То си вали – ние си косиме
Разказ на един талантлив приятел, публикувам го тук с разрешението му. Докато го четох, усещах как сякаш нещо ме е хванало за гърлото и не ме пуска, уникална атмосфера.
.......................................................................................................................................................
Беше слънчева сутрин в крайдунавското село. Но слънчевите лъчи не бяха жарки и жизнени, а напротив – някак си лениви, уморени и вредни. Август вече бе престарял, умиращ месец. Урожаят не беше събран и хората в селото бързаха да приберат пшеницата от нивите, преди пороите да са започнали. Те знаеха, че ако се забавят и с няколко дни, ще започнат проливни дъждове, които биха унищожили цялата реколта.
В това мързеливо утро жителите на селото дружно тръгнаха към къра със съзнанието, че днес трябва да се отхвърли поне една трета от необходимата работа. В селото имаше само един работещ комбайн и затова полската работа изискваше неимоверни усилия от страна на селяните. Малкият Иван се запъти с родителите си за полето. Въпреки че още беше негоден за жътва, той искаше да носи вода на работещите, за да им помогне поне с това.
Вече преваляше пладне, но хората не спираха за почивка. Тогава Иван дочу разговора между майка си и баща си.
- Чу ли за панаира в града? – запита бащата на Иван
- Да. Много хубаво.
- Разбра ли , че тази година са засадили дръвчета, та да пазят сянка?
- Да, вярно.
- Жалко, че тази година не можем да отидем на панаира. Пътят е скъп, пък и няма какво да продадем.
- Жалко, наистина. – отвърна жената, улисана в работата си.
- … пък и ще свири онзи известният оркестър… сещаш се, нали?
- Да, да.
- Наистина жалко, че ще пропуснем. Кметът е уредил и музиката, и шатрите, и пиенето.
- Уви.
- Уви.
В този момент небето почерня. Гръм удари с оглушителен тътен така, както ковашкият чук се стоварва върху наковалнята. В миг забиха капки дъжд, едри като орехи. Толкова силно зашиба пороят, че чак коравите селяни ги заболя. Но никой не пусна инструментите. Дори напротив – косите продължаваха да свистят върху вече подгизналото сено, а израженията на селските физиономии си оставаха все така стоически.
То си вали – ние си косиме.
© Йордан Серафимов All rights reserved.
