„Няма по-верен белег за лошото устройство на градовете

от изобилието в тях на юристи и лекари.”

Платон

„Добрите закони са родени от лоши нрави”

Тацит

     Влезе следващият свидетел на ищцовата страна – плешив, пухкавичък, около шестдесетгодишен мъж. Крехката, млада съдийка с усилие вдигна поглед, отегчено прецени влезлия и пристъпи към снемане на самоличността му. Това ù беше петото поред дело от сутринта, без почивка, че ù предстояха още десетина граждански дела, след разпит на дванадесет свидетели до този момент, в тясна в раменете стая, сякаш на шега наречена „зала”, в която противниковите страни бяха на такова задушевно разстояние една от друга, че или трябваше да се сбият, или да се прегърнат… Когато се разбра, че влезлият е съпруг на ищцата, тя му подчерта, че съществува наказателна отговорност за лъжесвидетелстване, попита го дали желае да бъде разпитан и дава ли обещание да каже истината. Мъжът видимо се препоти, пое дълбоко въздух и тихо промълви, че иска да свидетелства и ще говори само истината.

     - Къде живеете? – започна с въпросите си съдия Велкова.

    - В град Провадия, там сме се устроили с жената и децата – вече поуспокоен отговори свидетелят.

     - Често ли посещавахте тъща си във Варна?

     - Когато се наложеше, да.

     - Какво разбирате под това? Кога и защо е било необходимо да я посещавате? – някак нервно, съдията поиска уточняване.

     - Когато съпругата ми кажеше, че трябва, защото е говорила с майка си по телефона или пък просто желае да я види – смотолеви мъжът.

     - През 2010 година кога и защо ходихте при старата жена?

      - Като разбрахме от роднини, че тъщата била получила инсулт и около две седмици прекарала в болница, скоро след изписването ù отидохме да я видим в дома ù във Варна.

     - Тя как се държеше тогава?

     - Ами, не можеше да говори, а само гледаше блуждаещо.

     - Ако имате въпроси, задайте ги към свидетеля – съдията намери за уместно вече да се обърне към страните по делото и представляващите ги.

     - Господине, а един ден преди тъща ви да получи инсулт, не я ли посетихте, заедно с жена си? – побърза да попита адвокатът на ответниковата страна.

     - Да, да, сега си спомням, че заведох съпругата си при майка ù, защото много ù била домиляла и искала да я види – изчерви се свидетелят.

     - А вие присъствахте ли на разговора между майка и дъщеря? – продължи с въпросите си адвокатът.

      - Да, разпитваха се за здравето си, говориха си за децата ни – обичайното, като всеки път.

      - А не стана ли дума, че тъща ви иска да продаде своите 4/6 идеални части от съсобствения апартамент в град Варна на другата си дъщеря?

       - Не съм чул такова нещо – отново се препоти свидетелят.

       - Тъща ви не се ли опита да склони жена ви да прехвърли наследствената от баща си 1/6 идеална част от жилището на своята сестра, не извади ли нотариалния акт за собствеността върху апартамента?

       - Нямам такъв спомен – замига мъжът.

      - Съпругата ви не прибра ли в чантата си, въпреки волята на майка си, оригиналния нотариален акт, не вдигна ли скандал, чут дори и от съседите, които притеснено започнали да звънят на вратата?

       - По едно време аз отидох до тоалетна, а после и в кухнята – да пия вода и не зная нещо такова да се е случило, а викове не съм чул, още повече пък – звънене – промърмори свидетелят, вече станал вир вода.

       - Моля, моля, последният въпрос на колегата Бенев да не се записва в протокола, той не е коректен! – побърза да възрази адвокатката на ищцовата страна.

        Съдия Велкова нервно почука по бюрото и отсече:

        - Не го намирам за некоректен, а и вече свидетелят отговори на него и всичко до този момент е протоколирано – помисляйки си, че по това дело е допуснала до разпит още трима свидетели, юристката се присви от тъпа болка вляво. Притъмня ù пред очите, зави ù се свят. Някак с усилие, уморено вдигна глава. Тогава забеляза, че не само тя, а и всички в залата се нуждаят от въздух. Каза на деловодителката да отвори широко прозореца и преценявайки, че няма как след разпита едва на втория свидетел по делото, да го прекъсне и да даде почивка, свръхсили продължи.

       Вечер, след един най-обикновен работен ден, съдия Велкова се нуждаеше от пълна тишина. Вкъщи дълго и замислено стоеше под душа. Тогава осъзнаваше, че изпитва странно недоволство. Толкова ù се искаше да си представи живота по-цветен, да се почувства свободна… Как доброволно бе попаднала между зъбците на системата!? Как се бе заклещила така, че вече не намираше сили да се измъкне!? Приятно топлите водни струи се стичаха по косите, по челото, по цялото ù тяло… Те сякаш се опитваха да отмият лицемерието, лъжата, злобата, негативизма, които през усилния работен ден бяха полепнали по нежната ù кожа и ако ги оставеше върху себе си, бе сигурна, че ще припълзят към сърцето ù, към душата ù, че скоро ще я скършат и тя ще заприлича на мръсна, смачкана банкнота. Ето, сега отново затвори очи, представи си лазурно небе, дочу лястовича песен, после ромон на кротък пролетен дъждец…

       -Скъпа, къпеш ли се? – сепна я гласът на съпруга ù.

       -Да, да… Знаеш, че ще се забавя, нали?

      -Не се безпокой, аз ще приготвя вечерята. Детето го взех от градината и го заведох при дядо му. По-добре е тази нощ да остане при него.

      „И семейството ми се разпада. Нямам сили да обърна нужното внимание на детето си, на мъжа си…“, помисли си Велкова, обърна лицето си срещу водните капчици, известно време стоя така, а сетне спря душа, пое дълбоко въздух и се опита да изрече спокойно: - Много си внимателен, мили. Благодаря, че ме разбираш! – след това пак нагласи водната струя, притвори очи и отново се опита да избяга от лепкавата мръсотия на съдебната зала. Но вместо това си представи скования разговор, който щеше да последва по време на вечерята, опита за ласки, усилието, което трябваше да положи, преструвките, сетне усети вкуса на прахчето, което редовно пиеше против главоболие, предчувствието за кошмарни сънища… И щеше да настъпи поредното блудкаво утро… Вместо да я събуди усмихната лястовича песен, порочният кръг щеше да се е завъртял с един метален зъб напред, прискрипвайки върха на сърцето ù.

       Ина простена няколко пъти на сън. Чувстваше, че се задушава. Опита да се размърда, да си поеме въздух. Умът ù се бе събудил, но тялото ù отказваше да го слуша. „Колко лесно било да се умре! Сигурно заслужавам съдбата си, но отново ми прости, великодушни Боже, много те моля!” – ненадейно премина през ума ù, заедно с представата за ужаса, който съзря в очите на майка си, когато тя – родната ù дъщеря, най-хладнокръвно сложи в чантата си нотариалния акт за собственост апартамента им. После дочу през едва помръдващите ù устни: „Върни ми документа, дъще?... Нека да се разберем доброволно!…” А сетне видя старата жена свлечена на пода, безпомощна… И съзря себе си – обезумяла, крещяща… Сякаш ток премина през тялото на Ина и тя успя да си поеме дъх, размърда се, а скоро бавно се попривдигна и седна в крайчеца на спалнята.

      -Не съм виновна, не съм виновна! Така или иначе, мама е щяла да получи инсулт, така или иначе, писано ù било да умре… - замълви тя с широко отворени очи, с подивял поглед, вперен в тавана.

      Съпругът на Ина отдавна спеше в отделна стая, затова нямаше свидетели на кризите, които напоследък тя получаваше  сутрин.

      -А кой ме възпита така, а кой не ми остави нищо друго, освен нищета?! Е, не съм аз виновната, мамо, а вие – с баща ми, а вие! От оня свят ме чуйте и си признайте, че вие ме докарахте до това дередже! – проплака жената, после стана, залитайки пристъпи няколко пъти, дотътри се до банята и успя да наплиска лицето си със студена вода. Впери поглед в огледалото над мивката и отвратено извърна очи. Кафето малко я поободри, а първата за деня цигара ù даде сили за пореден път да се скара с мъжа си – пак беше за някаква глупава дреболия. Сетне се учуди на себе си, на желанието си веднага да отиде на църква. А то наистина я изуми, защото тя отпреди няколко години не бе имала подобно. Сега изплува споменът ù от една далечна Цветница. Тогава, заедно със сестра си, бе в Божия храм. Разбираха се, подкрепяха се… Тръгнаха си с осветени върбови клонки. Никоя от тях не можеше и да си представи, че скоро ще си станат толкова омразни, че ще започнат да се ненавиждат и да се съдят, заради наследственото жилище, заради дома, в който и двете бяха отрасли. И сега Ина почувства, че час по-скоро трябва да се помоли пред Божията майка. Главата ù бе стегната като в железен обръч, усещаше метален вкус, сякаш от остър нож между зъбите и ако скоро не излезеше от къщи, ако не тръгнеше в този миг към църквата, щеше да започне да крещи или да полудее… Господи, как ù се искаше някак да излее мъката, насъбрала се в душата ù! Съпругът ù сякаш заподозря нейното състояние, защото побърза веднага да напусне този „дом”, преди да е станало прекалено късно. Човечецът вече си бе патил от кървясалия поглед на благоверната си и сега, точно навреме, направо се сприпна към отсрещното кафене.

              В Божия храм Ина, молитвено скръстила ръце, дълго стоя пред иконата на Богородица. Толкова се бе унесла, че усещайки докосване по рамото, стреснато се обърна. Пресрещна я изпитателният поглед на сестра ù Гина. След всеопрощаващите очи на Божията майка, роднинските сякаш я пронизаха и тя  отстъпи уплашено.

         - Да излезем на двора и най-сетне да поговорим по човешки… - някак настоятелно зашепна сестра ù.

Ина машинално се подчини, но ушите ù запищяха и внезапно я обля гореща вълна... На изхода се обърна с лице към олтара и бързо се прекръсти, а сетне излезе на двора и пое дълбоко въздух. Прикътаната пейка, ароматът на кипариси, смесен с този - на току-що окосена трева, калдъръмената алея, със срамежливи цветя покрай нея, сякаш предразполагаха към размисъл, към спокоен разговор.

         - Мама често споменаваше, че се притеснява за мен и за семейството ми, че иска да ме осигури, защото нито аз, нито мъжът ми имаме друго жилище. Е, направи го два месеца след инсулта, когато се почувства малко по-добре. Тогава веднага поиска да ангажирам адвокат и да организирам продажбата на нейните 4/6 идеални части. И всичко това стори доброволно – отдавна и много го искаше. Защо сега твърдиш пред съда, че в онзи момент не е можела да говори? Когато бе спокойна, мама съвсем смислено свързваше думите в изречения. Няколко месеца след като я изписаха от болницата афазията премина в частична и чак две години след инсулта състоянието ù започна отново да се влошава – припряно  заобяснява Гина.

         - Теб искала да осигури, защото аз съм много добре, така ли?! Ако утре ме изгони мъжът ми, къде ще ида? А и аз деца храня. За тях кой да мисли? Ще оттегля иска си, но само ако се съгласиш да продадем апартамента и да си разделим парите поравно, казах ти го още преди делото, така че няма какво повече да говорим – отсече Ина.

         -Как не те е срам! Докара мама до инсулт, а сега продължаваш и мен да тормозиш, че дано и аз да пукна!? – не издържа Гина.

         -Кой, аз ли докарах мама до инсулт?! Че и аз имам право да държа татковия нотариален акт, нали и аз имам 1/6 от апартамента, защо пък оригиналът да не е при мен? Взела съм своето, а не чуждото и това не е кражба. А вие вече много добре сте научили откъде и как можете да си извадите колкото си щете заверени преписа от акта. Нали, мила ми сестричке, все пак направихте продажбата и ме ощетихте с 2/6 идеални части! Е, сега пред съда ще докажа, че сделката е нищожна и делбата ще я извършим при равни квоти, ще видиш! Ти какво повече си направила за родителите ни, та се лакомиш толкова? Гледала си ги била?! Кой кого е гледал е друга работа… Сигурна съм, че по-често мама ти е помагала – децата ти е къткала, пазарувала ви е с нейната пенсийка, зная си я аз колко се раздаваше, Бог да я прости… Готвила ви е, дрехите ви е прала, слугувала ви е, само и само да сте добре и мир да има. А аз не стига, че от двадесетгодишна съм все при чужди хора, ами и полагащото ми се от родния дом искате да ми вземете! А и ме обвиняваш, безсрамнице! Аз съм била виновна, че мама инсулт получила, аз съм я била уморила без време! Ще те спукам от дела, да знаеш и гола като пушка ще те оставя, ако ще и аз да пукна! -  в началото на тирадата си Ина съскаше, а в края ù направо крещеше. Двете досега не бяха забелязали свещеника, който тихо се бе приближил до тях.

         - В двора на Божия храм сте, а водите небогоугоден разговор. Доколкото дочух, нарушителки сте на някои Божи заповеди. Със сигурност не спазвате: „Почитай баща си и майка си...“, „Не кради!“, Не лъжесвидетелствай против ближния си!“, „Не пожелавай нищо, което е на ближния ти!“, „Не пожелавай дома на ближния си...“

         - Отче, а да се подслушва дали е богоугодно? – Ина тъкмо бе набрала скорост и чувстваше нужда да клъвне още някого.

         - То и със запушени уши да се разхождах из двора на църквата, пак нямаше как да не чуя крясъците ви, скъпи госпожи – подсмихна се иронично свещеникът, но се оказа достатъчно умен и бързо се отдалечи, припряно прекръствайки се няколко пъти.

         -Добре, сестричке, съгласна съм вече да се срещаме само в съда и взаимно да се спукаме от дела, щом толкова настояваш – кисело процеди Гина, след което се извърна и почти набегом напусна двора на Божия храм, но пак я застигнаха сестринските клетви:

         - Върви по дяволите, Гино! Ще видиш ти жилище на Куков ден! Ще те докарам до просешка тояга, да знаеш, гиди хитра лисицо!

         От сестринското хортуване бяха изминали повече от две години. През това време Ина и Гина се бяха явили поне на петнадесетина съдебни заседания и  наближаваха втората фаза на съдебната делба, но между другото Ина бе успяла и да се разведе с мъжа си и то – по ускорената процедура, по взаимно съгласие, а Гина бе подала молба за развод по исков ред.  Сега съдия Велкова следваше да се произнесе с решение по инцидентния установителен иск  и скоро щяха да станат ясни квотите, при които щеше се осъществи делбата. Ина се надяваше те да бъдат равни, а Гина се молеше да бъдат 5/6 за нея и само 1/6 за сестра ù, макар че се чудеше откъде ще намери пари да плати на Ина дори 1/6 част от пазарната стойност на апартамента, а недай си Боже да трябва да ù заплаща три шести. Ако апартаментът излезеше на публична продан сигурно щеше да се наложи да живее по квартири, но злорадстваше, че и съдбата на разведената ù сестра щеше да е същата. 

             В този ден, както обикновено, малката съдебна зала бе препълнена. Велкова, облечена в строга съдийска тога, се опитваше да вдъхва респект и да се държи подобаващо, но вадичките пот, които непослушно се стичаха от челото ù, издаваха вътрешното ù напрежение. Тя все повече пребледняваше, а устните ù видимо започнаха да посиняват и в един момент, преди да успее да вдигне чашата с вода пред себе си и да отпие живителна глътка, се свлече… В залата настъпи суматоха, но деловодителката бързо се овладя и позвъни на телефон 112.

         Така съдебното заседание се поотложи с няколко месеца. Но съдия Велкова, след прекарания инфаркт, вече бе като нова с коронарния стент, който набързо ù поставиха в онзи задушен ден. Тя все още хранеше крехка надежда в следващата година най-сетне да приключи делото на Инчето и Гинчето, които, покрай многобройните срещи в съдебната зала, започна да чувства особено близки, абе, бяха ù станали почти роднини…