Съновни пролегомени

      Ето тази жена исках да видя.

      Тази жена. Бяла. Тя беше красива, но не защото имаше рокля, впита в нейното тяло. И не защото устните ѝ кървяха от червилото на студа или защото косата ѝ се спускаше като водопад – това е твърде тъпо и безизразно. Студено беше и нямаше как да не си представя как някаква водна стихия се спуска зад шията й и замръзва там, очакваща милувка да я разтопи; и шапката, ах, тази шапка, ученическа ли бе, прикриваше главата, за да предизвика вулкани върху нея.

      Вулкан да бях.

    Не, тялото беше това, което ме възбуди, учудения поглед, с който наблюдаваше хората и всичко около себе си, вдъхновението на нейната разсеяност – тя изпускаше дамската си чанта всеки миг, в който се замисляше за нещо. А може би не по тази причина. И тогава, в тези хубави секунди, когато се навеждаше да вдигне чантата, от деколтето ѝ изникваха мечти, сравними с тези на поетите. Но аз не съм поет. Затова предпочитам да ги наричам цици. Прекрасни са. И да уточня – бяха дивни гърди, впити в роклята или обратно – роклята беше впита в тях, но ако питате мен дупетото ѝ беше по-впито от циците, когато съзрях прашките, те бяха дантелени, прозираха... Не ме наричайте воайор. Наблюдателен съм. Познавателен човек. Анализатор.

     Беше просто жена. Гола до същност.

     Вървеше по тротоара и тя не вървеше, а токчетата на обувките бяха закрилки... Да, смешно е, и аз съм смешен, че го пиша, но тя полетя. И роклята, тази нейна завеса, тя се повдигна... и видях. Всичко. Роклята беше откритие. Вид крила за летене.

     Беше хубаво. Не, беше прекрасно. И тази жена още чука със своите токчета, тиктака в моята стара глава. Беше уморена, посърнала есен. И нямаше улици, почистени от кал или от онази отвара на старото, изгнило от лятно веселие щастие. Тя беше сама. И навъсено гледаше времето. Хм – да, тя сякаш беше горда с това. Тиктакаше себе си.

     Защо си тъй горда, красавице? Тъй щях да я питам. Но не можех. Тя беше далеч. Едно стихотворение не беше достатъчно, не. Трябваха поне две. И понеже не мога да пиша стихотворения, написах три. Количеството е качество. Докато ги пишех в разума си, той се появи, мамка му.

     Когато тя отмина, бавно и величествено, всичко стана на зима. В тези талази на мислите... тя беше сетивна. И вечно незрима. Така ми се стори, а пък и понеже напоследък недовиждам без очила. Ама така ми се стори.

     Тази жена беше зима. Или зимата беше жена. Премина през мен и остана. Нима е възможно?

     Декември.

     Скрежта ѝ създаде видения. И се появи някакъв Разум, същият, за който споменах. Строен човек на някаква възраст, носеше шапка и бастун. Всъщност бастунът носеше него, а шапката пазеше главата му да не се извиси нагоре като балон.

     – Господине – попита ме строго, – какво зяпате?

    Беше учтив грозник. Но не и вежлив.

     –  Къде зяпаш, скапаняко? – уточни.

     Бях си заврял главата между заскрежените дървени облегалки на пейката в парка. От там наблюдвах видението.

     Станах. Погледнах към него. Сякаш същите тези очи не виждаха същото като през процепа на пейката. Всичко се замъгли. Ядосах се. Но отговорих:

     – Наблюдавам съвършенството. А вие, господине, с какво право ме замервате с въпроси?

     Изгледа ме отгоре. Беше як мъж на около сто и двайсет години, но не бих му дал повече от шейсет. Пушеше с уста, явно още дишаше. През зимата има такиа привидности.

     – Ти си влюбен. Болен си. – Така ми каза.

     И си тръгна. С бавна походна, с привичната особеност на всеки Разум, който нехае, че пресича пътища и че всява хаос в обичайната палитра на чувствата. Педераст, ако питате мен.

      През декември има много такива. Някои се правят на Дядо Коледа.

     Затичах се. Спрях го. Исках да го ударя, задето ми отне гледката; направих го, с юмрука си замахнах, нямаше да остане нищо от тъпата му мутра. Имам хубав юмрук. Скочих върху него, а той... той се разпиля – стана прах, зимна бяла прах, която се сливаше с мъглата наоколо. Педерастите могат да се превръщат така.

     Тогава се затичах по-силно. По пътеката, нямаше пътека, аз си я измислях, но си въобразявах, внушавах си, мечтаех си, че ще я настигна, тази вълшебна жена. Ако не бях срещнал проклетия торбалан, този тъп и хормонално сгрешен Разум, защо ли пък реших, че така се казва...

     – Така се казвам! – изръмжа нещо зад мен.

     Обърнах се.

     Тоя не беше умрял. Следваше ме.

     Аз следвах момичето. Онзи следваше мен.

     И до днес е така.

     Не настигнах момичето. Нито той – мен.