Влизам тихо в съня ти, с малки стъпчици в мрежести чорапи. Лека, почти като вятъра, който полюшва тънкото перде и ловка като грациозно животно. Непрогледният мрак, който те обгръща е така плътен, че едва успявам да намеря леглото с карамеления балдахин. Обвивам шията ти с тънки пръсти и искам да стискам, да стискам, докато не видя лилавото ти лице да застива в онази пухена възглавница.
Но нещо ме спира.
Толкова пъти си ме лъгал. Безброй пъти си изливал върху мен захаросаните си отровни думи, а аз като прегладняла котка поглъщах с радост всяка лъжа. Чаках те и по цели нощи не спях, а ти така и не идваше. Изтощавах се от чакане и умирах по няколко пъти. После слънцето ме съживяваше за поредния мъчителен ден, в който ти не идваше. Искаше ми се да те бутна от онази тераса, където ме целуна за първи път и да гледам на забавен кадър как се гърчиш във въздуха, докато политаш надолу през 20-те етажа.
Нещо ме спира.
Толкова си красив когато спиш. Тих, спокоен, като излят в калъп на гръцко божес ...