Съвременен диалог

-    Едни свински уши на скара, едни пържени картофи със сирене и една голяма наливна – свойски рече Иван Градев на изпънатия младеж с келнерски тефтер и химикал в ръцете.
-    Нямаш проблеми, бат Ванко. Носят се. – Сервитьорчето се отдалечи към кухнята.
-    Виж ся, бай Марчо, Путин е голямата работа. Ти знайш ли к‘ви оръжия има той, ве? Т‘ва самолети, т‘ва дронове – Иван говореше на доста по-възрастния от него човечец, с бяла коса и старчески петна по лицето и ръцете, който седеше кротко на съседната маса.
-    Абе, голямата работа. – Бай Марин въздъхна дълбоко. Баща му беше убит във втората световна, когато той беше само на годинка. Майка му изгледа и изучи сама.
-    Не, ве. Ти само си помисли, за два дена я прегази таз Украйна, Туй Донецк - Монецк, Луганск- Муганск. Той ся и Киев ще вземе. К‘во си мислиш? Той може и да го взел вече.
-    Добре бе Ванчо, какво си се влюбил толкоз в тоз Путин?
-    А, влюбил съм се. Аз да не съм някакъв педал, да съ влюбвам. Ама кажи ся, че не е голяма работа. Аз нали го гледам по руската. И във фейса и в ютуба. Той си тренира, разбираш ли, във фитнеса, а оня Бай Дън пада по стълбите и се насира в гащите.
-    Не ги знам аз тези туби и фейси. Слушам децата и малките внуци, все те са им в устата. И като хванат тез телефони, все едно някой ги връзва за тях. Пък за прегазването – прегази я. И аз слушам по радиото и гледам новините. Ама не си прав дето мислиш че туй е голяма работа.
-    Чи как да не е? То туй ако не е?
-    Ванчо, война е туй, не е друго. От мен да знаеш – от войната по-лошо няма. Ти войник не си ходил, ама и да беше пак нямаше да разбереш какво е войната. 
-    Е ся, кат не съм ходил и значи не ги разбирам тез работи, тъй ли? – Иван отпи голяма глътка бира, избърса си мустаците от пяна с опъкото на ръката и набоде на веднъж три картофчета.
-    Ами тъй, ами. – бай Марчо леко се подразни, но не му пролича. – Войната, Ванчо не признава кой добър, кой лош, кой силен , кой слаб. Като те стигне куршумът – всички са равни. Падаш, копаят те или там си оставаш. Децата ти остават сираци, майка ти си изплаква очите, булката ти се зачерня или друг мъж търси да се гледат. Ама и другите мъже – повечето изтрепани. Ти знаеш ли колко мъже са изтрепани в голямата война – втората?
-    Е, недей така, ся. И аз съм учил малко история. Ти тъй приказваш, щото с тебе така е станало и си останал сирак.
-    Не е до мене, Иванчо. Малък си, не можеш да ги осъзнаеш някои работи. Ти глад не си виждал. Всичко ти е наред – къщата ти къща, колата ти кола. Не си карал само на хляб и тартола лятоска и само на хляб и сланина зимно време и то кога не е пости.
-    Бай Марчо, сега времената са други.
-    Тъй де, тъй де, други са. И аз това казвам. Но войната не признава ни богат, ни беден, ни прост, ни учен. Като падне бомба, тя не те пита колко си имал по математика и колко пари имаш в банката. Тъй че, не ми го хвали толкоз тоз твоя Путин. Ти видя ли ги, снощи, ракетите по телевизията?
-    Бай Марчо, ти на телевизиите недей много да им вярваш. Това може да са кадри от Сирия, от Ирак, от всякъде. 
-    Така е Ванчо, може да са. Но оня татко дето е бил в блока, дето са го ударили, той си каза – на жена му и на дъщеря му – краката счупени. Тоя блок не е бил нито в Сирия, нито в Ирак. Ами метрото, дето хората се тъпчат в него, да се скрият от бомбите. Аз в туй метро в Киев, Ванчо, съм ходил. И го знам, и станциите му знам. А Киев да знаеш какъв красив град е. Или беше.
-    Всяка военна операция, бай Марчо, си има косвените жертви. Това не може да се избегне.
-    Може. Как да не може? Ако няма военна операция, както му викаш ти, и косвени жертви няма да има. И косвени няма да има и основни няма да има. И ние тука в България, може да им викаме косвени, но за тоя дето е убит и за семейството му, хич нищо не е косвено. Тъй че, се моли твоя приятел утре да не вземе да брои косвени жертви тука у нас.
-    Сакън. Т‘ва няма как да стане.
-    Що да няма? Ти викай: „Пази боже!“. Той нали и за Украйната се кълнеше, че нищо нямало и че нямало да напада. Е, к‘во стана? На другия ден, как го каза ти, „Мащабна военна операция“. Всички много купешко се изказвате. Това си е война. Никаква операция не е. Война си е отвсякъде. Със жертвите му, с разрушенията му, с всичко.
-    Ама, бай Марчо, недей така.
-    К‘во недей така, що недей така? А кажи ми ти на мене, като толкоз много знаеш, защо му беше на твоя Путин да напада Украйна.
-    Щ‘ти кажа, що да не ти кажа. Представи си ти, че в съседния двор до твоя се заселят братята роми. Баш под прозореца ти. Ти ги предупреждаваш, един път, два пъти. Казваш им да се махнат и да си идат пак на катуна. Те обаче не се махат. И к‘во тогава ти остава, освен да излезеш с пушката.
-    Ванчо, Ванчоооо, Ванчо. Ами ако тези братя роми, както им викаш, си имат натурален акт и всичко както се полага за тоз парцел? Те нямат ли право да си живеят там? Аз може да не харесвам циганите, ама това не ми дава право да ги стрелям. Нали ще дойде веднага Жеко полицая и ще ме вкарат в кауша. И ще ги лежа до живот. 

Бай Марин наведе глава и я подпря в шепите си.
Иван си поръча нова бира.