меланхолик (Йордан Серафимов)
165 1420
11 окт. 2011 г., 23:20

То си вали – ние си косиме 

  Проза » Рассказы
1237 0 4
2 мин за четене

Разказ на един талантлив приятел, публикувам го тук с разрешението му. Докато го четох, усещах как сякаш нещо ме е хванало за гърлото и не ме пуска, уникална атмосфера.

.......................................................................................................................................................

 

 

Беше слънчева сутрин в крайдунавското село. Но слънчевите лъчи не бяха жарки и жизнени, а напротив – някак си лениви, уморени и вредни. Август вече бе престарял, умиращ месец. Урожаят не беше събран и хората в селото бързаха да приберат пшеницата от нивите, преди пороите да са започнали. Те знаеха, че ако се забавят и с няколко дни, ще започнат проливни дъждове, които биха унищожили цялата реколта.

 

В това мързеливо утро жителите на селото дружно тръгнаха към къра със съзнанието, че днес трябва да се отхвърли поне една трета от необходимата работа. В селото имаше само един работещ комбайн и затова полската работа изискваше неимоверни усилия от страна на селяните. Малкият Иван се запъти с родителите си за полето. Въпреки че още беше негоден за жътва, той искаше да носи вода на работещите, за да им помогне поне с това.
Вече преваляше пладне, но хората не спираха за почивка. Тогава Иван дочу разговора между майка си и баща си.

 

- Чу  ли за панаира в града? – запита бащата на Иван

 

- Да. Много хубаво.

 

- Разбра ли , че тази година са засадили дръвчета, та да пазят сянка?

 

- Да, вярно.

 

- Жалко, че тази година не можем да отидем на панаира. Пътят е скъп, пък и няма какво да продадем.

 

- Жалко, наистина. – отвърна жената, улисана в работата си.

 

- … пък и ще свири онзи известният оркестър… сещаш се, нали?

 

- Да, да.

 

- Наистина жалко, че ще пропуснем. Кметът е уредил и музиката, и шатрите, и пиенето.

 

- Уви.

 

- Уви.

 

В този момент небето почерня. Гръм удари с оглушителен тътен така, както ковашкият чук се стоварва върху наковалнята. В миг забиха капки дъжд, едри като орехи. Толкова силно зашиба пороят, че чак коравите селяни ги заболя.  Но никой не пусна инструментите. Дори напротив – косите продължаваха да свистят върху вече подгизналото сено, а израженията на селските физиономии си оставаха все така стоически.

 

То си вали – ние си косиме.

© Йордан Серафимов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • "То си вали, ние си косиме" изразява безсмислено действие, нали така. По същия начин и държавата прави безсмислени действия като организира панаири, при положение, че селяните (олицетворяващи простолюдието) гладуват. Общо взето събирането на реколтата по време на дъжд е алегория за липсата на смисъл в действията на взимащите решения.
    Иначе пак - благодаря за критиката. Редакцията е направена: http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=262030

    Надявам се да престанете да мрънкате за маргинални неща. Лека нощ.
  • Пише авторът на текста. Към г-жа Иванова. Благодаря за съвета, но мисля, че сарказмът Ви е излишен. Отделно от това, бил съм на село и боравя с коса доста добре, но реших да напиша тази миниатюра по врачанската поговорка "То си вали - ние си косиме", и ако не бях допуснал тази грешка, че хората косят през есента, а не пролетта, щеше да се изгуби литературният смисъл.

    Към госпожа Цанева: на прав път сте в интерпретацията, но все още сте на "студено". Подсказвам - търсете политическия смисъл, за да разберете какво е искал да каже авторът.
  • Поздрав и за двама ви!
  • Косиме се за дребните неща, от които не зависи животът ни...Така изпускаме истинното!
Предложения
: ??:??