Ако попитаме някое дете с какво отъждествява шестия ден от месец септември, е силно вероятно да чуем отговор от порядъка на:
- Как с какво? С края на лятната ваканция.
Разбира се, че посоченият отговор не е валиден за всички деца. Може да се каже без преувеличение, че любопитството на децата към родното и нравите на учителя, са двата основни фактора в създаването на представите за миналото. Проблемът със значимите дати в българската история обаче не е нито от вчера, нито от днес. По най-различни причини, някои значими дати от нашата история се подхвърлят и след време просто потъват в пясъците на забравата. Така ли е и с шести септември? Все пак, мнозина биха казали, че помнят шести и двадесет и втори септември от своите ученически години като важни дати, случили се след 1878 г. Проблемът обаче не е дали помним датите, или не, а дали осмисляме величието на постиженията, извършени от нашите деди. На шести септември, 1885 г. е осъществено Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
На пръв поглед всичко изглежда просто. Обединяват се две български държавни образувания. Да, това е значимо събитие, но с нищо не може да се доближи, до „великите постижения“, за което авторът на тези редове загатна в своята уводна част. Така ли обаче наистина стоят нещата? Всъщност, политическата ситуация на Балканите е твърде изострена. Княжество България е автономно, но васално на Османската империя княжество, докато Източна Румелия е автономна провинция, намираща се в границите на Османската империя. Можем единствено да се удивляваме на смелостта, с която са боравили нашите деди. Те са се обърнали срещу своя сюзерен в името на една велика кауза и са успели да я осъществят. Не тук обаче приключва тяхното дело. Всеки, който не е бягал от часовете по история, или най-малкото се е интересувал от темата, знае, че Съединението не е прието радушно от всички страни по картата на Европа. Както на Запад, така и на Изток, съществуват съвместно радушни изумления и остри реакции. Върхът на непримиримостта спрямо обединението на България се слага с агресията на Сръбското кралство, което обявява война на България. Българският княз, Александър I, напразно се опитва да избегне военния сблъсък. Опитите му остават глас в пустиня.
Не бива да се забравя, че по това време Сърбия е държава, която е възстановена от осемдесет и една години години, докато Освобождението на България се е случило преди едва седем години. Не бива да се забравя, че Сърбия има свои офицери от висок чин, докато българските висши офицери са всъщност руски такива на българска служба. Не бива да се забравя и че Руската империя взема обратно своите офицери след като България осъществява своето обединение сама. По този начин Българското княжество се озовава във война напълно само. Подкрепата на Османската Империя, която все още е сюзерен, е сведена до чиста формалност. Въпреки всички трудности, които отбелязахме до тук, България успява да надделее във войната, но е спряна от императора на Австро-Унгария. Войната (продължила едва 18 дена) приключва без териториални промени.
Нека анализираме всичко, казано до тук. Можем да приемем, че новоосвободената България успява да получи обширни плодородни територии, населени с компактно българско население, нанасяйки тежък ущърб (без военен сблъсък) на своя сюзерен. Победата в последвалата непосредствено след Съединението война със Сърбия, узаконява властта на Българското княжество в новопридобитите територии. По този начин, българите успяват да променят хода на историята. Могат да се дадат малко случаи, в които васалите са вземали връх срещу своите сюзерени, като един от тези случаи е с ацтеките* в Централно Мексико.
Шести септември 1885г. бележи началото на един небивал подем в българското общество. След дълга поредица от противоречиви събития (в следващите 30 години), България ще се превърне в страна, която и двата воюващи лагера по времето на Първата световна война, се опитват да привлекат на своя страна. Съединението на България е може би третата най-значима победа, която българският народ успява да извоюва след независимата църква и освобождението на подтиснатото от 456* години Отечество. Поради това обстоятелство ние, съвременните българи, дължим изключително много на тези наши държавници, успели да удивят цяла Европа със своя стремеж към свобода. Ние трябва да отдаваме истинска почит на това първо поколение, което успя да възроди България и да й върне загубената преди векове слава. Не бива да приемаме значимите събития от нашата хилядолетна история като незначителни дати от календара, а като родова памет, която трябва да се цени и да се предава във вечността. Ние, българите имаме дълг към своите деди и трябва да пазим тяхното велико име неопетнено.
05.09.2017г.
© Андрей Андреев Все права защищены
Браво за написаното от теб, Андрей!