Връщах се от тоалетната с бърза крачка, защото се опасявах някой да не се намъкне преди мен в кабинета. За жалост точно това се бе случило. Мъжът, който беше след мен, го нямаше отвън, следователно бе влязъл. Яд ме хвана. Но вината бе моя, както и на бирата, която бях изпил.

На всичкото отгоре се бе появил нов пациент – млада жена със светлосиня рокля и прибрана на опашка руса коса. Тя се бе настанила до стола, на който бях метнал раницата си. Извръщайки глава, тя ме попита тихичко:

– Вие сте преди мен, нали?

– Отскочих до тоалетната и…

– Да, да, няма проблеми – отвърна тя и въздъхна, като присви леко вежди.

Чак когато седнах, си дадох сметка за наличието на съвършенство. Кракът бях видял отдалеч, но съвършенството бе достигнало до съзнанието ми при погледа отблизо.

Жената бе преметнала небрежно десния си крак върху левия, и той, десният, се бе оголил почти до средата на бедрото, понеже роклята имаше цепка отстрани.

Невероятна гледка, и то на половин метър от мен.

Съвършенството трудно се описва. Думите са безсилни понякога.

Наясно съм, че всеки има различна представа за съвършенство, но все пак… някои неща са безспорни.

Кракът бе прекрасен, с идеална, съвсем леко „парната“ от слънцето кожа. Фини вени. Перфекта депилация. Извивките бяха толкова елегантни, че се създаваше впечатлението, че няма кости под плътта. Сякаш велик майстор скулптор бе заглаждал парче глина години наред, докато не се получи желаната плавност на контурите. Разбира се, костите бяха загатнати, например при коляното и глезена, но по много деликатен начин. Нямаше нито едно излишно ръбче или издатина. Стъпалото бе отпуснато и това придаваше на свода и петата още по-голямо очарование. Пръстите не бяха дълги, на вид бяха по-скоро момичешки, но на мен ми се струваха секси.

Стараех се да не се заглеждам, за да не ме помисли дамата за простак. Но очите ми попиваха всичко и искаха още. Мечтаех вечно да киснем двамата пред кабинета.

А иначе жената не бе чудна красавица, дори и според моите разбирания, които в случая бяха белязани с пристрастия. Беше с ръст по-нисък от средния. Тялото й бе стегнато и с добри пропорции, доколкото виждах, но талията не бе от най-тънките. Гърдите бяха хубави, но не и съблазнителни. Лицето бе по-скоро симпатично, отколкото красиво. Общо взето приятна дама, нищо повече. Обаче този съвършен крак…

Под него на плочките лежеше обикновена джапанка, с доста протъркана подметка. Стори ми се кощунствено съвършенството да бъде обувано в подобно нещо.

Най-хубавото бе, че съвършенството не бе накърнено. Жената явно бе дошла на преглед заради лявата си ръка, която бе посиняла и подута в китката. Хубава ръка, между другото, но не и съвършена.

Жената бе умислена и не забелязваше колко съм заинтересуван. Така че можех да гледам, да гледам, да гледам... Мислех си какво ли ще е усещането да прокарам пръсти по тази бяла кожа и да изследвам всеки сантиметър. А после с устни…

Толкова се бях прехласнал, че дори забравих за болката в рамото.

Вратата се отвори и мъжът, който ме бе изпреварил, Бог да го благослови, излезе. Отвътре някой каза с дрезгав глас:

– Следващият да влиза!

– Минете преди мен – подхвърлих небрежно към жената. – Не бързам.

Тя ме изгледа учудено.

– Не, в никакъв случай. Ще си чакам реда.

Понечих да свия рамене, но се отказах. Заради болката, която се стрелна към ключицата ми.

Влязох. Лекарят ме прегледа, после хвърли едно око на рентгеновите снимки и каза:

– Няма страшно. Изкълчване.

Без изобщо да се суети, дръпна ръката ми няколко пъти. Много болезнено беше, по щом ставата застана в правилното положение, изпитах облекчение. Попълването на документите отне повече време от процедурата по наместване.  

Излязох. Жената продължаваше да чака спокойно. Кимна ми и ми пожела приятен ден. Добра, възпитана жена. Лекарят незнайно защо не я викаше да влезе. Отдалечих се, а хич не исках да се отдалечавам. Съвършенството се стопяваше зад гърба ми. Адски неприятно усещане.

Помотах се безцелно пред входа на болницата. Първоначалната ми идея бе да изчакам жената да излезе. Исках да я погледам още малко, не да я следя. Вероятно щеше да се качи на такси и да отпраши. И никога повече нямаше да видя точно това съвършенство. Тъжно, много тъжно.

Тогава ми хрумна да се върна в кабинета. Уж да питам нещо доктора. Веднага измислих какво. Така щях да имам възможност да заговоря жената, когато излезе, разбира се. Дали щеше да е много нагло от моя страна да я поканя на кафе? Все пак тя бе с наранена ръка и едва ли бе в добро настроение.

Бе влязла и столовете отвън бяха празни. Седнах и зачаках.

Чувах говор, но не можех да различа думите.

В главата ми се въртяха различни сюжети за срещата ни и за репликите, които ще разменим впоследствие. Редно бе да проявя загриженост за състоянието й, а и чувство за хумор, може би.

Казах си, че трябва да престана да мисля. Реших да действам според ситуацията.

Голямо чакане падна. „Дано ръката й да не е много зле!“ – рекох си наум.

Най-накрая вратата изскърца и се отвори. И една медицинска сестра изнесе на носилка жената, която смятах да поканя на кафе. Бях втрещен, не можех да повярвам на очите си. Съвършенството го нямаше… по-скоро не се виждаше.

Кракът бе обездвижен по начин, който ме потресе. Груб, жесток начин. Шината бе метална и наподобяваше мрежа, или по-скоро стълба. Тънките пречки бяха през десетина сантиметра. Цялото това чудо бе омотано с памучен плат, явно за да не наранява кожата, и бе поставено под долната част на крайника – от стъпалото до средата на бедрото. Металът изглежда бе мек, защото докторът го бе огънал по подходящ начин. Пристягането бе постигнато с плътен бинт, а под коляното, зад глезена и под стъпалото бе натикана вата – личеше по издутините. Пръстите стърчаха над валма раздърпан памук.

Проблемната лява ръка бе гипсирана до лакътя. Палецът бе оставен свободен, но останалите пръсти бяха почти изцяло скрити.

– Защо ме гледате така? – попита жената. Тогава забелязах, че очите й са насълзени.

– Ами… мислех, че само ръката ви е пострадала, та се изненадах…

– И аз мислех, че леката болка при стъпване не е нещо сериозно, но се оказа другояче. Вие защо се върнахте?

– Мислех… забравих да питам доктора нещо.

– Почукайте и влезте. Той няма работа в момента.

Послушах я. Минута по-късно излязох от кабинета – бях получил отговор на въпроса, който си бях наумил да задам.

Жената продължаваше да лежи на носилката. Беше си избърсала очите, но продължаваше да изглежда адски тъжна.

– Мога ли да ви помогна с нещо? – осмелих се да попитам.

– Чакам братовчедка ми да купи инвалидна количка и да дойде да ме вземе.

– С патерици не можете ли…

– Не, за жалост. – Тя повдигна гипсираната си ръка. – Няма как да хвана дръжката. Ох, за нула време се превърнах в инвалид. За ръката знаех, че е зле, но кракът… дори мислех, че не се нуждае от превръзка.

– Да не би да е счупен?

– Пукнатина, по дължината на костта. Докторът каза: „Няма да си играя да те гипсирам. Ще сложа шина и ще караш така две седмици, а после отново на рентген.“ Направо ми призля като чух тези думи. А като стана ясно, че няма да мога да ходя…

– Съжалявам. Бих предложил да ви занеса на ръце до такситата, но се опасявам, че рамото ми няма да издържи.

– Много сте мил. Може да помоля някой санитар да ме извози до стоянката. Но влизането в колата, излизането, изобщо сложна работа.

– Братовчедка ви кога ще дойде?

– До два часа, предполагам.

– Ако се хванете за мен, няма ли да можете да се придвижвате? Бавничко, на подскоци? Ще ви кача на таксито, а после ще ви помогна да слезете.

Лицето й светна.

– Не ми се лежи като труп на тази носилка, честно казано. Апартаментът ми е на десетина минути път с кола оттук.

– Чудесно, да тръгваме тогава.

Тя се надигна, извъртя се настрани и стъпи на пода със здравия си крак. Минах от дясната й страна и я подхванах внимателно през кръста, а тя преметна дясната си ръка около врата ми.

Тръгнахме. Тя подрипваше сковано, а аз се стараех да съм стабилна опора. Приятно ми беше да я държа за талията и да усещам хватката на ръката й. Разликата в ръста – тя беше с половин глава по-ниска от мен – леко ни затрудняваше. Чакащите пред кабинетите ни заглеждаха. Вероятно бяхме странна двойка.

Направи ми впечатление, че стъпалото й не е бинтовано старателно отзад. Овалната пета надничаше тъжно между парчетата вата. Някои си бе направил труда да огъне пречките на шината, за да не се опира тя в тях. Отблизо обездвижващата превръзка ми се струваше още по-страховита и грозна. Но не ми беше трудно да си представя скритото вътре съвършенство.

Довлякохме се до едно такси. Настаних жената на задната седалка и седнах отпред. Потеглихме.

Жената се обади на братовчедка си и й каза, че се прибира с такси.

Бързо стигнахме до дома на пострадалата, защото трафикът не бе натоварен.

След като слязохме, се вкопчихме в несръчна прегръдка и се заклатушкахме към входа. Седящите отпред пенсионерки засипаха жената с въпроси. Тя отвърна:

– Спънах се и паднах в един подлез. Не е толкова страшно положението. Две седмици домашна почивка и ще съм като нова.

Чух, че едната от стариците прошепна, докато отминавахме:

– Кой е този мъж?

Качването по стълбите до третия етаж изстиска силите ни.

Влязохме в апартамента. Оставих жената на един фотьойл и казах:

– Пожелавам ви бързо възстановяване.

– Благодаря. Много ми помогнахте. Ако не бяхте вие, още щях да лежа на носилката пред кабинета.

– Е, не съм извършил геройство.

– Да ви почерпя кафе? Всъщност… вие ще трябва да го направите, ако ви се пие.  

– Ще направя кафе. – Тя ми каза кое къде е в кухнята и аз се заех със задачата. Сърцето ми се бе разхлопало. Очаквах да се случи нещо вълнуващо, макар че все още си говорехме на „вие“.

По едно време я чух да подскача по коридора. Джапанката й шляпаше доста силно.

– Да помагам? – подвикнах.

– Няма нужда. Подпирам се на стените. Ще се справя.

Влезе в тоалетната, където не се бави много. Изчаках я да се покаже и й помогнах да се добере до фотьойла.

Докато пиехме кафе, тя каза:

– Схвана ми се кракът от това подскачане. Но по-добре така, отколкото да седя в количка.

В настроението, в което бях, нямаше как да не приема думите й като подканяне. Пресегнах се, подхванах здравия й крак и изух джапанката. Положих крака в скута си. Естествено, беше съвършен, както десния, пострадалия, който ме бе възхитил пред кабинета.

Жената ме гледаше леко стреснато, което не ми хареса. Но се заех да масажирам прасеца – наистина бе схванат.

Тя изпъшка и притвори очи, беше й приятно. Погалих глезена и плъзнах пръсти под петата, която бе невероятно мека. Пръстчетата потрепнаха и се извиха нагоре.

– Не е редно. Не бива – промълви тя. – Не че съм светица, но … просто трябва да спрете!

– Наистина ли искате да спра? И защо не минем най-накрая на „ти“ и не се запознаем?

– Не, омъжената съм и обичам мъжа си. А вас, признавам си, харесвам, точно затова държа да поддържам дистанция. Разбере ме, моля ви.

Гледах я втрещен. Дланта ми застина върху елегантната извивка на стъпалото.

– Видях, че се загледахте в крака ми – продължи тя.– Там, в болницата. Не ме разбирайте погрешно. Не ви обвинявам. Ще ви споделя… съпругът ми изобщо не се интересува от краката ми, рядко ги поглежда. Вероятно не ги намира за красиви. Въпрос на вкус е това явно. Никога не ме е галил така. Затова съм изкушена, и точно затова не бива да продължаваме.

– Е, позволих си да мечтая. Голяма грешка от моя страна. – Обух крака и го оставих на пода.

– Съжалявам, ако съм ви подвела. Не биваше да се съгласявам да ме мъкнете така. Нали разбирате, като прегърнати бяхме, и хората ни гледаха странно. Но не ми се лежеше там.  

– Добре, разбрахме се. Тръгвам си.

– Да, тръгвайте. Братовчедка ми скоро ще дойде, а и мъжът ми също.

– Животът е гаден – отбелязах и се надигнах от стола.

– Не се мяркайте повече тук, умолявам ви. Не искам драми в живота си. Много ценя спокойствието, по редица причини.

– Добре.

Повдигнах болния крак и го подпрях на стола, на който бях седял допреди малко. Представих си съвършенството скрито под бинтовете. Грубата грозна шина не можеше да изтрие от съзнанието ми прекрасното видение. Потърках надничащите над памука пръстчета.

– Така е по-добре – добавих.

Жената ме гледаше притеснено и хапеше устни.

– Не се плашете. Не съм маниак. Сбогом.

– Сбогом – отвърна тя и се усмихна. Явно бе доволна, че повече няма да ме види.

На излизане си казах, че и аз трябва да съм доволен, че повече няма да я видя. Ядосах се, че по бузите ми се стичат сълзи.