- Не е ли прекалено висок този етаж? – попита ме гъгнещо, докато несръчно палеше цигара с кибрит, без да повдигне ръце от парапета.
- Прекалено хубава е гледката. – опитах да остроумнича, но тя не чу и думите увиснаха във въздуха с цялата тежест, която телата придобиват, миг преди да полетят стремглаво от десетия етаж надолу. Едно... две... туп... труп. Слизаме долу и извлачваме труповете до близкия контейнер.
Промъкнах се на пръсти зад нея и грабнах цигарата от ръката ù. Дръпнах си рязко два пъти и я хвърлих демонстративно с онова ловко свиване на палеца, което само шофьорите на тирове владеят до съвършенство. Тя ме погледна разсеяно и протегна празната си ръка към една светеща точка в далечината.
- Това не е ли онази бизнес сграда, която започнаха да строят преди две години. Онзи ден видях твоя съсед от горния етаж, ъъъ... Иво. Иво се казваше, нали? – сякаш името му бе енциклопедичен факт и продължи - Преместил се е месец след теб. Приятелката му се скарала с надзорника на обекта. Направила му забеле...
Телефонният звън ме спаси от потресаващите детайли за строителната площадка, превърнала се в арена на словесен двубой между лингвист и манг... ъъъ... цига... ъъъ... ром. Боже, как мразя думата ром! Не мога да я асоциирам с нищо, различно от „Бакарди” или „Хавана клуб”. Загледах се в светещата точка, която с малко повече фантазия можех да помисля за реклама на нощен бар. Стъклена фасада, улавяща всички слънчеви лъчи, на фона на различни по височина жилищни кооперации, напомнящи на разхвърлян строител „Лего”.
Стана ми противно от гледката и се обърнах. Тя държеше с рамо телефона, говореше на развален немски и прибираше разпиляното по стъклената масичка съдържание на дамската си чанта. Направи ми знак с ръце, че е спешно, трябва да тръгва веднага и ми прати въздушна целувка. Докато звукът от затръшнатата входна врата още кънтеше в ушите ми, не можех да спра да мисля, че хаотичните ù жестове във въздуха наподобяваха по-скоро отваряне на бира и надигане на шишето към устните. Отидох в кухнята, отворих две бири и излязох с тях на терасата.
© Мария Василева Все права защищены