Тертер се разбуди в самолета и направи опит да се раздвижи. Краката и гърбът му се бяха схванали. Доколкото можа, без да  докосне съседа си по седалка, успя да се поразмърда. След малко се почувства по-добре и дори така се намести, че промени неудобната си поза, като леко се обърна настрани, подпря кръста си с ръце и известно време го масажира. Поотпусна се и погледът му се зарея през илюминатора… Спря се върху позлатен, вълшебно искрящ облак. „Господи, благодаря за великолепието!” – помисли си почти на глас, но се сепна и мигом извърна глава, за да провери дали не е събудил съседа си. Но човечецът до него дори леко си похъркваше. Тертер се успокои и духом продължи да се гмурка из облаците и да се удивява на Божията красота. Неусетно в съзнанието му изплува сънят, който го бе споходил в самолета, по време на дългия презокеански полет – бащината му къща на село, уж същата, каквато си я помнеше, но някак килната на една страна, като кулата в Пиза. Странно, много странно… Не беше суеверен и не вярваше на сънища, но сега сякаш някой го подтикваше да не си остава в София, а да продължи към мъничкото планинско селце, към дома, в който от няколко години, откакто починаха родителите му, не беше стъпвал.

Той и преди рядко си ходеше. Завърши „атомна и ядрена физика” в Софийския университет, задоми се в столицата и там си остана „заврян зет”, ама в големия град, а не в забутаното планинско селце – то в бащиното Диводедково наистина само ядрени физици липсваха… Скоро защити докторантура, получи научна степен и започна работа в университета, а след година негов състудент, който беше успял да пробие в чужбина, го покани да му помага в една голяма фирма в САЩ, където заплащането въобще не можеше да се сравнява с преподавателското, което получаваше в Софийския университет. Сега Тертер живееше с жена си и с едногодишния им син в Ню Йорк, беше се утвърдил в работата и уверено израстваше. В България си идваше само за разни научни конференции, симпозиуми или семинари. А и тук нищо не го задържаше, откакто родителите му починаха.

Гласът на стюардесата прекъсна мислите му. Тертер разсеяно затегна колана и се приготви за кацане на Лондонското летище Хийтроу. За негово учудване самолетът кръжа твърде дълго и сякаш никога нямаше да се приземи. Напрежението сред пътниците започна да нараства, когато стюардесата обясни, че в момента аварийно, близо до тях, се спуска израелски пътнически самолет „Боинг” 747-400, тъй като скоро след излитането му оттук, се бил запалил един от неговите четири двигателя. „Сънят с бащината къща, ах, този пророчески сън…” – помисли си Тертер, но като си представи родния дом, постепенно започна да се успокоява и вече, без паника, бе готов да понесе всякакво изпитание. Почувства майчината ръка върху челото си, видя кротките й очи и я чу да мълви: „Бъди силен, моето момче, ти можеш!” Точно тогава самолетът кацна. Пътниците започнаха да ръкопляскат. Близо до тях успешно се беше приземил израелският самолет и покрай него гъмжеше като край разярен пчелен кошер. Щураха се униформени, имаше доста пожарни, линейки и полицейски коли. По-късно, докато чакаше за багажа си, мъжът чу съобщение, че всички 411 пътника от борда на авариралата машина са живи и здрави. Усмивка озари лицето му и той си заподсвирква тихичко една весела песничка, както правеше като момче, когато помагаше на баща си. След около два часа вече летеше за София. Сега се замисли за жена си и за мъничкото им синче, които бе оставил в Ню Йорк. Така му се дощя да ги сгуши в прегръдката си… Ех, ако можеха да не се делят?! Уви, обстоятелствата не го позволяваха, а той отдавна се беше убедил, че няма пълно щастие. В такива моменти се настройваше философски и си повтаряше мисълта на италианския политик, историк и дипломат Николо Макиавели: „Причината за щастието или нещастието на хората е в отношението им към изискванията на времето.” Сега пак си я изрече на ум, а тя неусетно го насочи към актуалното явление, наречено „тероризъм”. Замисли се за корените му, за отмъщението, за злото и за доброто... Как, Господи, да се сложи край на този порочен кръг – „зъб за зъб, око за око”, как?! Заболя го глава… Реши засега да не си я блъска над тези сложни въпроси и се загледа през илюминатора. Почувства, че вече лети над българска територия… Сърцето му запърха радостно, лицето му засия. Не можеше да отдели поглед от родната земя, от чудните цветове там долу…

   Продължава