Помня, че падах... Пропадах надолу стремително, а пространствата ме деряха със своите ледени езици. Свистящите звуци от въздушните струи забиваха острите си нокти дълбоко в мен и отнемаха от разума ми миг след миг. За кратко попадах във въздушна възглавница, и спомена от уговорката светваше в мен като последен импулс на разсъдъка ми. А после политах отново...
Беше студено. Замръзвах.
Повърхността ми ставаше бяла от студа, а желязото и никела в кръвта ми тежаха и пареха от студ като тонове ледници.
Паднах. Родих се с грохот в пелени от прах. От вибрациите на тътена ми стана лошо и започна да ми се повдига. После всичко в мен потъна... Смъкна се и потъна някъде много, много дълбоко.
Тишината идваше отдалеч, като малко, уморено момиче. Беше облечена в бяло, но още не знаех дали щеше да бъде студена като кожата ми, когато пропадах. Вървеше бавно... много бавно... Всяка нейна стъпка беше сякаш свещенодействие в съприкосновение на босите и ходила със земята. Не помня... На моменти изгубвах с ...