Той бе сам. Около младия германски войник нямаше нищо друго, освен пустош. Той бе забравен от целия свят, загубен в пустинята. И макар да бе млад, красив, с къса руса коса и очи по-сини и от най-синьото море, бе видял повече отколкото всички други. Но очите, същите тези красиви очи, бяха и източника на болката му. Макар и униформата му да бе нова, макар и да нямаше ни един белег, той бе преживял огромно страдание. Очите му отразяваха всичко, което би видял, целия ужас от дългата война на Хитлер. За този войник войната още не бе свършила и може би никога нямаше да свърши. Защото той бе сам, скитащ се из нищото и единствена компания му правеше пистолета, с един единствено куршум в себе си.
Нямаше никой и нищо в тази пустиня, освен него.
Докато вървеше, в съзнанието му се зараждаха какви ли не въпроса. Какъв бе смисълът на борбата? Не искаше да се бие и макар войната да бе свършила, за него тя щеше да продължи до самия край. Независимо дали нещо се случеше или не, тя бе още жива в сърцето му.
Докато вървеше без посока, си мислеше за живота въобще. Какъв бе смисъла му, щом накрая смъртта винаги идваше? И като бе така, защо въобще продължаваше да живее? И въпреки тези си въпроси продължаваше да върви напред, без да вижда пътя пред себе си, макар и такъв въобще да не съществуваше.
© Диляна Неделчева Все права защищены