Телата плават

- Телата плават - чу го еднократно.

Не беше глас. По-скоро звук, наподобяващ пукота на пръчки, може би идваше от собствената му глава, всякакво друго обяснение бе нелогично. Наоколо нямаше никого. Гората го обграждаше, а клоните сочеха обвинително. Луната се смееше грозно отгоре. Тя нищо не прощава и нищо не спестява. От нея трудно можеш да се скриеш.

Прибра ръцете към гърдите, събра разпръснатите вещи и ги пъхна в джоба на жилетката ѝ. Паниката не го оставяше да действа спокойно. Непрекъснато усещаше несъществуващи движения зад гърба си, пръсти, които се пресягаха към него, но така и не го достигаха. Понечи да я вдигне от земята. Очите ѝ се вторачваха в неговите. Не ги ли бе затворил само преди няколко ужасяващи момента? Защо сега, след като повторно захлупи клепките, все още му се струваше, че някой го наблюдава?

Побърза. Искаше да напусне възможно най-скоро мястото, което неотдавна намираше за блажено бягство от реалността. Прихвана отпуснатото тяло и го повлече към водата.

- Телата плават - чу отново.

Този път не бе шепот. Почти моментално отскочи, оставайки главата ѝ да се удари тъпо у земята. Ужасът заседна в гърлото и стисна сърцето. Насреща стоеше голо, непознато момиче. Косата ѝ се спускаше, тъмна, чак до мъха на дърветата. Все едно беше одрала Луната и я бе направила своя кожа. Ирисите ѝ - искрящи тюркоази, а устните искаха да бъдат вкусени, по възможност - много пъти.

Пристъпи към него, а той на свой ред отстъпи назад. Светът се събра в точка. Кое беше горе и кое долу? Съзнанието му жадуваше да се приближи до нея, но тялото упорстваше.

Тя спря на място без да възрази. Усмихна се меко, склони глава и погледна право в краката му. 

- Трябва да я привържеш в одеяло, а в одеялото да наредиш камъни. Само така ще достигне дъното. Иначе телата плават. 

Под стъпалата ѝ, камъчета сияеха в мека белота. Езерото се бе смълчало, а гората вече не шепнеше грозни слова. Крещящата паника отстъпи място на желанието. За момент забрави кой е и къде се намира. Понечи да направи крачка към сладкото видение, но настъпи пръстите на убитата, от него, жена. Реалността го сграбчи и върна към момента. Тогава проумя какво му казваше голото момиче и за пръв път, от часове, проговори:

- Нямам одеяло. Мога да натъпча камъни в дрехите… 

Очите на новопоявилата се светнаха опасно, но той помисли, че му се е сторило. Нима от цялата ѝ същност не лъхаше омайна топлина? Мигът се разтегли в пространството, а после тя отрони, както потокът често рони от водите си:

- Багажът ѝ е зад оная леска, ей там. Вътре трябва да има нещо подходящо. Избери по-големи камъни, но ги разпредели равномерно. Един към главата, няколко покрай кръста и два за краката. 

Той се втурна към указаното място. Вадеше и хвърляше дрехи, като обезумял. Целият живот на мъртвата бе в тая чанта и нямаше кой да отдаде уважение, да се смълчи и да си спомни, че отвъд смъртта не чака нищо. Докато ровеше в багажа се обърна и видя изкусителната девойка да го дебне. Дебнеше ли го? Така му се стори, но после като поразмисли - тя сякаш кимаше, а насред кимането се усмихваше насърчително. Трябваше да побърза.

А светлокожото привидение имаше търпение. За пръв път ги чу предната Неделя. Тогава, двамата бяха дошли досами водите на езерото. Тя всичко бе доловила. Сладкият разговор се преобразуваше в дразнещо боботене. Боботенето, от своя страна, удряйки се във всяко камъче на дъното, стигаше до мозъчната ѝ кухина. Обещаващите думи я побъркваха. Звучаха толкова тривиално. Особено когато тя самата бе захвърлена след подобни сладки думи. Точно тук, в подводния си завършех. 

“...и ще избягаме, нали?” -  подпитваше умрялата, която тогава бе съвсем жива. Сладката нотка на гласа ѝ успиваше рибите.

”Не ни ли е добре така?” - уклончиво отговаряше мъжът. - “Имаме си всичко.”

“Но го имаме само за кратко! После ти се връщаш при семейството си, а аз оставам сама.” - настояваше девойката. 

Може би в това бе грешката на неудобните момичета. Те никога не знаеха кога да спрат да питат за още. Мъртвата, която тогава бе съвсем жива, говореше как ще отгледат детето на село. Тяхното дете. Как ще започнат нов живот, ще направят свое семейство. Далеч от миналото, готови да градят свое собствено бъдеще. Този, който сега бясно търсеше спасение в една торба с дрехи, тогава се усмихваше, но неискрено. 

Тя винаги разпознаваше нерешителността, дори и да я маскираха в думи и мечтания. Дори и да обещаваха неща, които нямаха намерение да изпълнят. “ Ще избягаме!”. Бягството бе насрочено за днес. Той ѝ помогна да избяга, като разби главата ѝ с камък. После плака. Повече за себе си, по-малко за нея.

Сега го гледаше как омотава мъртвата - в плетеница от собствените ѝ дрехи, привързва главата, скрива стъпалата от въздуха. Камъни буташе където свари. Не спря да действа, докато не замъкна обвитото тяло и не го изтласка сред тинята. Това не му бе достатъчно. Навлезе във водите до кръста, вдигна трупа на ръце и вървя докъдето имаше дъно, а оттам - избута я колкото може по-навътре - към дълбокото.

- Езерото ще свърши останалото - чу тъмнокосата да казва, скрита зад балдарана.

Запъхтян, целият разрошен, излезе на брега. Розовината в бузите му се множеше. Дали умрялата щеше да го обича все още, ако го видеше такъв - обезумял и разтреперан? Слаб човечец, слабо подготвен за отговорностите в живота.

Същият сега се вторачваше в голата девойка. В красотата ѝ имаше нещо свирепо, но веднага щом си го помисли, осъзна противоречието. Буйните ѝ коси бяха прекрасни. Никога не бе виждал перлени очи. В тях блестеше зловеща искра. Не бяха ли по-рано зелени? Момичето сякаш излезе от транс и като осъзна, че е наблюдавана, усмихна се лукаво. 

- Всичко ще бъде наред - пророни с глас на поток.

Въздухът се нагорещи отново. Дърветата отдръпнаха клони, а в тъмнината запулсираха светила. Как можеше да си помисли, че в нея може да има свирепост? Тя бе магическа, нежна. Проследи я с поглед. Поклащаше хълбоци, а с движенията ѝ се люлееха и горските корони. Кое време беше? Можеше ли да остане още малко?
 

Видя я да влиза във водата, да се плъзга, образувайки стотици кръгове, след което да изтласква тяло на голяма канара. “На един камък, тюркоазен кошмар припича своите перки.” Това му мина през ума, но също толкова бързо мисълта изчезна. Отвори и затвори клепки, като че с тях го викаше. В нея нетърпението назряваше. Щеше да роди уродливи гроздове - богати и тежки. Когато му дойдеше времето.
 

Той прие поканата без да каже нито дума. Приближи се до водата и за втори път тази нощ нагази в нея. Доплува до скалата и се изкачи до момичето. На лунна светлина, косите ѝ бяха зеленикаво-сини. От толкова близо, кожата ѝ ухаеше на мъх. На мъх и нещо сладко, за което нямаше име. 

Искаше да я попита нещо, но не знаеше какво. 

- Всички сме тук за малко - отговори тя, на не зададените въпроси и хиляди водорасли запърхаха в корема му. Нямаше представа какво значи всичко това, но чувстваше, че е правилно.

За момент му се стори, че се губи в нещо опасно, но тази мисъл бързо се загуби в мъглата. Познаваше я, макар и да бе сигурен, че никога преди не я е срещал. Знаеше, че е била несретно и бедно дете, израснало по сиропиталищата. Без семейство и корени, без пари, без минало, без бъдеще, без избор. Искаше му се да погали страните ѝ. Да ѝ каже и той, обратно, че всичко ще бъде наред. Колко ли пъти бе продавала тялото си, за да оцелее? Това тяло - гладки страни с извивки на нимфа. Гледаше я и разбираше само това, което бе свикнал да разбира от голи, предразположени момичета.

Уловила мислите му, тя се приближи. Устните ѝ запалиха неговите. Какво може да даде една лека жена, чакаща спасение? Притисна се в него, след което го бутна на студения камък. Улови всичките му издишвания с целувки и се сля с него.

Пулсации обходиха цялата му същност. Блаженството проби път във вените. Времето никога не бе съществувало. Трепереше под голотата ѝ, гледаше я как се увива, като змия над него, погледът ѝ немигащ, съсредоточен. Името. Как беше името?

- Нямам име -  чу го сякаш повече в главата си.

Единственият звук, който напускаше устата ѝ, наподобяваше мъркане. Изглежда казваше още нещо, много тихо, но той не можеше да чуе какво. Напрегна слуха си, но не успя да се концентрира. Усещаше, че всичко ще приключи съвсем скоро, но звука от устата ѝ го смущаваше. Опитваше се да прочете по устните. Движенията на тялото й се учестяваха. За момент околното се разми, нещо в него избухна, а след това го достигна и гласът ѝ. Казваше:

- Виж се! 

И той видя. Неконтролираните конвулсии на тялото му, продължиха безкрайна вечност, съпроводена от отвратителни картини, които не принадлежаха нито на миналото му, нито на настоящето. Действието се случваше тук, но преди много години. Гората бе черна. Обграждаше цялата околност и не пускаше никаква светлина. Беше той, но и категорично, не беше той. 

Под него лежеше същото момиче, но много по-обикновена, много по-невзрачна и уплашена. Очите ѝ не бяха нито тюркоази, нито перли. Тъмни, уголемени зеници. Той пъхтеше над нея, тласкаше я грубо, запушвайки устата. Беше си платил за тези мигове и смяташе да ги използва, както намери за добре. Тя се дърпаше, мяташе глава като уловено животно, успя да се отскубне изпод пръстите и да извика, но това само го ядоса. 
 

Удари я силно, а после впи пръсти в гърлото. Очите под него се разшириха още повече. Вече не усещаше противенето. Кулминацията го облада и го накара да стисне още по-здраво. Загуби представа за околното, но почти веднага удоволствието го напусна. Строполи тежко тялото си встрани и задиша. Отне му време, за да се съвземе. 
 

Надигна глава от влажната пръст и я видя. Не мърдаше. Очите ѝ бяха изцъклени, физиономията застинала в грозно изражение. Погнуси се. Не от себе си, а от нея. Сега какво щеше да прави с тялото? Загледа се в тъмнината. Отговорът бе само на един хвърлей камък. 

Закопча панталона, изплю се на земята и се захвана за работа. Под тях бе постлал одеяло - използва него. Нареди по-тежки камъни около трупа ѝ, завърза я във вързоп, а после я захвърли в езерото. 

Едва ли някой щеше да я търси. Не приличаше на момиче със семейство или някого, на когото да му пука. Проститутките не задържат за дълго хора около себе си. Пък и ако я намереха, нямаше как да я свържат с него. Върна се в камиона и продължи към границата, но първо искаше да намери място, където да се изкъпе, да се напие и да забрави за инцидента.

Тази отвратителна картина се стопи и съзнанието му се върна към истинското му тяло. Към тялото на мъж със семейство и бъдеще, мъж с професия, образование…добър мъж - неспособен да извърши нещо подобно. Мъж, който иска да си бъде у дома, но наместо това е някъде другаде, дезориентиран и жалък. Това не бяха негови спомени. Бяха нейни. 

После се сети за собствените си действия - за неудобната си, бременна любовница и за това как в импулс на безпомощност, бе разбил главата ѝ с камък. Не искаше да бяга. Не искаше да напуска семейството си, но и не можеше да си позволи тя да каже на жена му. Не можеше да гледа чуждо дете. Но нима това не бе просто грешка. Лошо стечение на обстоятелствата?

Все още усещаше момичето от гората върху себе си. Беше в нея, а тя все така се движеше с ритмични тласъци. Паника назря в него. Опита се да я отмести, да се отскубне, но нещо му пречеше. Усети хиляди талази вода в дробовете си, вода над себе си. Искаше да вика, но никакъв звук не излизаше от устата му. Тогава я видя истински.
 

Беше разложена, подпухнала и синя. Плътта ѝ висеше в ръцете му. Хлъзгавите ѝ пръсти го притискаха, а от краката ѝ нямаше и следа. Беше обвит от опашката ѝ, разложен наполовина в нея, слял се - пихтия в пихтия. Изкрещя, но от устата му не излезе и звук. Кошмарът насреща го гледаше с изцъклени кълба, вместо очи, радваше се на момента. Беше толкова гладна, толкова жадна - един неутолим глад, нестихващ, вечен. Остави го още няколко мига, за да се наслади на ужаса, на опънатите му жили, а след това отвори паст и отхапа главата му. 

______
 

- Всичко ще бъде наред - каза Сукубата, дъвчейки сърцето.

Върховно угощение. Някъде високо в дърветата пищеше сова. Ако можешe да я докопа и нейното сърце щеше да отрови. Изчака още няколко мига, докато месечината блесне точно над езерото. Перфектно време. Пълна луна, в края на лятото. Така ли завършваха всички любовни истории, всички мигове открадната или продадена близост? На дъното. 

- Обитаваме, там където ни захвърлят - измърмори тя сама на себе си.

Отново бе нежна и красива, с лъскава опашка, зеленикава кожа и измамни очи. Завлече, каквото бе останало от него, към водата и го дръпна към дъното. Щеше да се гощава още дълго време, пък можеше да остане и нещо за делба. 

Не помнеше много от миналото си, но настоящето бе безконечно и неизбежно. Оглозга един кокал и го остави да се носи из водата. Вгледа се в тялото на мъртвата. Беше я освободила от затвора, в който я бе поставил любимият и я бе оставила да се носи свободно. За пръв път можеше да я огледа на спокойствие. Смугло лице, леко издължено. Дори и в покоя си, жената бе интересна. Имаше червени коси, които танцуваха из водата, като пламъци. И червени устни. Само за целуване. Тъжно. Наистина тъжно. Но в безвремието се спотайва и малко светлина. Погледна нагоре точно когато лъч освети малкото й леговище. Водите станаха призрачно сребристи, красиви и по-малко самотни. Не чака дълго. Окъпана от светлината, мъртвата отвори клепки. Усмивката насреща казваше достатъчно.

Беше добре дошла и най-накрая у дома.