То си вали – ние си косиме
Разказ на един талантлив приятел, публикувам го тук с разрешението му. Докато го четох, усещах как сякаш нещо ме е хванало за гърлото и не ме пуска, уникална атмосфера.
.......................................................................................................................................................
Беше слънчева сутрин в крайдунавското село. Но слънчевите лъчи не бяха жарки и жизнени, а напротив – някак си лениви, уморени и вредни. Август вече бе престарял, умиращ месец. Урожаят не беше събран и хората в селото бързаха да приберат пшеницата от нивите, преди пороите да са започнали. Те знаеха, че ако се забавят и с няколко дни, ще започнат проливни дъждове, които биха унищожили цялата реколта.
В това мързеливо утро жителите на селото дружно тръгнаха към къра със съзнанието, че днес трябва да се отхвърли поне една трета от необходимата работа. В селото имаше само един работещ комбайн и затова полската работа изискваше неимоверни усилия от страна на селяните. Малкият Иван се запъти с родителите си за полето. Въпреки че още беше негоден за жътва, той искаше да носи вода на работещите, за да им помогне поне с това.
Вече преваляше пладне, но хората не спираха за почивка. Тогава Иван дочу разговора между майка си и баща си.
- Чу ли за панаира в града? – запита бащата на Иван
- Да. Много хубаво.
- Разбра ли , че тази година са засадили дръвчета, та да пазят сянка?
- Да, вярно.
- Жалко, че тази година не можем да отидем на панаира. Пътят е скъп, пък и няма какво да продадем.
- Жалко, наистина. – отвърна жената, улисана в работата си.
- … пък и ще свири онзи известният оркестър… сещаш се, нали?
- Да, да.
- Наистина жалко, че ще пропуснем. Кметът е уредил и музиката, и шатрите, и пиенето.
- Уви.
- Уви.
В този момент небето почерня. Гръм удари с оглушителен тътен така, както ковашкият чук се стоварва върху наковалнята. В миг забиха капки дъжд, едри като орехи. Толкова силно зашиба пороят, че чак коравите селяни ги заболя. Но никой не пусна инструментите. Дори напротив – косите продължаваха да свистят върху вече подгизналото сено, а израженията на селските физиономии си оставаха все така стоически.
То си вали – ние си косиме.
© Йордан Серафимов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Пише авторът на текста. Към г-жа Иванова. Благодаря за съвета, но мисля, че сарказмът Ви е излишен. Отделно от това, бил съм на село и боравя с коса доста добре, но реших да напиша тази миниатюра по врачанската поговорка "То си вали - ние си косиме", и ако не бях допуснал тази грешка, че хората косят през есента, а не пролетта, щеше да се изгуби литературният смисъл.
Към госпожа Цанева: на прав път сте в интерпретацията, но все още сте на "студено". Подсказвам - търсете политическия смисъл, за да разберете какво е искал да каже авторът. -
Поздрав и за двама ви!
-
Косиме се за дребните неща, от които не зависи животът ни...Така изпускаме истинното!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Иначе пак - благодаря за критиката. Редакцията е направена: http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=262030
Надявам се да престанете да мрънкате за маргинални неща. Лека нощ.