Тримата братя вървяха по пътеката. Бяха близнаци, или поне родени в един и същи ден, но във всичко останало бяха различни. Първият беше ням, но имаше много проницателен поглед. Можеше да чете мисли и да споделя своите. Нямаше кой знае какво тяло. Обаче лицето му... Лицето му беше привлекателно, имаше някакво спокойствие в него. Сякаш бе чиста душа, а не човек. Той бе наследник на трона. След предателството на вуйчо си – сега цар на тези земи – бе останал без наследство и родители. Наистина тъжна история, но толкова несправедливост има по земята. Сега той бе повел своите братя, за да си върне трона. Най -големият брат бе майстор на лъка и действията. Той командваше останалите, негова бе волята – бе роден за цар. Истински и благороден владетел, но рано премахнат от трона. Вторият бе дребен, с очила и хитро лице. От малък се бе посветил на науката и магията. По - убедителен оратор от него нямаше. Наметнал черната мантия, той приличаше на дете, което си играе на магьосници. А третият? Той бе най - великият боец - почти два метра висок, същинска планина от мускули, преметнал през рамо двуръка бойна брадва. Такова оръжие не можеше да се намери никъде, а и едва ли някой би успял да го повдигне. Това не бе проблем за третия брат. В неговите ръце тази брадва приличаше на перце. Но за интелект и дума не можеше да става. Веднъж се опита да учи със средния брат, но нищо не стана. Предпочиташе да гледа войниците на двора и да тренира с тях. От малък ги побеждаваше. Един ден те решиха да си отмъстят и го бяха притиснали в ъгъла между две бараки. Той така се развилня, изплашен, че ще го пребият, че ако сержантът не бе минал наблизо, гарнизонът щеше да остане без войници. На следващия ден изтърпя наказанието си заедно с другите побойници. За разлика от тях, той не пророни дума, а те не спираха да мрънкат: “Това така било, онова иначе, те не били виновни, той ги нападнал.” И всякакви други оправдания. Хитрецът пък веднъж скрои такъв номер на своите съученици, че цял месец всички трябваше да чистят тоалетните. Естествено, с изключение на него. За този номер нищо не се разбра. За него знаеха само той, най - големият брат и учителят. Всичко остана скрито за обществото, но хитрецът си понесе наказанието. Благородният не търпеше подобни глупости от страна на по - малките си братя. И затова взе тяхното обучение в свои ръце, особено що се отнася до хитреца. Сега тримата бяха неразделни и всеки допълваше другия. Те вървяха из пущинаците на занемарените си земи. Големият се спираше ту при този селянин, ту при онзи. Вместо него говореше по - малкият брат, но той разбираше много добре. Дори понякога не се и налагаше “преводач”, всичко се разбираше от един разменен поглед. Този поглед изричаше хиляди неизречени думи, мисли и чувства. Човек може да си помисли - този Благородник говори направо с душите им и затова няма нужда от много думи. Но както и да контактуваше със селяните, те всички оставаха доволни от това, за което са говорили. Знаеха, че той е техният крал. Не просто знаеха, усещаха го в сърцата си. Всички щяха да застанат зад него в решителния момент. Една вечер братята спряха да пренощуват под един дъб. Луната ги гледаше с кървавия си поглед. Мъглата се спускаше от планината, а някъде в далечината се чуваше протяжен вълчи вой. При този вой дребосъка потръпна, но бързо се осъзна. Другите не реагираха. Воинът остави брадвата на земята, до нея сложи раницата, след което изчезна в храсталаците. След десетина минути се върна с наръч дърва, достатъчен да ги грее цяла нощ. Хитрецът се бе излегнал, а Благородникът приготвяше вечерята. След като запалиха огън, най - големият брат раздаде от храната и всички седнаха да ядат. Те рядко говореха помежду си, но се разбираха твърде добре и без думи. Воинът пое първия пост, а останалите се отпуснаха и не след дълго заспаха. Дойде ред на дребосъка да пази. Макар и да не бе войн, дори при най - малкия намек за опасност, щеше да събуди братята си. Освен това, разполагаше с някоя и друга хитрина и дребни магийки. Не много могъщи, като на магьосниците, за който бе чел, но достатъчни, за да ти подпалят задника. Всъщност това му беше любимото. Спомни си как веднъж подпали задника на учителя си по история. Така и не разбраха, кой го е направил. До следващия месец, когато случката се повтори в негово присъствие. За съжаление нямаше друг около него, когото да натопи. След това брат му си беше “поприказвал” с него и се захвана да го възпитава. Няколко часа преди да се развидели все още “пазеше” дребосъка. Така се бе унесъл в размисли, че не усети нито кога мина времето, нито кога изгасна огънят. Беше уморен и очите му тежаха като олово. Дори му се стори, че нещо помръдна в храста. След това видя две светещи точки – много му заприличаха на очи – сигурно бълнуваше. Чии очи светеха в тъмнината? Реши да събуди брат си. Едно леко докосване по рамото и войнът бе скочил на крака с брадва в ръка. Огледа се и видя от къде идва заплахата. Всъщност, вълците ги бяха обградили! Намести по-удобно брадвата в ръката си, зарови единия си крак в земята и зачака. Така стоеше, облян в лунна светлина, като част от пейзажа –приличаше на скала и бе способен да разубеди и най - кръвожадния вълк. Благородникът, усетил напражението в по - малките си братя, се събуди и извади своя лък. Хвърли по един поглед към останалите и сякаш това предаде целия план. Дребосъкът се опита да се съпротивлява, но не му се удаде – волята на най - големия брат бе непоклатима. Скалата се размърда, а остриетата на двуострата брадва пробляснаха под натиска на лунните лъчи. Хитрецът започна своето заклинание – тих напев, като че ли си тананикаше някаква странна песничка. Около него започна да се концентрира енергиен заряд. След като се насъбра достатъчно енергия, за да изпращи въздухът, той изстреля заряда. Един от вълците изскимтя и побягна с подпалена опашка. В паниката си той докосна и други от глутницата. Огънят бързо се разгаряше и колкото и да се въргаляха , не можеха да го изгасят. Накрая скимтенето утихна, а огънят догоря и угасна. Останалите от братството на вълците започнаха да стесняват кръга, но доста предпазливо. Магьосникът започна второ заклинание, но преди да го довърши един вълк го нападна. Воинът реагира моментално и го разцепи на две с едно леко движение на брадвата си. Жертвата на вълка не остана напразна, бе нарушил концентрацията на дребосъка и магията увисна недовършена. Другите вълци нападнаха. Магът нямаше да помогне вече. Воинът започна да вилнее с брадвата и разцепваше глави, чупеше вратове, сечеше и сечеше – така спокойно сякаш цепеше дърва за огрев. Скоро около него се натрупа купчина вълчи трупове. Благородникът пазеше дребосъка и пускаше по някоя стрела, а магът от своя страна пазеше, когато и както може, воинът. Ако потрябваше, пускаше защитно поле около него, а вълците се удряха в невидимата преграда и падаха. До изгрев слънце оставаше още половин час, а сякаш се бяха събрали всичките вълци по тази земя и сега ги нападаха. И изведнъж спряха. Отдръпнаха се и се оттеглиха в сенките. Все още бяха там, но нямаха намерение нито да нападат, нито да си тръгват. От храстите се показа един вълк. Той пристъпи напред и излезе на поляната. Луната си играеше с очите му и те ту светеха, ту ставаха тъмни като нощта. Беше три пъти по - голям от събратята си. Воинът тръгна към него, но само един поглед от страна на Благородникът го спря. Той и вълкът си бяха разменили погледи и се разбраха. Вълците нямаше да нападат повече. Те бяха пратени от вуйчото да спрат “узурпаторите”. Бе им обещал, че ще ги възнагради, като им даде горите, които са техни по право. Също така че им казал, че няма да понесат големи загуби. Но загубите бяха огромни, а те съвсем не се заблуждаваха, че ще успеят да победят, без да дадат още жертви. Благородникът обеща, че ще им върне част от горите и щеше да го направи. Вълкът се съгласи да помогне на каузата му, но само той. Не желаеше повече жертви от глутницата си. Така, на сутринта, глутницата се върна в горите, а четиримата тръгнаха към Двореца. По останалия път до двореца не срещнаха кой знае какви трудности. Няколко наемни убиеца, които завършиха своя живот в завидна младост. Имаше и няколко капана, които също не ги затрудниха много – познатите номера на вуйчо им. Стените на двореца вече се виждаха. Бяха на не повече от един ден пеша. По пътя не срещнаха хора. Полята около замъка бяха изгорени, реки нямаше, портата бе занемарена. Мостът, прогнил от дъждовете, почти се бе сринал. Все още можеше да се мине по него, но трябваше да се внимава. Ако каруца или конник минеше по него нямаше да стигне до другия край. Някои от кулите почти се бяха сринали. По улиците на града не се мяркаха обичайните помияри, да не говорим за хора и хлапета. Е, поне нямаше кой да ти резне кесията. Всичко наоколо навяваше скръб и печал. Ако случаен човек минеше оттук, не би се задържал дори за секунда. Просто би побягнал накъдето му видят очите и докато му издържат краката, после щеше да се влачи на ръце, а когато и те капнеха, щеше да продължи да се влачи като змия – само и само да е по - далеч от този владетел. Четиримата минаха през моста, и влязоха в града. Във въздуха витаеше странно напрежение. Някой редеше заклинание много по - могъщо от това на дребния маг. Хитрецът бе чел някъде за подобни неща – нещо от сорта на “Как да се справим с по могъщи магьосници” – но нищо полезно не му идваше наум. Благородникът нямаше намерение да остави магът да довърши заклинанието. Извади стрела и я постави в тетивата на лъка. Направи две - три крачки. Ослуша се, огледа се – остави се чувството да го води. Вдигна лъка и го насочи към небето, а после натам, където енергията бе най - концентрирана и пусна тетивата. Стрелата разцепи въздуха, изсвистя, прелетя над една от сградите и се скри зад нея. След секунди се чу предсмъртен крясък и напрежението във въздуха спадна, а после съвсем изчезна. Благородникът погледна към дребосъка, който се сви под погледа му. Погледна и към останалите и сякаш им каза “Да тръгваме!” – след което закрачи към замъка. Там, на стената ги чакаше вуйчо им. Бе застанал така, сякаш всичко наоколо му принадлежеше. Бойците стояха зад него и насочваха стрелите си към братята и вълка. Войниците мислеха, че това е техният крал. Цар Его - така се казваше вуйчо им. Никой не знаеше за предателството. Там беше неговото изкуство, когато прави нещо го прави скришом, дори от поданиците. Стрелите бяха безполезни. Четиримата пътници бяха застанали на безопасно разстояние, но достатъчно близо, за да ги чуват и виждат.
- Това е вашият законен крал! – каза дребосъкът и посочи Благородника.
- Не го слушайте! – излая крал Его – Той лъже, това му е в природата, ще ви размъти главите с празни приказки.
- Не! Чуйте ме братя! Вижте сами на какво е заприличало кралството! Погледнете в очите му и ще се уверите, че това е вашият крал!
- Глупости! Кралят умря преди много години и сами знаете, че аз съм наследникът! Жена му, боговете да я закрилят, почина заедно с тримата си сина! Проклети разбойници ги нападнали на път за дома!
- Глупости! Ти...
Благородникът му даде знак да мълчи, след това направи няколко крачки напред. Влезе в обсега на стрелите и въпреки заповедта да стрелят, никой не посмя да пусне и една стрела. Всички останаха вцепенени от неговия поглед и разбраха... Той бе техния крал - сега и завинаги.
В този момент Его тихо каза: - Ела, ела при мен, сине на сестра ми. Сега те познах! Прости моята слепота и ела да властваме заедно! Ние... Не, не! ТИ ще си велик крал! Ела да царуваме заедно.
Благородникът го погледна и в очите му вуйчото прочете следното: “Ти ще бъдеш прокуден от тези владения! Сега и завинаги! Не смей да доближаваш и на крачка от моите територии. Обещавам ти, че ще те накарам да съжаляваш за всичко, което си сторил!”
- Моля Ви се кралю, не правете това! Ако ви бях познал по-рано, щях да ви върна трона! Наистина не знаех, че сте жив. Не съм и предполагал. Та, ако знаех... “Тишина!” извика Благородникът и Его се преви под натиска на неизречените думи. Проникваха като острие на меч - дълбоко в тялото му. Този поглед режеше по - дълбоко от всяко друго острие. Беше успокояващ, но режеше, а такива рани никога не зарастват. “Кралят” падна на земята и се преви от болка. Благородникът премина през портата на замъка и се качи на стената. Всички войници му правеха път. Надвеси се над бившия владетел. Вдигна го като малко дете и го погледна право в очите - “Ти ще си заминеш за винаги!”. Този режещ поглед ... Как можеше да му устои? Обещаваше какво ли не, само и само да махне тези очи от себе си. Но не успяваше, не можеше дори да отмести поглед. Обещанията му бяха смешни: “Ще властваме заедно!”, “Ти си велик!”, “Ще бъда твой верен поданик”, дори стигна до следното: “Ще бъда твой роб!”. Тези думи все повече и повече убеждаваха Благородника, че е на прав път. Най - накрая Его-то си тръгна с подвита опашка. За него не се чу повече нищо. Е... имаше няколко опита да си върне власта с преврат, но нищо не се получи. Вълкът усети отровата във виното. Хитрецът надуши един много заплетен заговор и всички участници споделиха една килия. Воинът преби до смърт двама наемни убиеца. На Благородника се падна най - трудната задача. Кой знае от къде, Его бе намерил заклинание, с помощта на което призова злата част на Благородника. Той беше като негов близнак, но много по - силен и зъл. Благородниците се биха два дни, докато добрият успокои съзнанието си. Постигна пълна чистота на духа. Това беше краят на неговата лоша страна. Това бе и краят на безплодните опити на Его да си върне трона.

П.С. Най - трудна е борбата срещу себе си.