Терпентин

 Ти си като някое извънземно  –  каза. Извърнах лице към него и го погледнах премрежено. Той все така невъзмутимо се взираше в платното пред себе си и го галеше с четката. Под дългите му фини пръсти цветните петна бавно придобиваха обем и очертания. Беше красиво. Погледнах към моето платно. Вместо поставената на подиума композиция, на него се мъдреше някакво човече с идиотска усмивка, цвете в едната ръка и куфар в другата. Дори не беше позиционирано добре. Вместо в центъра на листа, както е по правило, то се блещеше от долния ляв ъгъл. Замислих се дали мога да оправя нещата с подходящ фон. Може би да нарисувам кръстопът или нещо такова. Вместо това отворих чисто новата тубичка и изстисках малко черна боя върху зацапаната палитра. Изкарах една от потопените в терпентин четки, размазах боята докато се разреди и нарисувах над човечето едно от онези балончета, в които се пишат репликите на комиксовите герои. „Ще видиш ти на конферанса!” блещеше се то със самодоволна усмивка. Толкова от мен днес. Погледнах към неговото платно. Крушата, върху която работеше сега, вече бе започнала да хвърля меки зеленикави отблясъци по каната зад нея. „Ти си като някое извънземно” отекваше проекция на гласа му в съзнанието ми. Стана ми тъпо. Беше много топло и ми се спеше. Прозях се. И преди ми го бяха казвали това за извънземното. Всъщност почти всеки човек, с когото общувах в един или друг момент изцепваше нещо такова. Не ми беше ясно какво означава. С времето стигнах до извода, че подтекста е „Ти си малко нещо темерут”. Наистина, много неприятно.

      Станах да се поразтъпча и се опитах да измисля подобаващ отговор. Погледа ми падна върху купчина счупени стъкла поставени прилежно върху един стар зелен чин. Учителят ни по живопис имаше страст към счупените стъкла. Сигурно искаше да ги оцветява и да прави мозайки от тях или нещо такова. Както и да е. За четири години не бях видяла да прави нещо смислено с тях. Просто ги трупаше, а по някое време чистачката минаваше и ги изхвърляше заедно с другия боклук. Тази жена нямаше абсолютно никакъв усет към изкуството. Според мен трябваше да наемат някой, който има. Нереализирал се художник, например. Не знам.

      Измислих. Избрах си едно продълговато, заострено стъкълце. Учеха ни, че трябва да виждаме форми зад формите. Това приличаше на кинжал. Приближих се до Алекс и с едно движение го забих във врата му. Ръката му изпусна четката и конвулсивно се стрелна нагоре. Изкарах стъклото. Човешката плът наистина е като масло когато си има работа с остри предмети. Кръвта бликна изпод треперещите му пръсти. Извърна се и с това безсмислено движение унищожи едноседмичния си труд. Кръвта изпръска недовършената круша и вазата. Завъртя се. И платното с човечето получи нов щрих. Очите му в първия момент разширени от ужас и изненада вече започваха да губят смислен израз. Нещата ставаха изключително бързо. Без забавен кадър и напрегната музика. Беше наистина. И все пак беше някак празно. Винаги съм си мислела, че усещането да убиеш човек трябва да е много специално. Да усетиш необичайно чувство в тялото си, поне някакъв трепет. Мислех, че когато пред теб умира някой, светът за момент се променя, че трябва да усетиш как душата напуска тялото му и се слива с вечността или нещо такова. Нищо. Беше все така топло и задушно. Само опияняващата миризма на терпентина, която изпълваше цялото ателие получи нов щрих. Алекс се свлече на земята и се изплъзна от реалността. Крайниците му леко потрепваха, а после замряха. Май умря. Останах сама в задушната стая. Беше поразително тихо. Странно нещо е живота. До преди малко стояхме двамата и си говорехме, а сега… Говорете ми после за планове и подобни. Истинските неща стават неочаквано. Само няколко секунди и целият свят се преобръща. Всичко, което до преди малко е било Изключително Важно изведнъж просто става невалидно. Да бяхте попитали  тялото на Алекс  в онзи момент какви са плановете му за лятото. Вярвайте ми, десет минути по – рано щеше да ви отговори.

      Някаква муха беше кацнала върху левия стълб на статива и доволно потриваше предните си крачка. Предусетих подлото и намерение и ме хвана яд на нея. Замислих се дали да не я смачкам, но се отказах. Такъв беше живота. Не исках обаче да чуя гнусното и жужене. Включих радиото. Избрах любимата честота на Алекс и усилих до край. Не знаех какво повече мога да направя. Свалих си мантото – всички носехме такива, за да не цапаме дрехите си. Включих лампата. Беше едва единадесет преди обяд, но ако когато се стъмнеше, лампата в ателието още светеше, минувачите, винаги едни и същи както е прието в малкия град, можеха да помислят, че Алекс все още рисува. Имаше такъв навик приживе. Започваше да ми става малко кофти за него, но трябваше да помисля и за себе си. При късмет щях да имам няколко часа повече, преди да започнат да ме търсят. Хвърлих последен поглед към тялото му без конкретна мисъл и тръгнах към вратата. Пътьом погледнах и човечето. То си знаеше неговото: „Ще видиш ти на конферанса”. Или имаше адски дълбок поглед върху нещата, или не се ориентираше изобщо в ситуацията. Оставих ги сами там с глупавата муха, особената миризма на терпентин и ярките лъчи на майското слънце, които ги огряваха през напуканото стъкло. Атмосферата в коридора беше съвсем различна. Цялото дълго пространство се осветяваше от едно малко прозорче в дъното. Беше мрачно и прохладно. Изпитах приятно облекчение от прохладата, стана ми някак леко. Ключа от ателието беше закачен на пиронче от външната страна на вратата заедно с другите ключове от училището. Като най-способния ученик от всички класове, Алекс си беше спечелил привилегията да разполага с цялото училище през почивните дни. Почти всяка седмица ходеше там и рисуваше с часове. Трудеше се неуморно. Заключих ателието, а след това се качих на горния етаж и заключих връзката ключове в моето шкафче. Почувствах се много виновна. Всички тук от учениците до администрацията бяха адски отнесени. Така и никой не се наемаше да изкара копия от ключовете, а някогашните им двойници сигурно бяха загубени преди години. През почивните дни всички ателиета бяха заключени, а това мое действие означаваше, че в понеделник, никой нямаше да може да влезе безпрепятствено и да започне заниманията си. Както и да е. Щяха да се оправят някак. На мен поне ми стана по – леко.

Спуснах се надолу по стълбите. Не бързах. Разглеждах, за кой ли път, картините окачени по стените. Някои от тях бяха потъмнели от времето – те бяха спомен от отдавна завършили ученици. Напомняха ми за перцата на птичета, завинаги отлетели от гнездото. Имаше и такива от нас – новоизлюпените художници, които тепърва се учехме да се крепим на крилете на изкуството. Повечето никога нямаше да полетим. Щяха да ни подрежат клюновете и ноктите, и да ни пратят да снасяме във фермата на посредствеността, където щяхме да се блъскаме и да размахваме бойно криле, само когато някой ни настъпи. И така докато грохнем и спрем да снасяме. Тогава щяха да ни преквалифицират и да ни пратят да къкрим в бульона, заедно с другите съставки на супата. Доказваха го много от картините окачени по стените. Вази, драперии, старинни къщи и дървета, нарисувани с техника, но бездушни. Обаче имаше и хубави.  Любима ми беше една с малко момченце, насред празна класна стая с боядисани в зелено стени и разпилени по пода листове. Детето беше облечено в училищна униформа с късо панталонче.  Коленете му бяха ожулени, а раменете странно отпуснати. На лицето си носеше африканска маска. Спрях се за по – дълго пред тази картина. Стана ми мъчно. Знаех, че няма да я видя повече. Никога не разбрах какво означава и дори сега, на раздяла не ми каза нищо ново. Днес всичко беше някак странно лишено от душа. Сбогувах се и продължих надолу. В края на стълбището, почти до входа имаше и моя картина. Някакъв портрет на млада жена. Беше от задължителните по програма , втора или трета задача от първи срок. Аз исках да окачат друга – според мен най – хубавата, която съм рисувала. Представляваше сива вечерна улица. Постарах се да уловя на платното онзи момент, точно преди да настъпи тъмнината. В далечината просветваше улична лампа. А на паважа лежеше по очи жена. Изпод главата и нежно, едва забележимо се оформяше локвичка кръв. Роклята и беше широка, но аз ясно бях подчертала извивките на тялото. Беше прекрасна. Приличаше на балерина паднала при изпълнението на най – сложната си стъпка. Дланта на дясната и ръка беше повдигната съвсем леко в знак, че все още е жива, но вече залязва, заедно с деня. Все едно. Отказаха да я изложат. Казаха, че не е лоша, но и липсвала техника. Аз обаче знаех как стоят нещата всъщност. Не искаха да сложат нея, за да не вземат родителите на бъдещите кандидат – художници, които идваха от време на време да оглеждат базата, да си помислят, че училищната среда е склонна да възпита мрак и насилие в едва покълналите умове на децата им. И избраха портрета. Всички разправяха, че жената има прекрасни дълбоки очи. Да бе да. А аз не можех да я понасям. Предпочитах да мисля за нея като за празноглава уличница, която мами с поглед. И и се сърдех за избора им. Но сега реших да и простя. Какво пък? Защо да се разделяме с лошо? Откачих картината и я обърнах с лице към стената. Не исках да види процесията, която бях подсигурила и да си помисли, че поради близостта ни и поради това, че ме беше ядосала, е с нещо виновна за случилото се.

      Това беше. Сбогом, училище! Излезнах навън и внимателно затворих входната врата, за да не би на някакви гаменчета, като видят отворена врата в събота да им хрумне да влязат. Можеха да напишат глупост на стената, да откраднат картина или нещо.

***

      Майските дни са невероятни. Слънчевият диск нежно се откроява на лазурното небе, гали града и готовите за живот дървета. Топло е, но е далеч от хищната августовска жега, която сякаш стиска в юмрук потното ти тяло. През онзи ден имах чувството, че слънцето ме огрява през пластове прозрачен тюл. Лекият ветрец позволяваше на топлината само да целуне тялото ми, но не и да ме захапе с нажежени зъби. Чувствах се лека. Имах още няколко часа. Струваха ми се вечност. Нямаше защо да се прибирам, не трябваше да уча или да се подготвям за конферанс, не беше нужно на никого нищо да обяснявам, не се налагаше да си чистя стаята. Времето е странно нещо. Странно е как същото това време, което вечно не стига и сякаш изтича между пръстите ти, изведнъж става безкрайно. Всеки миг е така дълъг и наситен, когато не бързаш за никъде и на никого нищо не дължиш. За първи път откакто бях малко момиченце имах няколко часа, цели няколко часа само за себе си! Бях си аз, само аз! За никой друг освен за мен.

      Закрачих на долу по улицата с бодри широки крачки. Опитвах се да имитирам мъжка походка и погледната от далеч сигурно наистина приличах на момченце в широките си дрехи. На около сто метра пред мен беше книжарницата, от която вчера си бях купила бои. Обичах да ходя там, дори само за да се помотая и да разгледам. Зачудих се дали да не вляза и да си купя молив, например. В джоба си имах макетно ножче. Значи имаше с какво и да го остря, ако прибягна до него днес. Вече наближавах, когато срещу мен се зададе позната фигура на колело. Ани! Усмихнах се и замятах крака още по- усърдно с ръце потънали дълбоко в джобовете. Тази походка винаги я забавляваше. Вече чувах звънкия и смях. Само след секунди спря до мен. Смееше се цялото и лице. Една руса къдрица падаше пред челото и. Приличаше на ангел. После изведнъж лицето и стана сериозно.

      –  Виж! – каза. Бръкна в джобчето си извади някаква фигурка - фабрично изработено драконче. Беше доста безвкусно, но казах, че ми харесва. Много исках да и направя хубаво. Тя незнайно защо отново се засмя и го върна обратно в джоба си. Необичайно момиченце. Големите и ясни очи сякаш те приютяваха в себе си. И винаги ще те учуди с нещо.

      – Знаеш ли къде е бате? – попита.

      – Да, в училището е. Заключил се е в ателието и рисува.

Ани не остана доволна от отговора. Нацупи се по детски и в очите и проблясна сърдито пламъче.

      – Винаги това прави. Точно сега исках да го питам нещо много важно.

Нищо не отговорих. Лицето и отново проблясна в усмивка.

      –Ще вървя. – казах.

С едно бързо движение Ани скочи от колелото, обгърна с ръчички тялото ми, после също толкова бързо го възседна пак и само след секунди вече се отдалечаваше. Ето какво дете беше Ани!

      Знаех, че няма да отиде при брат си. Спираше я двойна забрана. От една страна не позволяваха външни лица да влизат в училището без предварителна уговорка, особено когато няма никой от ръководството, от друга Алекс изрично и беше забранил да го закача, когато рисува.

      Отминах книжарницата и влязох в хранителния магазин да си купя цигари. Поздравих ведро продавачката, а тя на свой ред ме изгледа хапещо. Казах и от кои цигари искам, тя ми ги метна, а из и подадох парите – последните, които имах. Поставих ръце на тезгяха и зачаках рестото. Изведнъж ми прималя, формите и очертанията се размиха за момент. Прииска ми се да бягам, но не можех да мръдна от мястото си. Стана ми студено. Зачаках. Дясната ми ръка до китката беше покрита със засъхнала кръв. Как не бях забелязала? Кръв имаше и нагоре по ръката ми, също и по джоба на панталона. Почувствах, че се задушавам. Цялата бях в кръв. Миришех на кръв и само това усещах в този момент. Не, имаше и друго. Терпентин. „Кървав терпентин” помислих си несвързано. Намерих сили да откъсна очи от ръката си и погледнах продавачката. Нищо. Гледаше ме все така отегчено и презрително. Нищо в погледа и не се беше променило. Взех рестото и отстъпих назад. Не ми се вярваше. Страхът отстъпи място на нещо друго. Сякаш всичко в мен се размести. „Нищо ли няма да направите?” прииска ми се да и извикам. Изскочих от магазина и тръгнах сляпо напред. Погледа ми беше замъглен. Мярнаха ми се очертанията на някаква пейка. Стоварих се тежко на нея и обхванах главата си с ръце. Исках да легна. Адски зле ми беше. Устата ми беше суха, усетих че по кожата ми избива пот, треперех. Беше ми студено и горещо едновременно. Задушавах се от миризмата на терпентин, която се засилваше все повече.Стиснах очи. Стори ми се, че все още съм в ателието. Не знам колко време мина, но не вярвам да е било много. Постепенно се съвзех. Запалих цигара и запуших. Държах я с окървавената си ръка. Мислите ми бавно започнаха да се нареждат. Преди малко бях убила човек. Ръката ми беше покрита с неговата кръв. Продавачката видя и нищо не направи. Нямаше откъде да знае, каква е тази кръв, но не я интересуваше. Бога ми, пет пари не даваше. На никой не му пукаше. Можех цял ден да се разхождам с окървавена ръка, можех да се разхождам цялата покрита с кръв и щях да предизвикам най – много вяло учудване. Аз от своя страна се учудих на себе си. Ядосах се. Как не го бях забелязала до сега? Бях прекарала целия си живот в този град, сред тези хора. Никога не се почувствах на мястото си сред тях, но сега за първи път осъзнавах защо. На повечето от тях за нищо не им пукаше и може би точно тази почва захранваше корена на всичко. Такива бяха. Ако можеха да заобиколят това, което е пред очите им, щяха да го направят, освен ако не ставаше за ядене, ако ме разбирате. Не се замисляха повече, отколкото е необходимо, за да съществуват и по възможност да доминират над някого, било то в най – голямата дупка. Семантиката им куцаше сериозно. Бяха склонни да стъпчат и пренебрегнат дори най – очевидния знак, но за сметка на това постоянно си измисляха фалшиви, с чиято помощ да наредят нещата по свой тертип. Реагираха само, когато някой неоспорим факт ги обградеше като пропаст всичките едновременно. Тогава ставаха много активни. Дребните хорица, които не можеха да се реализират успешно дори в простите дейности, с които се бяха захванали, изведнъж ставаха блестящи адвокати, психолози, следователи и съдии. Сега не ги интересуваше окървавената ми ръка, но само след няколко часа щяха да разискват и бенката зад ухото ми. За тях щях да бъда истинско чудовище. Отдадох се на мечти. Можех да им стана кралица или нещо такова. Но засега майната им. Имаше нещо по-важно от тях. Стъпках с крак угасналия фас и се изправих. Наблизо имаше улична чешма. Пуснах водата и внимателно си измих ръцете и лицето. Оставих кръвта по дрехите. Имаше нещо много по-важно, до което обаче още не можех са докосна. Нищо от случилото се днес не беше случайно. А най-важното тепърва предстоеше или вече се беше случило. Усещах го. Чувствах, че нещо голямо се изплъзва от полезрението ми, но е съвсем наблизо. Тръгнах към него с поглед забит в тротоара. Не знаех накъде отивам, но бях на прав път. Видях първо гуменките. Срещу мен вървеше момче – някакъв гимназист. По всичко личеше, че полага големи усилия за външния си вид. Не спрях. Блъснах се право в него. Ръката му маниерно стърчеше пред тялото в позиция, подобна на гард, така че при сблъсъка кафето, което държеше с нея се разплиска върху тениската му. Застина. Отстъпих назад и го загледах. Ръцете му се разпериха настрани с движение, напомнящо за играчка – робот. Кутрето на тази ръка, с която все още държеше празната картонена чашка, щръкна комично нагоре. Очите му се разшириха удивено, а тънките му устни съвсем изчезнаха. Взря се в петното, така сякаш недоумяваше как така изведнъж се е оказал осквернен. Аз мълчах. Прониза ме с поглед.

      – Ти тъпа ли си, ма?! – избоботи.

      Така! Отлично.

      – Искаш ли да ти духам за компенсация?

      Стрелях директно. Или щеше да стане, или не. Ефектът от думите ми беше поразителен. Ръцете му се отпуснаха машинално, лицето му за момент изгуби надменния си израз. Не очакваше такова нещо, но очевидно бързо превключваше. Кокореше се насреща ми и сякаш се опитваше да ме прецени.

      – Знам едно място наблизо – пуснах най – сладката си усмивка. А тя никак не беше зле.

      Явно прецени, че ставам. Съгласи се. Изненада. Направо не е за вярване, нали?

Тръгнах напред, а той ме последва. Поведох го към изоставения строеж. Аз го наричах лабиринта. Имаше множество стаички и коридори на първия етаж. Обичах това място. Винаги можеш да се укриеш там за известно време и да останеш сам със себе си. Сега обаче имах гост. Наоколо не се виждаше жива душа. Чуваше се само скърцането на стъпките ни.

      – Значи се чукаш? – презрително наруши мълчанието той. Явно беше започнал да идва на себе си. О, да. Непременно щеше да ме осъди като курва. Хората в този град никак не одобряваха такива неща. „Хубаво е, че се води от някакъв морал” помислих докато вървях напред. Не отговорих, само се усмихнах леко.

      – Тук – казах аз и спрях. Обърнах се към него. Погалих го по лицето, докоснах раменете му. Минах зад него и нежно го обгърнах с ръце. Притиснах го по силно с лявата, а с пръстите на дясната обходих тялото му. Плъзнаха се надолу по кожения му колан и се стрелнаха към джоба ми. Извадих макетното ножче, натиснах предпазителя и с едно последно движение замахнах към врата му.

      Ударът беше силен. Загубих равновесие и паднах настрани. Удари ме малко над слепоочието. В първия момент не усетих нищо. Болката дойде секунди по – късно.

–        Тъпа курва! – изкрещя.

      Да, да. Останах неподвижна и стиснах очи. Чух, че се изхрачи, след това постъпките му разбрах, че се отдалечава. Учудих се, че ми се размина с толкова. Отпуснах тялото си. В мен тегнеше неприятно усещане. Беше тежко и лепкаво, почти можех да го усетя като чужда материя в гърдите си. Беше ми много обидно – не от това, че онзи младеж ме беше ударил. Всеки би постъпил така. Яд ме беше на мен самата. Направих ужасна грешка. Не, че беше решаваща. Още в началото на този ден се бях отказала от живота си – от всички онези действия, които го правят правилен. Но, бога ми, до последно се надявах, че все пак ще получа нещо в замяна.Не исках много. Само да разбера как се стигна дотук. Или поне да видя цялата картинка заедно с онази голямата, липсващата част. Откъде ми хрумна да убия отново? Всичко започна с убийство и внезапно реших, че така трябва да продължи. Когато го гледах, там на улицата, това ми се струваше най – правилното нещо. Докато вървяхме към „лабиринта” усещах, че почти се докосвам до онова, което ми се изплъзваше през цялото време.

      Лежах с лице притиснато в студения прашен под и не знаех какво повече мога да направя. Нямах сили. Бях уморена, адски уморена. Затворих очи. Не заспах. Просто се изключих

***

      Разбрах откъде идва миризмата. Отново бях в ателието. Незнайно защо лежах на пода. Точно до главата ми имаше локвичка терпентин – някой беше съборил от масичката буркана с четките.

Алекс стоеше над мен и ме разтърсваше. Беше ми трудно да фокусирам лицето му, погледа ми ту се замъгляваше, ту се избистряше.

      –Ставай – крещеше той в лицето ми – време е за ставане!

Не исках да ставам. Трудно ми беше да помръдна. Притворих клепачи, защото светлината в стаята беше прекалено ярка.

      –Още пет минути – исках да кажа – Днес не сме на училище – но не успях да издам нито звук. Гърлото ми сякаш беше натъпкано с вата.

      –Остави я да се оправя – промърмори учителят. – Ще види тя на конферанса.

И стовари безценните си стъкълца върху лицето ми. Отворих широко очи и загубих зрението си.

      Отворих очи. Явно бях спала доста време, защото слънцето се беше изместило и сега в стаята цареше полумрак.

Повдигнах се на лакът и седнах. Почти веднага съжалих. Онзи човек явно ме беше ударил по – силно, отколкото си мислех. При движение изпитвах отвратително усещане в главата си, не точно болка, сякаш мозъкът ми плуваше в гъста течност, която го блъскаше деликатно в стените на черепа. Нищо, заслужих си го. Огледах се наоколо. Макетното ножче не се виждаше никъде и слава богу. Напуши ме смях. „С макетно ножче ли, бе? Ха-ха. Добре.” Така или иначе шанса да му причиня нещо с него беше минимален. Пакета с цигари обаче все още беше в джоба на панталона ми. Запалих една. Пушенето, нали, убивало. Да видим.Чувствах се много по – добре, макар че само при мисълта за движение усещах болка в цялото си тяло. Реших да остана в стаята до края. Все щяха да ми намерят. Нямаше да ги затрудня много с търсенето. Безразличните иначе хора винаги знаят къде се навъртат особняците.

Беше ми самотно обаче.

–        Е, защо стана така? – обърнах се към Алекс.

От малка имах навика да си представям разни хора и да си говоря с тях наум. Понякога си ги измислях, друг път бяха познати. Можех да си ги представя с най – малки  подробности и да извикам гласа им в съзнанието си. Алекс мълчеше. Погледнах към него и разбрах, че стъклото стърчащо от врата му му пречи да говори. Присегнах се и го издърпах.Той замислено разтри нараненото място.

–Какво означаваше това „Ти си като някое извънземно”? Защо го каза? Какво имахте предвид всички с това?– сетих се най – накрая да попитам.

–        Нямам представа какво са искали да кажат другите. Аз обаче нямах предвид нищо лошо. Може би, че си по – различна. Хайде сега, отречи че си особена. Но това не винаги е лошо. А начина по който реагира?

–        Да, глупаво се получи, извинявай.

–        Не се сърдя… Ти нали знаеш, че те обичам?

О, да! Страхотно, няма що. Точно това ли намери да каже? Беше твърде късно да се обичаме. Не ми се слушаше повече. Забих стъклото обратно във врата му и го оставих да се стопи в потока на мислите ми. Нямах нужда от обич, а от съвет.

–        За теб отдавна е твърде късно – намеси се учителя. – Колко пъти ти говорих. Светът си има правила, и ако не ги следваш, отпадаш от него. Защо ти трябваше да рисуваш човече? Да беше работила по постановката и всичко щеше да е наред.

Тук вече имах какво да кажа.

–        Алекс работеше неуморно по своите задачи и какво му се случи?

Учителят ме погледна изумено и известно време се взира в мен, сякаш се опитваше да прецени дали се шегувам или говоря сериозно. Сетне се усмихна по – скоро на себе си, поклати глава и каза някак снизходително

–        Изглежда ти изобщо не се ориентираш в ситуацията?

–        Какво означава това? – попитах, но не дочаках отговор. Него вече го нямаше. Такъв беше учителят. Намесваше се в дадена ситуация, пускаше късче мъдрост и изчезваше. Не казваше нищо повече, от това което бе решил да каже и говореше със загадки. Имах въпроси и исках отговори. Когато не ги намирах отвън си стигах до свои изводи , те обикновено бяха твърде мрачни, но така и никой не ме опроверга с повече от не си права.

Вратът ме болеше ужасно. Запалих цигара, но не ми се услади и я загасих. Легнах отново на пода. Силите ме напускаха. Унесох се почти моментално.

Алекс ме разтърсваше.

–        Моля те, моля те!  - Стана ми неприятно, че ми се моли.

–        Съжалявам! – промълвих. – Нищо не мога да променя. Щом казах това той изрева и в гласа му имаше толкова болка и огорчение, че самата мен ме заболя. Алекс се отдръпна от мен и заплака.

„Съжалявам, бих дала всичко за да съм на твое място”. Представляваше огромно усилие да говоря и само си го помислих, но изглежда учителят ме чу.

„Идеали – помисли си той – вие младите постоянно се намирате на място, на което не сте. И толкова силно вярвате, че има значение.”

Надвеси се над мен. Отхапа от крушата която държеше, беше много сочна и сокът и се стече по брадичката му. Крушата беше изпръскана с кръв.

Искаш ли да ти кажа кое е важно? – посочи ми напуканото стъкло. – Ще си счупи съвсем и ще съберем парченцата от него в албум.

Метна огризката до мен. Тя цопна в локвичката терпентин и се разтвори в нея. Някъде из стаята Алекс ридаеше. Учителя се приближи до стъклото и започна да го измерва. Миришеше на терпентин. „КОНФЕРАНС” крещеше човечето. По челото ми изби пот. Някаква жена с порочни очи я попиваше с кърпичка от челото ми. „Ставай” моля те крешеше Акекс! Лицето му беше покрито с пръски кръв. Стиснах очи и продължих да виждам. Учителя се опитваше да разбие стъклото. Алекс ядеше круша.”Не исках” крещеше човечето. „Не исках” крещяха всички в един глас. Стъклото се счупи. Видях как парченцата от него полетяха надолу, когато го разбих. Не можех да помръдна. Чух как парчета от стъклото се разбиха в тротоара. Всички млъкнаха стреснато. Изведнъж бях сама в стаята. Опитах се да стана. Някакво дете с картонена маска, стоеше върху гърдите ми

–        Още ли не разбираш какво искам да кажа?

Учителят замахна към лицето ми с парче стъкло подобно на кинжал.

Отново в стаята.

„Мисля, че разбирам  – казах на себе си – Най – накрая разбрах”. В ръката ми гореше поредната цигара и пускаше нежни ивички дим в тихия полумрак. Преди малко за последен път се събудих в стаята за почивка, която някога си бяха устроили хората,които са работели по този строеж и които никога нямаше да се върнат. Всички си бяха отишли. Гласовете в главата ми бяха стихнали и знаех, че няма да се появят повече. Вече нямах нужда от измислени събеседници. Онова което търсих цял ден, сега лежеше кротко в скута ми.

През четирите години, които прекарах в училището, учителят се беше превърнал в най– близкият ми човек, без аз или той да го осъзнаваме. Само с него можех да разговарям, с надеждата да получа отговор. Понякога седяхме с часове в ателието и приказвахме на най – различни теми. Най – често спорехме. Той твърдеше, че ме разбира напълно. Аз знаех, че не е така. Учителят предпочиташе да слуша себе си, аз се опитвах да вникна в думите му и понякога успявах, друг път не. Той твърдеше, че аз трябва да се променя. Аз твърдях, че всичко около мен трябва да се промени. И двамата не бяхме прави. Обикновено в края на разговора и двамата бяхме изтощени до смърт. Въпреки това винаги се връщахме отново към същия диалог. Маже би това беше най – близкото до човешко общуване, което всеки от нас успяваше да намери за себе си.

Имах нужда от помощ. По – късно щяха да ме намерят. Тогава най-накрая щяха да са принудени да отговорят на въпросите ми. Щяха да ме поправят.

Омръзна ми тази стая. Изведнъж ужасно ми се прииска да се прибера вкъщи, да се стопя в мекото си легло, без никакви сънища. Време беше да изляза от лабиринта. Тръгнах по малките улички, където беше започнало да се здрачава. Майските вечери за изпълнени с аромат и очакване. Сякаш лятото се крие зад близкия ъгъл и те дебне в синкавия полумрак за да те потупа по рамото и да ти каже, че си жив. Жив! Знае го луната, която сънливо се прозява от небето, знаят го дърветата, отрупани със цветове, знаят го котките, които безгрижно прескачат оградите, и се шмугват в уличните кофите. Знае го и вятърът, който незабележимо се прокрадва сред клоните на дървета. Знаят го дори малките деца, които се смеят на нещо непонятно никому, освен на тях. Но с времето сякаш повечето хора го забравят. Когато дойдат въпросите, когато сълзите спрат да бъдат солени и стават горчиви, а времето все – по кратко, много хора забравят, понеже нямат достатъчно време да мислят за това, че са живи и че е за кратко. А спреш ли да виждаш това, постепенно спираш да виждаш и всичко останало.  На тях не е възможно да се помогне Те са забравили да чуват думите, които носят в себе си това знание.Излишно е да се осъждат, защото късметлиите сред тях, които са успели да си го спомнят сами са много малко. За да откриеш най-накрая, че си жив трябва първо да спреш времето, след  това да спреш света и най-накрая да спреш себе си. Това може би и е най-трудно от всичко, защото всички онези фрагменти от нечии мисли, всичко, което изгражда съзнанието и което наричаш аз, се нуждае от постоянно движение , то ще се разбунтува. Но спреш ли ги си свободен и тогава за няколко мига ще изживееш себе си. Не знам. Може би всеки трябва да го изпита поне веднъж.

Прибрах се за последен път вкъщи, бях забравила колко е уютна стаята ми. С облекчение свалих мръсните си дрехи и се отпуснах в мекото легло. Спомних си една песен където се, пееше, че щастието е мека възглавница. Бях напълно съгласна.На нощното шкафче стоеше изоставен телефона ми. Включих се и се отпуснах.Исках да се насладя на всеки един безкраен миг.  След известно време телефона иззвъня.Беше майката на Алекс.

„Добре. Започва се.”

Вдигнах.

–Здравей, знаеш ли защо Алекс не вдига телефона си?

–Алекс е мъръв. – казах и и затворих.

„Най – Много половин час”

Зачаках.

***

Конферансът

Лежах на пода. До главата ми в локвичка терпентин лежеше буркана за четки, а те самите бяха пръснати наоколо. Светлината от предиобедното слънце се вмъкваше в стаята през напуканото стъкло, по което лениво лазеше муха.Алекс се беше надвесил над мен. Ръцете му обхващаха раменете ми, внимателно и напрегнато едновременно. Мантото му беше изпръскано с кръв. Лицето му беше загубило обичайния си самоуверен израз. Плачеше.

–Не исках да стане така – говореше задавено – Ти започна… какво ти стана? Аз… просто реагирах… съжалявам, не исках…

Бавно започвах да се досещам за какво говори. Чувствах някаква неясна болка във врата си.

–        Така ли било – опитах се да кажа. – Добре, сега разбрах.

Не знам дали ме чу. Почувствах как тялото ми се сви и после се отпусна. Напуснах тази реалност.