Ти беше минало. Минало до днес, когато настоящето отлита с ангелски криле от клепките ти на жрица, а аз се влюбвам в свещения ти ритуал да изчезваш в мъглата на залеза. Минало до днес, когато поезията хленчи неразбрано и моите слова са омотани плетки на твоето изящно вретено, с което пробождаш дъха ми, за да застине в огненото си обожание към теб. Минало до сега, когато твоите спираловидни нишки похищават всеки смисъл. Минало до тук, където се разбиват с трясък всички спомени и блянове. Това тук е само мое, твоето е далеч от всяка сложност. Ти живееш в голота, а аз обличам всички тези думи като щит срещу отровните стрели на сиянието ти. Тялото ти блести, шепти, струи, а миналото е безмълвно, тихо, бледо, изцедено, мъртво, защото ти си само в този миг. Мигът е крехък и вечен. Ти си истинска и това ме убива. Аз не съм създаден за истина.