Сън след уморителния ден

Нещо се промъкваше неусетно като крадец. Кожата на света изтъняваше, а отдолу прозираше разядената му плът. Все повече прах се натрупваше, все повече ръжда, все повече скръб. Слънцето печеше по-жарко от всякога, като художник, изгубил таланта си, който безцелно размазва огромни количества боя по платното. Една по една звездите угасваха, луната се разпадаше парче по парче.Срещаха се все по-малко насекоми. Все по-малко птици. Много животни не се събуждаха след като веднъж заспиваха.Дърветата изгниваха, плодовете им бяха горчиви. Посевите не израстваха. И как да израстат, като вече не валеше?А хората не забелязваха нищо. Защото и човечеството беше загнило отвътре.Хората се влачеха по смаляващия се свят. Очите им бяха пусти, думите – лишени от съдържание. Те бяха толкова нещастни, че се смееха повече от когато и да било преди. А смехът им беше горчив, защото се присмиваха над себе си.Светът бе живял твърде дълго, бе видял твърде много и вече беше уморен.Един ден на хората им писна от живота и спряха. Всеки остави работата си и седна. Те зачакаха смъртта и не чакаха дълго. Вонята от разлагащата се плът се издигна над света като сивкав облак, но дори тя беше уморена и бързо се разнесе.Водите пресъхнаха съвсем, растенията и животните умряха. След време планините, уморени от вековното стърчене, с гръм и трясък се отпуснаха и се разбиха на земята.Слънцето хвърли последните си няколко безразлични лъча към мъртвата планета и се търкулна на дъното на вселената, където с облекчение изчезна в тъмнината.
Всички звезди умряха. Някой просто изгаснаха, други се откъснаха за едно последно зрелищно падане, но разбира се никой не си пожела нищо, защото мечтите лежаха в малките си гробчета още преди човеците да ги последват в страната на отминалите неща.И настана мрак над пустата земя.Пукнатини набраздиха сухата повърхност. Зейнаха огромни бездни като безкръвни рани. Земята се трошеше на малки парченца, които се носеха в космоса. Скоро земята се превърна в безброй прашинки отдалечени една от друга на милиарди километри.И това бе краят на света – тъжен и безсмислен. Не с огън и голяма скръб, а смазан от умора. Остана само тъмнина.Тъмнината продължи хиляди години или няколко секунди – времето е без значение, ако няма кой да го измерва. Тогава над мъртвата бездна проехтя глас:
- Да бъде светлина! – Каза той.И всичко почна отначало…

04.10.2008
НРО