Тиганът

Помня, че падах... Пропадах надолу стремително, а пространствата ме деряха със своите ледени езици. Свистящите звуци от въздушните струи забиваха острите си нокти дълбоко в мен и отнемаха от разума ми миг след миг. За кратко попадах във въздушна възглавница, и спомена от уговорката светваше в мен като последен импулс на разсъдъка ми. А после политах отново...

Беше студено. Замръзвах.

Повърхността ми ставаше бяла от студа, а желязото и никела в кръвта ми тежаха и пареха от студ като тонове ледници.

Паднах. Родих се с грохот в пелени от прах. От вибрациите на тътена ми стана лошо и започна да ми се повдига. После всичко в мен потъна... Смъкна се и потъна някъде много, много дълбоко. 

Тишината идваше отдалеч, като малко, уморено момиче. Беше облечена в бяло, но още не знаех дали щеше да бъде студена като кожата ми, когато пропадах. Вървеше бавно... много бавно... Всяка нейна стъпка беше сякаш свещенодействие в съприкосновение на босите и ходила със земята. Не помня... На моменти изгубвах себе си. Горещото слънце стържеше по кожата ми. Някаква малка птичка се хранеше с люпите от напуканите ми устни. Отлепяше ги и ги поглъщаше, а после изпиваше малките капчици кръв под тях. Знам, че бях силен. Могъщ! Аз бях част от Безкрайността! Но когато човек на земята живее друг... чужд живот, това го изтощава първо отвътре, а после се разрушава отвън.
А тишината става единственият му приятел. Или враг. Зависи от това какво ще извади от човек. 

Моята Тишина стоеше пред мен безмълвна. Не ме погледна в очите. Носеше вода и смокини. Откъсна парче от бялата си рокля, намокри го и го сложи на устните ми. Може би в този момент забравих всичко отпреди... или беше още докато пропадах... не помнех... Влагата от парчето плат пълзеше в мен като буболечка. Това беше моментът, когато се родих за втори път. Но част от мен вече не беше същата.

Тогава Тишината ме погледна. Небето имаше най-сините очи, които някога бях виждал. Тя отхапа от едната смокиня, взе парченцето и го сложи в устата ми. Слънчевите, руси кичури коса ме стоплиха. Направиха го с някаква благодат, без дори да ме докосват.

После помня, че стана много шумно... Дойдоха много коли, хора... Снимаха, крещяха... А тишината се стопи. И в мен стана тихо. Не чувах вече нищо. Май че и не виждах... Усещах, че ме вдигат и понасят нанякъде... А после дойдох в съзнание от зверската болка на огън. Тогава отново изгубих себе си. Всичко потъна в мен, така сякаш никога не се бях раждал и никога нямаше да се родя. Тогава Тишината дойде отново. Беше тъжна. Беше облечена в дрипи, окъсана и мръсна. Ръцете и бяха кални. Очите - изгубили светлинката си. Видях я само за няколко мига, а после започнах да чувам гласове. И да ги разбирам, без да ги разбирам. Огледах се... Видях, че висях на някаква кука.

— Мило, тоя е много скъп, виж някой друг, моля те!
— Ако продължаваш така, ще стоим цял ден тук! Каталясал съм, хващай някъв тиган и да се прибираме!
— Ама, милооо...
— Хайде, хайде, ако не става, ще си купиш друг!

Тогава ме откачиха от куката, на която висях, и ме понесоха нанякъде отново.

— Добър избор! Сто и двадесет лева, моля!
— Ейй, ти къв тиган избра бе, мило?! От цял магазин най-скъпия избра!
Някой се засмя.

— Не се карайте на жената, това е много качествен тиган!
— Да бе! Да не е от онзи метеорит, който падна наскоро, ха-ха-ха?

Напъхаха ме в някакъв кашон. Бях продаден и купен. Беше тъмно. Но започнах да разбирам и да си спомням.

Уговорката течеше по план. За секунди ми прилоша. Стана ми страшно. Задушавах се. И миг преди да ми причернее съвсем, осъзнавах, че да си спомня не беше по план и грешката от това е на път да бъде поправена. Когато се свестих чух, че съм поставен на печка. А в мен се пържеха наденички, които щели да бъдат полети с барбекю сос. Чух шум от телевизор и щракването от отваряне на бутилка.

— Милоо, сложи още две бири в хладилника! Наште пак падат, дейба тяхната мама, дейба...  

Не помня колко дълго бях при тези хора. На жената не и се отдаваше готвенето. Загаряше ме редовно, а после стържеше по мен и плачеше. Трясъкът от входната врата усилваше сълзите и, те падаха в мивката и пукваха очите на сапунените мехурчета, с които ме къпеше.

В една студена като замразена риба неделя жената ме постави навън до някакъв куфар. Опря чело на входната врата и сълзите и измиха всичките и отпечатъци по бравата, преди да заключи. После се стресна от свиренето на някаква жълта кола. Набързо напъха ключовете в пощенската кутия и побягна към колата с куфара си. Исках да изкрещя, че ме забрави... Виждах я как затваря вратата на колата... а стомахът ми се сви като зърно кафе, като онова, което мъжът не изпи преди да блъсне вратата. Но колата отлетя, а аз намразих жълтия цвят.

Останах сам, подпрян на стената до входната врата. Сам... оставен на тротоара... като надежда, която никой не виждаше. Дните минаваха... и хора минаваха... Някои спираха пред мен и ми се подсмихваха, други ме взимаха, оглеждаха ме и пак ме оставяха на земята. Навън беше есен. И вечер ставаше студено. Но вятърът ме съжали и ми изпрати няколко пожълтели листа, които ме гушнаха, и вече беше много по-добре. Един ден пред мен спря една жена. Нещо се зарадва, извади телефона си и започна да ме снима. Аз много се уплаших, защото си спомних как ме снимаха преди, а след това почти умрях в страшния огън. Тя прибра телефона си и си тръгна. Повървя малко, а после се обърна. Погледна ме и се върна. Взе ме внимателно и ме сложи в чанта. Това беше по-добре от кашон. Можех да виждам очите на небето през отвора на процепа и. Спомних си за Тишината, когато дойде за първи път. Този спомен ме стопли и ми вдъхна надежда. Надежда, която никой от преминаващите хора не беше видял в мен. И аз я намерих в себе си.

Жената влезе в малък квартален магазин. Купи синьо сирене, орехи и смокини. Когато се прибра, ме изми и постави на печката. Намаза ме с бучка краве масло и ме покри с разрязаните на две смокини. После сложи върху тях синьото сирене и ме захлупи с някаква чиния. След няколко минути извади смокините и ги посипа с орехи. Прибави стръкче мащерка и отрони няколко зърна от нар.

— Ммммм, чудно се получи! — каза си тя. А аз плачех, защото си спомних за смокините на Тишината. И разбрах, че когато намериш надеждата в себе си, после и тя те намира, защото се е познала в теб. И всеки така търси нещо или някого... Търси себе си в друг. Важното обаче е кой себе си търси или ще намери — този, който е бил, този, който е сега, или този, който иска да бъде.

Обикновено хората се разминават в това. При нея бях добре. Тя беше внимателна и грижовна. Понякога много ми се радваше и ме наричаше „моето вълшебно тиганче“. Дори ме целуваше тогава и се смееше. А друг път възкликваше: „Обичам те! Много те обичам!“ И аз наистина повярвах, че съм обичан. Готвеше много хубаво и вкусно, така че чак на мен ми се прииска да бъда човек и да опитам от нейните ястия. Но не бях. Бях само уред, който човеците използваха, за да се нахранят, да задоволят една от своите нужди, нужни за да живеят. Стана ми мъчно. Почувствах се самотен. Исках и аз да обичам някого. Някой като мен. С когото нямаше да готвим.

Един ден тя се върна с някакъв капак. Постави го върху мен и той ми залепна по мярка. Тя много се радваше! Радвах се и аз! Имах си вече другарче — една част от мен, която дойде като сбъдната мечта! Като някого, когото съм извикал в себе си и той ме е чул. И е дошъл. 
При това навреме. Когато съм го искал.

Жената вече готвеше ястия, за които трябваше капак, но вече не използваше онази чиния. Тя остаря, ранена, в тъмния ъгъл на килера, където беше отнесена. Понякога я чувах как плаче нощем и ми ставаше много мъчно за нея. Помислих си, че дори и добрите хора като тази жена могат да нараняват, мислейки си как е най-добре за някой друг. Определят съдбата му с лекота. Чертаят план за живота му и го принуждават да го следва, изхождайки от това, че според тях правят най-доброто за него. Забравят тези, които са им служили. Не им отдават почит и благодарност, когато се разделят с тях.  И аз разбрах, че понякога добротата може да бъде по-лоша и жестока от най-голямото зло.

Чинията се напука от плач. А след време пукнатините и зейнаха като пропасти и тя вече не можа да събере парчетата си. Не след дълго, жената я изхвърли в кофата за боклук. Навярно частичка от счупените парчета на чинията беше попаднала някъде в нея, защото от този ден тя започна да плаче често, без видима причина. Поне аз не разбирах защо.

След няколко дни замина. И повече не се върна. В дома и дойдоха нови хора. Събраха всичките и вещи и ги изхвърлиха на боклука. И аз бях там - заровен под остатъците от нуждите на хората, за да живеят.

Добре, че вече имах капак и не бях сам. Имах с кого да споделям хубавото и лошото. Така дори да си на дъното на най-дълбоката кофа за боклук, знаеш и вярваш, че някой ден ще излезеш. Защото имаш другарче, което вярва в теб и е с теб, дори на дъното на боклука. Една липсваща част от теб, която те прави завършен. Другарче сам на себе си. И това другарче вътре в теб ти прави дом - дом, в който имаш топло легълце, вкусна супичка и бели перденца с портокалови цветчета на прозорците. Тогава вече започваш да виждаш около себе си... Не само себе си, както преди, когато беше бездомен. Тогава, когато търсеше къде да се приютиш, някъде... в някого... Само и само да не си сам. Копнееше някой да те намери, да те завърши. Да ти бъде дом, макар и за няколко нощи. Успяваше да се харесаш, само ако някой друг те харесваше.

Когато имаш дом в себе си, обаче - започваш да виждаш всички онези, които са нощували в теб за няколко нощи, а са ти предплащали нощувки до края на живота си. Започваш да виждаш бездомните и онези с дом, но без дом в себе си. И онези малцината, които като теб са го намерили на дъното на някой боклукчийски казан.

Имаш по какво вътре в теб да ги сравняваш, различаваш, пресяваш. Това е най-голямото богатство в този малко смешен и много жалък земен живот. Но го разбираш там, когато си на дъното на боклука. Тогава разбираш много истини. И обелките от картофи плачат заедно с теб. Консервата от грах ти подава салфетка. А някоя вмирисана глава от риба ти казва: „Е, са за кво ривеш?! Жив си, здрав си, има ко да идеш. И капак имаш, дъжд не те вАли. Не си сам, аз съм с теб!“ И ти я поглеждаш такааа, сякаш за първи път виждаш рибешка глава с липсващ гръбначен стълб, тяло, перки... само една глава с очи.

Огромни очи. Жадни очи. Ненаситни. И една уста, която вече се отваря само, за да говори глупости, защото не може да яде, понеже няма корем. И тази... Тази рибешка глава ти казва, че не си сам, имайки предвид себе си като подкрепа. Онази... без гръбначен стълб, който с чест да държи главата и изправена, ако го имаше. А очите и, да не блестят така жадно и лакомо. И да търсят гръбначният си стълб в друг. Тези които търсят са вечно гладни. Акумулират в себе си такъв хищен глад, че никога не стигат дъно. А когато намерят нещо за хапване, се засищат още с първите няколко залъка. Само гладът на ситият гори в него като искра за живот до последния му дъх.

Дойде камион. Изсипаха ни вътре в него. При още по-голям боклук. Докато пътувахме, много остатъци споделяха един с друг орисията си. Какви страшни истории чух... Ле-ле, майчице! Прегърнах капака си още по-силно и се зачудих къде ли ни карат. И къде ли всъщност е боклукът - в този, който хората оставят след себе си, или в самите тях... Казват, че по един изхвърлен боклук можеш да опознаеш дадения човек - автора на боклука. Не знаех дали е вярно, но имах чувството, че ще разбера.

Камионът спря и аз разбрах, че сме пристигнали. Изсипаха ни на земята сред купища боклук. Някои сред нас, които вече са били тук преди, го познаха и казаха, че било сметище. И аз разбрах, че са били взети оттук, но пак се връщат. А други остават тук завинаги. Тогава, признавам си, малко се уплаших. Не исках да оставам тук завинаги. Намерил веднъж дом в себе си, исках да го споделя с някой друг.

Всичко в мен се бунтуваше, че не заслужавах такъв край. Когато тъкмо се бях намерил, бях разбрал кой съм и какво искам. А по стечение на обстоятелствата - някой друг беше решил съдбата ми. Моят живот! Моят!

Животът е нещо свещено. Дадено Свише. Затова най-тежко наказват онези, които го отнемат. Или държат принудително в плен.
За последното лично аз, бих издал най-тежкото наказание, защото има разлика да умреш веднъж от един изстрел, и от това да гаснеш
бавно всеки ден. Това погледнато от друг ъгъл прилича малко на истината и лъжата. Първата може да убие от раз, но след нея оживяваш по-силен от всякога. А лъжата убива бавно. Системно. Умишлено и упорито, всяка минута от всеки твой ден. Докато не те унищожи напълно.

Камионът си замина. А нощта постепенно ни почерни и направи еднакви всички ни. Напълно еднакви. И безлични. Сълзи на гняв и безсилие потекоха по дъното ми. Капакът ми седеше недалеч от мен и аз отново се почувствах онзи... в когото пържеха наденички, деряха дъното от загорялото. Чух телевизора, щракването от отварящи се бутилки, а сълзите на жената, която не можеше да готви, капеха върху една ръждясала тенджера по надолу от мен. Бях отново онзи... изоставеният, там, на тротоара, където намразих жълтият цвят. Почувствах се малък, нищожен и жалък... а срамът от това ме разгневи още по-силно.

Утрото светна и сложи етикетите ни отново. Всеки изхвърлен боклук тук - отново беше някой с име и принадлежност, макар и безполезен.  Тогава дойдоха хора, деца и възрастни... носеха пръчки и чанти. Започнаха да ровят в нас и да търсят нещо. Какво ли търсят, помислих си. Какво ли могат да вземат от един вече мъртъв, изхвърлен, непотребен боклук? Дали тези хора - не бяха от онези с боклука в себе си, та търсеха себеподобни тук? Или от онези, които се надяват да намерят себе си на дъното? Някое съкровище... изхвърлено по погрешка...
което да ги намери, вместо те да го намерят в себе си.

Бях изтощен от гняв и рев. Нямах сили да мръдна. Дори когато капакът ми зъзнеше през нощта, не можех да стигна до него, за да го стопля. Тогава един човек застана точно пред нас и посегна с пръчка към мен. Все едно ми беше. Нямах сили, нито желание да се съпротивлявам. Но когато тази пръчка посегна към капака ми, за миг се надигнах и ритнах с дръжката си човека по глезена. Той изохка леко и се отмести. Продължи нататък. А аз пропълзях до капака си, побутнах го и той се намести върху мен. Помня, че за миг усетих онзи уют, както когато за първи път се намерихме. Изтощен заспах подпрян на една динена кора, която беше изстъргана до бяло - като нечия душа, изстъргана от бедняк.

Така минаваха дните ми там. Есента свърши. Дойде зимата. Не само нощите, вече и дните бяха студени. Тогава, дори тези боклуци с най-нащърбените краища търсеха да си паснат с някой друг боклук, за да се стоплят. И аз се огледах. На мен ми беше криво-ляво добре, изтрайвах студа някак, но исках да стопля някой друг. Забелязах онази ръждясала тенджера, върху която сълзите ми капеха, когато бях сам и уплашен. Капакът и, макар и по-малък от моя, приличаше на плажна капела и беше захвърлен на крачка от мен. Чудех се как да го сложа на тенджерата, когато камионът пристигна отново. Започнаха да изсипват нови купчини боклук. Изсипаха и до нас. Част от купчината се свлече и ме обърна. Капакът ми падна. И аз отново останах сам. Незавършен. 

След това мина много време. Нищо и никой не допринесе отново да бъда заедно с капака си. Минаваха месеци, сезоните се сменяха като носни кърпички, а сметището се беше разболяло от едно безвремие, в което микроби и вируси царуваха навред. А аз се чувствах мръсен, толкова омърсен сред този боклук, сякаш бях парцал, който бе попил всичката мръсотия на този свят. Вонята от боклука беше проникнала до костите ми. И аз, без да исках, малко по малко заприличвах на този боклук. А съпротивата ми гаснеше с всеки изминал ден..

Потънал в самотата си, в една тягостна ноемврийска нощ, ми се присъни Тишината. Онази с бялата рокля, със сините като небето очи, която ми донесе вода и смокини. Видях насън откъде бях тръгнал, през какво бях преминал и колко много съм се променил от онзи ден до днес. А Тишината не беше остаряла. Напротив - станала беше още по-мъничка. Седеше пред мен на земята и режеше смокини на две. А после ги пълнеше със синьо сирене, с което като лепило залепваше двете половини на всяка смокиня една за друга. Слагаше ги в онази напукана чиния, остарялата, ранената, в онзи килер, където я беше отнесла жената, която ме взе от тротоара. И пукнатините изчезваха. Тази гледка ме порази. Взрях се в момиченцето по-внимателно и познах жената, която си беше заминала и изчезнала без следа.

То ми се усмихваше и кимаше с главичка.

— Ще ти изпълня едно желание — каза — кажи какво искаш?
— Сложи капака ми на ръждясалата тенджера, защото съвсем изгни от дъждовете.

На същия ден, след една година, една жена, облечена в бяла риза с волани отпред, даваше интервю седнала на червено канапе Честърфийлд. На бежово-златистите стени зад нея имаше много снимки. Светлината беше приглушена. Само абажурите на лампионите, направени като витраж от различни цветни стъкълца светеха до всяко канапе и придаваха онзи уют около себе си, който те кара да се връщаш. И да останеш. Сервитьорите разнасяха пълни табли с храни и напитки, ходейки по дебел, вишнев килим със златисти нишки, преплетени в ромбоиди с точка във всеки от тях. Аз и Тенджерата бяхме поставени върху дипли от червено кадифе, спускащо се върху гръцка бяла колона служеща като поставка. Нейният капак беше потънал в мен, а моят - стоеше като покрив върху нея, който я пазеше от дъждовете и всичко останало, когато ги нямаше. Наострих слух, защото журналистът, вземащ интервюто, помоли жената за малко по-личен въпрос.

— Да, кажете, моля. Ако мога, ще отговоря.
— Какво Ви накара да създадете това заведение? Виждам тук нещо повече от бизнес. Витае в атмосферата, но не мога да го уловя все още.

Жената звънко се засмя и смехът и отекна в мен като сто Коледни камбанки.

— Уговорката — каза тя и погледна журналиста многозначително.
— Уговорката?
— Да. Всеки от нас се уговаря с някого преди да се роди на този свят. Кой да го нарани, за да намери себе си. Своята липсваща част, която да го направи завършен. Да намери своя дом вътре в себе си. А после да го сподели с друг. Затова трябва да благодарим на хората, които са ни наранявали, защото те се наемат със задача доста неприятна за тях, в разрез с убежденията им, съгласявайки се да ни помогнат да станем по-добри, като се съгласяват със задачата да ни наранят. За тази цел, те заплащат висока цена - връщат ги на онези ниски нива, които отдавна са преминали. А в същият миг нас покачват високо, високо..

— Връщат ги в първи клас, така ли? — засмя се журналистът.
— Даа, точно така — засмя се и жената.
— Ами, ако продължат да ни нараняват, въпреки че сме стигнали високото, далеч от тях? Тогава какво ги правим?-питаше той с интерес.
— На този въпрос, ще Ви отговоря, след интервюто-отвърна жената и очите и придобиха метален отблясък, въпреки че все още се усмихваше.
— Разбрах! Не е за пред хора.
Добре де, а  този тиган и тази ръждясала тенджера защо са поставени така височайшо?
— Това няма да разберете-усмихна се жената.
— Толкова ли е трудно?
— Не. Ще разберете отговора, когато го изпитате на гърба си, когато видите своята уговорка в нещо... така... както аз я видях в тях.
Когато намерите Смисъла. А това става след като прозрете Уговорката, пътят от-до и краят на даден цикъл. Колкото и да Ви обяснявам,
думите ми ще Ви стигнат само отвън, но няма да Ви намерят отвътре.
— Добре, а капаците? Защо са разменени?
— Това не знам. Така ги намерих и си ги взех. Опитвахме се да ги разменим както трябва да бъдат, но не можахме да ги разделим.

Капакът на тенджерата не се отделяше от тигана, а неговият - от нея. Почти всеки един, който ги е виждал се е опитвал - засмя се жената отново - Но никой не успя да ги раздели.