Та, както казва Шопенхауер…
Спортната фамилия на Никола Карапейчовски се скупчи около масата и главата на семейството с вещина разпарчетоса двете печени пилета. Стартът на обяда беше даден, ама и без да си вещ в семейните нюанси, се виждаше, че между тях витаеше някаква зле спотайвана драма.
Преди да разнищим същината на вече загатнатата драма, не е зле да надникнем в душевността на фамилията, за да ни стане ясно като какви страсти бушуваха из главите на петимата.
Главата на въпросното семейство, ръководеща с вещина важните дела около тренировките, както вече споменахме, се именуваше Никола и беше потомствен спортист. От силовите, толкова развит физически, та чак и на ушите си можеше да се подпира. Този герой, в случая второстепенен, тренираше борба. Свободен стил! Съпругата Николета също беше якичка. И тя боркиня, ама от класическия стил и това някак си я издигаше в собствените й очи като по-голямата интелектуалка. Големият син Васил беше боксьор. Не знам си каква категория, защото там работата беше сложна. Ту перо, ту петел, ту никакъв го няма, ама и той бъхтеше по тренировки и драпаше към високи спортни върхове. Щерката Щиляна вървеше целеустремено по стъпките на майка си, макар че някак си по й се искаше да стъпи на ринга като Васката. И да млати, да млати, да ги спука ония гаднярки, които все й отмъкваха гаджетата… Ама на!
Личностите на четиримата претупахме на две, на три, защото животът им течеше в коловоза на спортна дисциплина и почти никакви отклонения не внасяха разнообразие в изобилието от ъперкъти, партери някакви, ляво или дясно кроше, бий го мамицата му и други благословии, съпътстващи интелектуален арсенал около ринга и тепиха.
Петият член на семейството или вторият брат, в лицето на Силвестър, всъщност е герой на този разказ и може да се досетите, че и на него родители и останалата част от двете роди възлагаха големи надежди за спортни постижения. Естествено, в силовите спортове! Като сърцето му отказа да се привърже към тепиха и ринга, родителите му приеха компромисното решение да постига върховите постижения на татамито!
От тук започва същността на нашия разказ, в който ще разкрием сложната душевност на Силвестър, подкован потомствено и всестранно да преодолява всякакви трудности из спортния живот. И си ги преодоляваше, ама в живота му взеха да се получават някакви ненормални и трудно обясними отклонения, които хвърляха периодически в потрес семейната спортна чета.
И така, Никола разпарчетоса печените пилета и дружината се захвана мълчешком да усвоява необходимите им калории. Само Силвестър нещо се мусеше и не му се ядеше. Види се, че работата около него намирисваше, защото баща му не издържа, погледна го косо и попита уж небрежно:
- И?
Силвестър отхапа парче картоф и нищо не рече.
- Пак питам, Силвестре! И?
- Навярно влагаш подтекст в това „И”, но повярвай ми, татко, не разбирам сложната ти мисъл. Или по-скоро лаконична, но прекалено лаконична, така че при цялото ми уваже…
- Я да траеш с твоите глупости! – изсъска Никола и като усети подкрепящите го погледи на останалата част от семейството, допълни с все още обуздан гняв: - Като питах „И?”, трябваше да се сетиш, че имам предвид залитанията ти из дебрите на философията, защото, сине майчин, ние не сме абдали и подочухме, че вместо да ходиш на тренировки до откат, ти се моташ из философския факултет, като че за теб няма друго смислено занимание.
Никола изрече това предълго изречение и дори сам се учуди на стройната мисъл, която го споходи. Вероятно е от поетите калории, светна му в главата и придобил сили, продължи да развива обзелите го терзания, като все пак понижи децибелите, с оглед даване на добър пример за възпитание на домочадието.
- Та, Силвестре, да си продължа думата. Мислиш, че не знаем какви ги вършиш? То не беше залитането ти из разни концертни зали, на балет си ходил, имал си дори гадже балерина! Свършиха ли певиците за теб? Някоя моделка да беше забърсал!
При тези думи Силвестър потръпна вътрешно. Минаха му разни мисли през главата и понеже беше на ти с философите, направо се разбушуваха.
- Чувам, сине майчин, че висиш в библиотеките и четеш някакви книги! Ни чуваш, ни виждаш, като си там! И сълзотворен газ да пуснат, нямало да можеш да се отлепиш от науките. А татамито те чака! Но и сълзи да рони, на тебе ти е все тая! Чувам, че разни философи се обръщали към теб с колега, а? – изсъска родителят и го погледна злокобно.
- Нали, тате, завоювам разнообразни по характер титли на татамито! Кажи кой медал не краси гърдите ми? Кажи кого не съм победил? Защо така прекършваш порива ми към размисъл, защо стоиш като същи митничар пред дверите на познанията и не даваш да се обогати светогледа ми? - основателно попита Силвестър и въздъхна със страх, защото в ума му се прокрадна мисъл за случката, която се обсъждаше с месеци в съблекалнята на спортистите.
Историята беше следната. Силвестър, оказал се нежна смесица от поетична и философска душа, усетил, че към упоменатите елитарни дейности се добави и страстно влечение към музиката. Причината да се отключи тази страст беше Юлия Петрович, русокоса мома от украински произход, свиреща вдъхновено на виолончело и подвластна на всякакви струнни инструменти. Когато се запозна с нея, Силвестър веднага разбра, че душата му копнее по струнните квартети, впусна се стремглаво към опуси, етюди, тарантели и всякакви класики, в които се чуваше скрибуцането по струни. Ходеше по концерти, ама скришом от домашния отбор, набави си дискове с музика на Паганини, Скрябин и Римски-Корсаков, обожаваше Вивалди, даже издържаше и оперите на Вагнер!
Към тази любов взеха да избиват и мераци да се включи в някой квартет, но преди това мислеше да свири в дует с прекрасната Юлия. За да осъществи мечтата си, Силвестър трябваше да овладее някакъв инструмент. Струнен, естествено! И като размишляваше в тази посока, в ръцете му попадна някакъв вестник с обяви, първата от която беше за набиране на начинаещи ученици в клас по цигулка на известната педагожка Желязкова. Като е известна, констатира той, няма начин да не ме научи. И подход ще има, и стил, и търпение! Ще се запиша, ще наблягам над уроците и много бързо ще овладея свирнята. После ще изненадам Юлето с нещо от Паганини и си ставаме дует. „Юливестър”! Така щеше да се казва и първо щеше да обедини имената им, а защо не по-късно и съдбите им! Ще свирят захласнато, ще плачат струните под ръцете им и изобщо работата щеше да тръгне към слава и раздаване на автографи сред отбрано общество. Поврага на татамито, ще търся изява на музикалния подиум! Да ме аплодират интелигентни хора, а не да чувам дюдюкане, да ми подвикват „Наври го на майка му в ….” и други благословии, засягащи родата. Омръзнаха ми простотиите и нецензурните думи! Окрилен от тези мисли, Силвестър решително се запъти към един музикален магазин, купи си цигулка и още по-решително се отправи към адреса на известната педагожка Желязкова.
В преддверието на кабинета ѝ цареше тиха врява. Няколко сополанковци се ръчкаха в очакване на педагожката, която се появи със сияйна усмивка и взе да ги пощипва по бузките. Когато доближи Силвестър, тихо го попита:
- А къде е вашето детенце?
- Ама аз съм ергенин! – зачуди се Силвестър, защото от притеснение не можа да схване веднага изказаната на глас мисъл. Все пак, той беше прочел хиляди страници философска литература и след секунда навлезе в ситуацията. Известната педагожка Желязкова мислеше, че той е родител на дете, което ще овладява музикалното изкуство.
- Ами… нали класът ми е за деца до шест годинки, – внесе пояснение в ситуацията педагожката и Силвестър тихо се изниза от светилището на музиката с помръкнало лице.
Краката му сами го отнесоха към тренировъчната зала. Под мишницата му още стърчеше цигулката. Ако беше с душа, до сега да се беше удавила в собствените си сълзи. Вместо това, плачеше душата на Силвестър. Влезе в съблекалнята и се строполи съкрушено на пейката. Съотборниците му го гледаха слисано.
- Какво става, пич? – попитаха те и се оцъклиха насреща му.
- Не ме записа!
- Кой, къде, за какво? – заваляха отвсякъде въпроси към него.
- Известната педагожка по цигулка Желязкова не ме записа в класа си!
- Ама… ти… цигулар?
Спортистите се изпонатръшкаха от смях.
От този ден почнаха да го майтапят – кога беззлобно, кога направо му късаха нервите с въпроси от рода, кога ще свири с маестро Минчо Минчев, дали го викат във Виенската филхармония, почнал ли е да композира и други дивотии, унижаващи до крайност съсипаната му душа.
Един ден тази нежна душа не издържа и тропна решително с крак:
- Ако от този миг някой каже само още една дума за моята цигулка и за прекършената ми мечта да се докосна до струнното изкуство, да знаете, че ще предприема най-крути мерки, излезли от силната ми ръка и разяреният ми дух! И няма да има пощада, така да знаете! Казвам го сериозно, отговорно и за последно! От тук нататък ще следват силови наказания!
Което си беше вярно, вярно е. Ония млъкнаха! На следващата тренировка, когато Силвестър влезе, се възцари гробовна тишина. Както всичко и благият характер имаше граници. Но не и желанието да се напомни за неосъществения виртуоз, проваления цигулар, който беше спотаил в най-закътаните дебри на сърцето си мечтата за интелигентна сцена и подбрана публика. По тази причина Митакът, кльощав, но гъвкав като ластик спортист, рипна от пейката и зае поза на свирещ цигулар. После вдигна едната ръка, все едно, че държи инструмента, а другата, че стърже по струните и притвори блажено очи. Не беше проронил ни дума, ни звук, нарушаващи поетото обещание!
При тази гледка спортистите избухнаха в смях, като в ораторията се включи и самият Силвестър. После пребърса сълзите си, махна с ръка и рече примирено:
- Няма значение… - и излезе.
За тази случка си мислеше Силвестър, когато баща му отправи въпросът „И?”. Балерината преглътнаха, залитането из концертните зали едва му простиха, ама че е искал да смени татамито с концертен подиум, никой нямаше да му прости. По тази причина нашият герой остави семейството си да храносмила на спокойствие печените пилета с гарнитура от картофи и реши да се обади на една нова приятелка от библиотеката, която наблягаше на Шопенхауер. Не че Юлия Петрович беше излязла от дневен ред, но и въпросната особа, именувана Василена, си я биваше. Пък и акълът й сечеше! Философстваше също един Сенека! Току му даваше примери из дебрите на мисленето, правеше съпоставки и анализи, така че Силвестър я слушаше със зяпнали уста и наблягаше на четенето, та белки си бъдат равностойни събеседници.
Този ден той беше подкован философски, защото Шопенхауер взе да му става любим и правеше страхотни анализи на мисълта му. Василена нямаше начин да не ахне! Ще ахка, мислеше си той, па току виж сме се отправили и към други, по-интимни занимания.
Василена го чакаше в парка и под мишницата си естествено стискаше торбичка с книги. Усмихна се и Силвестър веднага подреди някаква теза на Шопенхауер, с която да грабне вниманието на хубавицата. След кротко здрависване и размяна на реплики по отношение на времето и здравословното си състояние, Силвестър веднага захвана да раздипля стройна философска мисъл, с която да омае момичето.
Така и не забеляза, как зад тях тръгнаха трима мъже-недорасляци, които взеха да подмятат неприятни закачки по адрес на дамата му. Била страшно парче, мацка и половина, ама не била за него, да се бил пръждосал идиота му с идиот, а тя да види какво е това мъж и други подмятания с неприкрит сексуален подтекст.
- Вървете си по пътя, момчета! – подкани ги благо той, защото точно беше почнал да прави сравненията с Ницше. Но не! Ония навлеци не разбираха, че пречат на текналата философия из главата на мъдреца и все за циците и краката на Василена говореха.
Не стига това, ами един от мераклиите дръпна за ръката момичето така, че то падна на земята. Това преля чашата на търпението на Силвестър. Обърна се светкавично и след секунди тримцата се въргаляха на земята, без да се усетят от къде им е дошла тази случка. Василена също беше на земята, но вече се отупваше от полепналата по нея прах и гледаше слисано към новосъздалата се ситуация. Само Силвестър не беше загубил самообладание и продължаваше да излага обзелата го мисъл, все едно, че нищо не се беше случило:
- Та както казва Шопенхауер…
Подаде ръка на слисаната Василена, вдигна я като перце от земята и продължи да нищи разликите между титаните на философската мисъл Ницше и Шопенхауер.
© Латинка Минкова Все права защищены