The_Crimson_King (Михаил Костов)
168 567
4.10.2008 г., 8:28 ч.

Сън след уморителния ден 

  Проза » Разкази
895 0 1
2 мин за четене
Нещо се промъкваше неусетно като крадец. Кожата на света изтъняваше, а отдолу прозираше разядената му плът. Все повече прах се натрупваше, все повече ръжда, все повече скръб. Слънцето печеше по-жарко от всякога, като художник, изгубил таланта си, който безцелно размазва огромни количества боя по платното. Една по една звездите угасваха, луната се разпадаше парче по парче.
Срещаха се все по-малко насекоми. Все по-малко птици. Много животни не се събуждаха след като веднъж заспиваха.
Дърветата изгниваха, плодовете им бяха горчиви. Посевите не израстваха. И как да израстат, като вече не валеше?
А хората не забелязваха нищо. Защото и човечеството беше загнило отвътре.
Хората се влачеха по смаляващия се свят. Очите им бяха пусти, думите – лишени от съдържание. Те бяха толкова нещастни, че се смееха повече от когато и да било преди. А смехът им беше горчив, защото се присмиваха над себе си.
Светът бе живял твърде дълго, бе видял твърде много и вече беше уморен.
Един ден на хората им писна от живота и спряха. Всеки остави работата си и седна. Те зачакаха смъртта и не чакаха дълго. Вонята от разлагащата се плът се издигна над света като сивкав облак, но дори тя беше уморена и бързо се разнесе.
Водите пресъхнаха съвсем, растенията и животните умряха. След време планините, уморени от вековното стърчене, с гръм и трясък се отпуснаха и се разбиха на земята.
Слънцето хвърли последните си няколко безразлични лъча към мъртвата планета и се търкулна на дъното на вселената, където с облекчение изчезна в тъмнината.
Всички звезди умряха. Някой просто изгаснаха, други се откъснаха за едно последно зрелищно падане, но разбира се никой не си пожела нищо, защото мечтите лежаха в малките си гробчета още преди човеците да ги последват в страната на отминалите неща.
И настана мрак над пустата земя.
Пукнатини набраздиха сухата повърхност. Зейнаха огромни бездни като безкръвни рани. Земята се трошеше на малки парченца, които се носеха в космоса. Скоро земята се превърна в безброй прашинки отдалечени една от друга на милиарди километри.
И това бе краят на света – тъжен и безсмислен. Не с огън и голяма скръб, а смазан от умора. Остана само тъмнина.
Тъмнината продължи хиляди години или няколко секунди – времето е без значение, ако няма кой да го измерва. Тогава над мъртвата бездна проехтя глас:
- Да бъде светлина! – Каза той.
И всичко почна отначало…

04.10.2008
НРО


© Михаил Костов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • О... Това, което прочетох остави у мен едно голямо, тромаво и изпълено с чувство на обреченост "О". Макар наистина да харесвам нещата, които пишеш няма как да не се притесня за здравето ти... Смърт, умираща надежда, сега и Апокалипсис... Или притежаваш супер въображение, на което аз мъъничко завиждам или наистина ти има нещо... то на гениите все им има нещо... А може би просто четеш твърде много Стивън Кинг Идеален (7)
Предложения
: ??:??