ТЕЗИ ДВАМАТА
Признавам си, очарователен беше със злокобната си усмивка, която разкриваше редове зъби, така подредени, сякаш някой беше бързал просто да ги хвърли в устата му като шепа шарен боб, независимо къде ще се закрепят. Защо бе очарователен ли? Не знам. Вонеше ужасно, в устата му гореше вечен огън, понеже освен зъбите с вечния им жълто-кафяв оттенък там се намираше и желязо, което блестеше на слънцето и разкриваше буйния нрав на притежателя на въпросната уста, нрав, който чупи костни зъби и ги заменя с железни. Всъщност, нека бъдем снизходителни и почтени – вонята му не идеше само от устата; това обаче едва ли е от съществено значение.
Също така, в хода на тези мисли и на благородна снизходителност, трябва да подчертаем, че той не беше досаден. Седеше или лежеше на пейката, по клошарски облечен или съблечен според сезона, миришеше си човекът, мълчеше, понякога пушеше евтин тютюн или дъвчеше нещо, което караше въздуха около него да трепти от възмущение и погнуса, но ето на, казва ...