Ето тази жена исках да видя.
Тази жена. Бяла. Тя беше красива, но не защото имаше рокля, впита в нейното тяло. И не защото устните ѝ кървяха от червилото на студа или защото косата ѝ се спускаше като водопад – това е твърде тъпо и безизразно. Студено беше и нямаше как да не си представя как някаква водна стихия се спуска зад шията й и замръзва там, очакваща милувка да я разтопи; и шапката, ах, тази шапка, ученическа ли бе, прикриваше главата, за да предизвика вулкани върху нея.
Вулкан да бях.
Не, тялото беше това, което ме възбуди, учудения поглед, с който наблюдаваше хората и всичко около себе си, вдъхновението на нейната разсеяност – тя изпускаше дамската си чанта всеки миг, в който се замисляше за нещо. А може би не по тази причина. И тогава, в тези хубави секунди, когато се навеждаше да вдигне чантата, от деколтето ѝ изникваха мечти, сравними с тези на поетите. Но аз не съм поет. Затова предпочитам да ги наричам цици. Прекрасни са. И да уточня – бяха дивни гърди, впити в роклята ил ...