Ти остана неразбран

Ти си там. Но не при мен, далеч си. И не подозираш за нещата, които искам да ти призная, нали… Има ли значение? Едва ли. И все пак ще ти кажа. Имам нужда от теб. Искам те, до мен, при мен, с мен. Искам да те гледам, да ти се усмихвам и да ти се любувам, а ти скромно да навеждаш глава. Искам да слушам гласа ти, нежния ти глас… който ми казва (всъщност какво?) … Не зная, но и не е от значение. Не спирай, цялата съм в слух. Остани при мен, хвани ме за ръката. Погледни ме в очите, усмихни ми се… дари ме с прекрасната си усмивка. Моля те. Моля те… само тази вечер. А утре ако искаш си я върни обратно. Подари ми себе си, а на следващия ден си тръгни. Не съм егоистка, не те искам само за мен. Просто те искам сега. Имам нужда от теб сега. Обичам те сега. И се надявам да ме разбереш… опитай се, не е трудно. Ето, помагам ти. Казвам ти го: обичам те. Това е. Две прости думи, в които не се крие нищо дълбоко. Освен чувствата ми, в случай, че имат някаква стойност за теб. Сложно е. Всъщност е много сложно. И колко жестоко се заблуждавам, като се надявам да ме разбереш. Не можеш. Не си го изпитвал, не го познаваш. Това чувство… то ти е толкова неприсъщо. Неспособен си да обичаш, а аз, глупавата мечтателка, се влюбих точно в теб. С каква ирония само е наситен животът, нали? Е, тук вече си съгласен. Добре. Достигнахме пресечната си точка. Но само до тук. А после? Пак ще изчезнеш като изхабен сън, като избледнял спомен, като забравена мечта, като угаснала любов. И аз пак ще тъгувам (за теб), пак ще се давя в сълзите си, а солта от тях ще полепва по сухите рани, с които е обвито сърцето ми. Пак ще навеждам глава (но не като теб засрамено, а безнадеждно), когато си спомня, че ти наистина си някъде там… Далеч, на хиляди километри от мен. Там… в някакъв различен от моя свят…
И все пак аз все още толкова ясно чувам ускореното ти дишане и стоновете на неразбраното ти сърце…