ТЕЗИ ДВАМАТА

Признавам си, очарователен беше със злокобната си усмивка, която разкриваше редове зъби, така подредени, сякаш  някой беше бързал просто да ги хвърли в устата му като шепа шарен боб, независимо къде ще се закрепят. Защо бе очарователен ли? Не знам. Вонеше ужасно, в устата му гореше вечен огън, понеже освен зъбите с вечния им жълто-кафяв оттенък там се намираше и желязо, което блестеше на слънцето и разкриваше буйния нрав на притежателя на въпросната уста, нрав, който чупи костни зъби и ги заменя с железни. Всъщност, нека бъдем снизходителни и почтени – вонята му не идеше само от устата; това обаче едва ли е от съществено значение.

Също така, в хода на тези мисли и на благородна снизходителност, трябва да подчертаем, че той не беше досаден. Седеше или лежеше на пейката, по клошарски облечен или съблечен според сезона, миришеше си човекът, мълчеше, понякога пушеше евтин тютюн или дъвчеше нещо, което караше въздуха около него да трепти от възмущение и погнуса, но ето на, казвам ви, смирен бе, не досаждаше на никого, дори не газеше по тревата като досадните домашни любимци. С  тях си приличаше само по начина, чрез който... Но нека не говорим за това, в крайна сметка всеки трябва да се облекчава някак.

Чарът му идеше от така откровената злоба, честна злоба, която излъчваше. Бе разкошно грозен човек, със сплъстена коса, куц и недочуващ, но вечно притворените му очи винаги наблюдаваха напрегнато, като рис преди скок, готов да захапе нещо или някого с това, острото, което имаше в устата си. Толкова злобен човек заслужава да живее, макар и не по-приятно от начина, по който вече бе избрал. Нещо повече – когато без да досажда, крадеше от магазините или от павилионите на пазара, когато плашеше малките деца, показвайки им желязото в устата си, когато гонеше булдоците от най-подходящите ъгли или дървета за отходни нужди – той олицетворяваше нещо жилаво, съществено, отвратително и в същото време неизменно като старостта.

Понякога злобният може да те спаси, особено ако е пиян. Не очаквайте такова нещо от добродетелния, дори да е отблъскващо трезвен. Злобният е злобен за другите, добродетелният е добър за себе си.

Да, и добродетелен си имаме в квартала. Понеже стана дума за старостта, нека да ви кажа, че този човек никога нямаше да остарее. Той просто не е бил млад, така ми се струва. Когато заговорва, ти иде да се хвърлиш от най-близкия мост; речта му е бавна, смислена, аргументирана и толкова скучна и безизразна, че веднъж видях малката група улични кучета, които иначе не смеят да се отпуснат напълно от страх да не ги подгони злобният клошар, заспиваха съвсем дълбоко, при това спешно и отчаяно. Прилежен, изсушен на простора, сгънат на четири, изгладен човек, ако го погледнеш отстрани – прилича на хартия, ако го зърнеш отгоре – на нищо не прилича, затова бе най-добре изобщо да не го гледаш, заслепява те.  Елегантен и чаровен, той внушава у дамите респект и тихо очарование, присъщо за човек, коайто гони годините от себе си като кон досадна муха. Как да остарее тогава? Той бе жизнен и здрав самец, ходеше изправен, поздравяваше всички и никого, защото леката ехидна усмивка не слизаше от лицето му, сякаш се бе качила там, за да се присмива на света, поздравявайки го.  

Кварталът ни е тих и зелен, през юни, особено в края на месеца, липите ухаят и носят във въздуха и спомени, и бъдеще, и наслада от живота. Тези двамата, които описах, не са единствените му обитатели. Тук живеят и далеч по-ненормални хора, разбира се, но те през повечето време са заети да вършат глупости: едни ходят на работа, други правят бизнес, а трети мързелуват по пейките, дишат липов въздух и си мислят за смисъла на живота.

- Според мен раят е тук, на земята – съобщи финала на своя размисъл младолик човек с инвалидна пенсия, която личеше по спретното му облекло и ненужния бастун, провиснал до него на пейката.

Адресатът на съобщението не го чу, но се съгласи. Така хората общуват помежду си, без да накърняват егото си и да качват кръвното.

Неизбежно беше да се срещнат дрипавият клошар и добродетелният. Те имаха вредоносния навик да посещават една и съща градинка, където десетина липи образуваха въздушен коридор на удоволствието: без съмнение част от рая, ако човекът с инвалидната пенсия бе прав, че раят е на земята. Дърветата хвърляха рехава, но живителна и свежа сянка върху зелените пътеки, а клошарят спеше до един бордюр, до него имаше бутилка с недопита кока-кола или нещо такова, отвреме-навреме похъркваше и не пречеше на никого, ако оставим настрана миризмата му, която се бореше за надмощие с въздушния липов коридор.

Когато го доближи, добродетелният се замисли: „Ако го ритна силно, може да си глътне езика и да се спомине. Това е чудесно, но може да е пиян, ще го събудя в лошо настроение, може да си отвори устата, да ме лъхне това, което е в нея, и после аз самият да гушна букета от задушаване. Сложен е този идиот за погашение, гледаш го – ненормалник като ненормалник, уж никаквец, а съществува той и никак не възнамерява да се погаси. Колко двуличен е животът...”

В това време едно дете ритна водната си топка по-силно, тя тупна върху главата на клошаря, отърка се във вплетените му мазни къдрици, събуди го, той отвори по-широко едно от полуотворените си зачервени очи и се огледа. Топката тупна по-нататък и се отдалечи, детето хукна след нея. По-вдясно сънитото му око видя лачена обувка, над нея – ленен панталон, а още по-нагоре лъщеше доволна физиономия, облечена с ослепително подигравателна усмивка, която настоятелно те поздравява, за да те подсети, че си нищожество.

- Детенце – провикна се добродетелният след момчето, - ела веднага да се извиниш на чичкото.

Добродетелният с лачените обувки умееше да прави дипломация дори когато това не се налагаше. Номерът му винаги се получаваше, успяваше да изглежда такъв, какъвто не е, а това беше целта му.

- Остави детето на мира – прозина се полегналият  миризливец, надигна се на лакът и видя полупразната бутилка. В нея бе влязла оса.

- Не може така – погледна го отгоре ослепителната усмивка. – Младите трябва да се научат да уважават възрастните и да не им досаждат. – После се провикна пак: - Момче, на теб говоря, ела веднага тук!

- Остави детето бе, бастун такъв! – извика клошарят. – Какво си се разкрещял?

„Сигурно го боли главата от алкохола”, помисли си благодетелният, лачените му обувки направиха крачка встрани, за да не докоснат случайно дрипавото палто, с което се бе наметнал скитникът. Той пък пипешком, някак жадно, набара бутилката, видя осата, ядоса се, изля малко от течността, тя изпадна, мокрите й крила започнаха да пърхат, но юмрукът му не й позволи да отлети. Смаза я, а с другата ръка надигна шишето и отпи от гърлото. Това не беше кока-кола.

Погледна към торса, горната част, към началото на лачените обувки, което сега блестеше двойно по-ярко на фона на пладнешкото слънце и представляваше овал, наподобяващ лице, чието изражение не се виждаше добре, лице на човек без възраст, без минало, без настояще и бъдеще, човек в калъпа на самия себе си. Клошарят каза на този човек:

- Ако не оставиш детето на мира, ти няма да видиш мира, ясно ли е? То не е виновно, че не можа да уцели с топката теб, лъскаво биде такова! Дано с прашка да успее!

И като помисли малко, допълни:

- И не диктувай кой какъв трябва да бъде!

Обувките зачаткаха надолу, момчето се заигра с приятелите, случката отмина и замина, а тези двамата още живеят в квартала, често се срещат и все ще намерят нещо противоположно да си кажат.