ТОВА И ЖАБИТЕ В БЛАТОТО ГО ЗНАЯТ

Първа част

ЗАКЛИНАНИЕ

Думите преобръщат съдби,

макар че ями не копаят.

Не казвай никога напразно:

„Това и жабите в блатото го знаят.“

– Все някой ден ще разбереш, че когато обичаш, когато си влюбен, всичко друго няма значение – каза принцът, хвана с една ръка широкополата си шапка, наведе се бързо, целуна принцесата и като се изправи, добави: Това и жабите в блатото го знаят.

При тези думи блесна ослепителна светлина, изви се вихрушка, всичко се завъртя и принцесата се превърна в жаба, а дворецът – в голямо, обрасло с тръстика и водорасли блато.

Няколко патици изкрещяха уплашено, запляскаха с криле и отлетяха към обвития в призрачна мъгла върбалак.

Жабата доплува до един поклащащ се наблизо прогнил  дървен ствол, покатери се върху него, изквака два пъти и като чу, че само ехото ѝ отговори, потръпна уплашено и заплака.

Какво се случи? Къде изчезнаха пухените завивки, златният поднос с вкусни блюда, горящата камина, принцът и всичко, което допреди миг я заобикаляше? Защо самата тя... О, ужас! Видя отражението си във водата, очите ѝ още повече се разшириха, ужасена премига няколко пъти и припадна.

Разцепвайки злокобната тишина, дървото продължи да се носи бавно по водата, тласкано от тихия порив на вятъра.

Първо чу глухия тътен на прогнилия ствол, когато се удари в глинестия бряг, след това усети как някой я докосва и топъл полъх като пелена обви тялото ѝ. Отвори уплашено очи, но не видя никого. Само едно малко, светло облаче се извиваше до нея.

– Коя си ти? – дочу глас.

Огледа се, но отново не видя никого. Скочи на брега и с почуда  разбра, че зелените треви и пъстрите цветя, всред които нагази, съвсем не са толкова малки. Да не говорим за храстите и дърветата – те достигаха до небето и я караха да се чувства малка и беззащитна.

– Почакай, къде отиваш!? – чу същия глас.

До нея отново се изви онова облаче, но този път Жабата видя, че то не е обикновено облаче водна пара, а има ръце, уши, уста, носле и две големи любопитни очи, които се взираха в нея и чакаха отговор.

– Коя си ти?

– Аз съм... бях принцеса, а сега съм жаба – проплака Жабата.

– Виждам, че си жаба, но не приличаш на другите жаби, затова те питам.

– А ти кой си?

– Аз съм горски дух – гордо отвърна малкото облаче.

– Горски дух?! А защо си толкова малък? – на свой ред прояви любопитство Жабата.

– Наричай ме тогава Горско духче. Това няма да ме обиди. Аз знам, че съм голям, защото имам големи планове за живота. Един дух е толкова голям, колкото са големи мечтите му.

– Ох, как говориш! – въздъхна Жабата. – А аз дори не знам какво да ям, къде да се подслоня.

– Хе, хе! – развесели се Духчето, но бързо се досети, че този пренебрежителен смях може да обиди Жабата, затова застана сериозно, повдигна едната си вежда и важно каза: – Ако ми позволиш, аз ще ти помогна да се справиш с житейските трудности. Съгласна ли си?

– Ще ми помогнеш да се справя?!... Как ще го направиш, малко горско духче?

– Виж, дори и това, че ме наричаш малко духче, не ме обижда, защото знам, че не влагаш зла умисъл.

– Извинявай, наистина не исках да те обидя. Едно духче, което има големи планове за живота, не може да бъде малко. Едно духче е толкова голямо, колкото са големи мечтите му. Може ли да те наричам „приятелю”?

– Приятел е силна дума, принцесо. Приятел е другар, на когото можеш да разчиташ в трудни моменти. Приятел е този, с когото можеш да споделиш и най-съкровените си мисли. Наричай ме както искаш! Ще бъда щастлив, ако някой ден станем приятели. Питаш ме как ще ти помогна. Ще ти помогна като те науча да ловиш риба.

– Ох, приятелю – плесна артистично с предните си плавници Жабата, – сигурно ще те разочаровам, ще си помислиш, че съм една разглезена, своенравна принцеса, но не обичам да ям риба. Мирише ми на тиня.

– Казах го в преносен смисъл – сбърчи чело Горското Духче. – По-добре да те науча да си ловиш сама риба, отколкото аз да ти хвана, означава да те науча сама да се справяш с живота.

– Ах, така ли!? – поклати разбиращо глава Жабата. – Добре, приятелю, научи ме да се справям сама, щом се налага!

– Както виждаш, налага се. Сега си сама в гората, ако изключим моя милост.

– А защо да те изключвам? – прекъсна го Жабата, откъсна една трицветна теменуга, помириса я с притворени очи и на един дъх продължи: – Ти си толкова добър, грижовен, имаш планове за живота... А и нали вече сме приятели?

– Защото, принцесо, както забеляза, аз съм вятър и мъгла. Както и всичко друго в живота. Сега съм тук, затвориш очи и като ги отвориш – мен ме няма. Всичко е илюзия. Погледни небето! Виждаш ли звездите?

– Не, не ги виждам – отвърна Жабата, след като дълго се взира във всички посоки към короните на дърветата.

– Не ги виждаш, но те са там. Ще ги видиш довечера, когато се стъмни и то при положение, че няма облаци. Има звезди – няма звезди, има тъга – няма тъга, има любов – няма любов. Всичко е илюзия.

– Защо говориш така? Усещам някакво разочарование в гласа ти.

– Искаш ли да те науча да ловиш риба или не искаш? – троснато запита Горското Духче. – Ако искаш, моля те по-малко да говориш и повече да слушаш. Бог ти е дал две уши и една уста. Досещай се защо!

– Само едно ще кажа и млъквам. Говориш за звезди, тъга, любов. Трябва да съм много глупава, за да не се досетя, че си преживял някакво разочарование. Не искам да знам нищо, но понеже те наричам „приятелю”... Не, всъщност искам, много бих искала да споделяш всичко с мен, защото това би означавало... Нали знаеш какво? Сам го каза. Това би означавало, че сме приятели.

Духчето погледна Жабата с огромна изненада, няколко секунди стоя безмълвно, след това дълбоко въздъхна и сложи ръка на рамото ѝ:

– Права си, принцесо! За което си права, си права.

Точно над главите им един пъстър кълвач, с черно-бяло оперение и червено петно на главата, заудря с клюн по прогнилата кора на старата дебела елша, посипа със стърготини главите им и ги накара стреснато да се огледат.

Денят преваляше. Над далечните планински зъбери се прокрадваха последните отблясъци на слънцето, планината се завиваше с червени пухкави облаци – топла завивка за през нощта. Щурците, в очакване на звездите, обтягаха струни и подготвяха любовна серенада.

– Да тръгваме! – отсече решително Горското духче и се заизвива по тясната, едва забележима пътечка, по която дивите животни идваха късно вечер на водопой, а Жабата заподскача неумело след него, като при всеки скок сърцето ѝ пърхаше от уплаха, защото по главата я удряха ту тънки клонки, ту снопчета гъсти треви, ту ароматни цветни камбанки.

Изпищя при вида на извиващия се като змия жълто-черен дъждовник, спъна се в дебело коренище, подхлъзна се, докато прескачаше плоските, обрасли с влажен мъх и лишеи камъни в дерето, не се сдържа и заплака, когато червендалест речен рак се показа и разтвори заплашително щипки... 

Втора част

ЗНАНИЯ

Почукай и влез! Стъпвай на пръсти,

пази тишина! Познанието е храм.

Чети и учи, за да можеш

 след време да кажеш: „Аз знам.“

Духчето се беше спряло до голям гранитен камък, когато Жабата го настигна и запъхтяно запротестира:

– Не си никакъв приятел! Изостави ме... можех да загина... някой да ме убие!

– Такааа – направи се, че не я чува Горското Духче, – дойде моментът за първия урок. Както виждаш, тук пътечката се разделя на две: една наляво и една надясно; едната води към Вълчата поляна, където е леговището на глутница гладни хищници, а другата – към къщичката на Добрия горски, където всеки е в безопасност, гори камина, има топла гъбена чорбица, мека постеля. Ти трябва сама да решиш по коя да поемеш. Аз се връщам обратно. Довиждане, принцесо!

– Не, моля те, не постъпвай така с мен! Не знам коя е правилната посока, не искам да рискувам, може да сгреша! – захлипа Жабата. – Не бъди жесток! Толкова съм уплашена! Ти си ми единствената надежда, не ме изоставяй!

Духчето застана пред Жабата, хвана я с две ръце за раменете и като я гледаше в очите, бавно изрече:

– Слушай ме внимателно! Искаш ли да знаеш коя е вярната посока? Искаш, но не знаеш. Първият урок, който ти предстои, е да се изпълниш със знания. В гората има много пътища и пътечки. Едни водят към гибел, а други към спасение. Трябва да научиш кое е добро и кое – зло. Качи се на ябълката, която е пред теб! Остани в клоните ѝ, докато се върна! Тя не е обикновено дърво, а дърво на познанието. На всяко нейно листенце са изписани мъдрости. Храни се с плодовете ѝ, чети и учи знанията, които ти предлага!

– Ти кога ще се върнеш? – запита Жабата от клоните на ябълката.

Макар и вече поуспокоена, още потръпваше и на пресекулки издишваше неописуемия си страх.

– Не знам, може би след ден-два, може би след повече. Не се тревожи! Тук си в безопасност. До скоро!

Дори не успя да му каже „довиждане”, така бързо изчезна, стопи се в падащия здрач и я остави да си повтаря думите му: „... не знаеш... трябва да се научиш... чети и учи...”

Нощта беше сравнително ясна. Само тук-там безгрижно се рееха палави облачета – пухчета, откъснати от топлата завивка на планината.  Звездите като диаманти блещукаха в клоните на ябълката, Луната я обливаше с бяла светлина и листата ѝ грееха като на слънце. Жабата се загледа в най-близкото листенце и видя, че на него наистина има нещо написано. Зачете се отначало отегчено, след това с любопитство. Листенцата бяха изписани и от двете им страни. Налагаше се да препрочита някои, за да разбере смисъла им. На други знаеше отговора и подскачаше от радост, та за малко  на два пъти да падне от клоните. Огладня, изяде една ябълка и продължи да чете, без да усеща умора. Чак призори, когато запяха първите пробудени птици, клепачите ѝ натежаха, легна на един дебел клон, кръстоса предните си крака, вместо възглавница, положи глава и потъна  в сладък сън.

Присъни ѝ се, че лети във вълшебен чувал, изтъкан от седемте цвята на дъгата, и се носи като ракета, но много по-бързо, по-бързо дори от светлината: над морета, реки, равнини, планини...

Първо се промуши в подземните камери на египетските пирамиди, където мургави мъдреци в бели тоги развиваха дълги пергаментови свитъци, сочеха през малък отвор към звездите и правеха заклинания. Мраморен саркофаг, мрак, вцепеняващ студ, огнена мълния я блъсна в гърдите и я запрати в началото на Сътворението, за да преживее раждането, възхода и гибелта на минали цивилизации.

Миг след това летеше над пустинята, а долу безкрайни върволици от хора и добитък вървяха, ту уверено вперили очи в хоризонта, ту унили и отчаяни, палеха вечер огньове край шатрите, слушаха и запомняха всяка дума, изписана върху скрижалите, и трепереха пред Божия гняв.

Далеч назад останаха пустинята, реките, плодородните долини, моретата... Вълшебният чувал се извиси сред високи снежни върхове – ледени замъци с блестящи на слънцето куполи, а сред тях – обширна, зелена ливада с уханни цветя, пеперуди, глъч на пойни птици и топло езеро в средата, от което от време – на време изригваше гейзер с гореща вода и подплашени гълъби се издигаха на ята високо в небето.

Притихнала, Жабата седеше до насядали в кръг дългобради мъже и ги слушаше в захлас. Мъдрите им думи напевно се сливаха с бълбукането на топлия извор, любовната песен на птиците и шепота на тревите, като невидима вълна се понасяха към далечните отвесни скали, блъскаха се непреодолимо в тях, връщаха се обратно и проникваха в душата ѝ, като ехо на думи, изречени сякаш не току-що, а повтаряни многократно назад през вековете.

Питаше и я питаха, слушаше и отговаряше, а когато вълшебният чувал я издигна отново в облаците, изпита не тъга, а радост и смирение, защото имаше чувството, че не ги е оставила там, далеч в планините, а ги носи в сърцето си.

Дори не беше затворила за дълго очи, а само мигна и щом отвори клепачи се видя сред група младежи,  които свиреха на различни музикални инструменти и пееха многогласни песни, седнали в пъстрите сенки на маслинови и смокинови дървета.

Слънцето прежуряше високо в небето. На юг, в морето, рибарски лодки и търговски кораби издуваха платна, делфини игриво подскачаха над вълните и се гонеха с вятъра. В дъното на градината, заобиколен от зелени кипариси и високи бели колони, се издигаше храм, храмът на музите, чиито статуи стояха от двете страни на алеята, водеща към висока, обкована със златни орнаменти дъбова врата. Малката врата на портала се отвори, излезе мъж с благородна осанка, блага усмивка и с очи като на онези мъдреци от подземията на пирамидите. Той плесна три пъти с ръце, младежите пъргаво наскачаха, затичаха се към  него и потънаха в прохладните зали на Академията, за да се потопят в това, на което се бяха обрекли: изучаване на тайното знание и природните науки.

Загърната във вълшебния чувал, Жабата жадно попиваше: ... ”алгебра”... ”геометрия”... ”космос”... Чуден, изумителен свят!

Но това, което най-много я впечатли и развълнува,  беше приятелството, което свързваше тези млади хора и саможертвата, с която всеки един се обричаше да служи на другите.    

Изгуби представа за ден и нощ. Не знаеше дали сънува, или наяве обхожда музеи и библиотеки, изтупва от прах, разтваря и на един дъх изчита книги за Земята и звездите, хората и животните, скалите и растенията, огъня и водата...

Заспиваше и се събуждаше, четеше, мислеше и пак заспиваше...

Трета част

УЧИТЕЛЯТ

Не знаеш от къде ще пристигне:

по въздух, вода или суша.

Не питай кога! Учителят идва тогава,

когато ученикът е готов да го слуша.

Една сутрин, или по-скоро една нощ, малко преди да се разсъмне, когато тъкмо отвори очи и се протегна, за да разкърши схваналите се от нощната влага снага и крака, Жабата чу дрезгав глас:

– Здравей!

Уплаши се! Сърцето ѝ лудо затупка, стисна здраво клона, сниши се и впери поглед в посоката, откъдето идваше гласът. Силует на птица, кръгла глава с две снопчета пера отгоре като уши, къс извит клюн... Нощна граблива птица!... Сова! Студена пот обля Жабата и вцепенена, с пресъхнало гърло едва продума:

– Здравей! Нали няма да ме убиеш и изядеш?!

– Ооо, не се бой! Цяла нощ ловувах и сега съм сита.

Настъпи дълго мълчание, при което Жабата с недоверие следеше всяко помръдване на Совата, а последната стоеше безмълвно със затворени очи. Само от време на време повдигаше единия или другия клепач, пристъпваше от крак на крак, извърташе цялата си глава и поглеждаше надолу – от страх, да не би да стъпи накриво. Когато измина известно време и Жабата се поуспокои, реши да наруши мълчанието:

– Казват, че си най-мъдрата птица в гората.

Совата дори не трепна. Гърдите ѝ се издигаха и спускаха, дишаше равномерно. „Спи или медитира.” – помисли си Жабата и не посмя повече да се обади. Когато една нощна граблива птица спи или медитира, преди да се е съмнало, в никакъв случай не трябва да бъде обезпокоявана.

– Не спя. Нито пък медитирам. Мисля – дрезгаво се сопна Совата, сякаш бе прочела мислите ѝ.

Нощта бавно си отиваше, мракът се разреждаше и изсветляваше като чаша  течен шоколад, в която на тънка струя се излива топло, прясно мляко. Росата изсмукваше аромата на цъфналите треви и го разнасяше из влажния въздух. На изток черният креп придоби цвят на индиго, изсветля в морска вълна и стремглаво започна да залива небето. Много скоро щеше да се покаже Слънцето и тържествено да забият камбаните на новия ден.

– Който знае, не говори. Който говори, не знае – отвори едното си око Совата, но това не беше намигване, а най-сериозна констатация.

– Искам да си говорим – доби кураж Жабата, – защото ти си най-мъдрата птица в гората и мога да науча много от теб.

– Говоря, когато има кой да ме чуе. Учителят идва, когато ученикът е...

Совата не се доизказа, защото точно в този момент една досадна муха, която от известно време кръжеше около главите им, стана жертва на едно светкавично щракване с клюн – щрак, преглътна я, млясна с език, отвори двете си очи и се огледа за други натрапници.

– Ти нали каза, че си сита? – боязливо запита Жабата.

– Една сова колкото и да е сита, винаги може да изяде една муха.

Совата важно премигна, извърна глава към Жабата и добави:

– Една муха, колкото и да е гладна, не може да изяде една сова.

– Имам един приятел. Аз му казвам Горско духче, но той не се обижда, защото макар и да е малък, има големи планове за живота. Един горски дух е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Благодарение на него съм тук, в клоните на дървото на познанието. Трябва да се науча сама да си ловя риба, т.е. да се справям с изпитанията на живота. Виждаш ли тези две пътеки долу? Вече знам коя накъде води. Тази, вляво, води към Вълчата поляна, а онази, вдясно – към къщичката на Добрия горски.

– Умните знаят пътеките, мъдрите откриват нови.

– Нямам намерение да откривам нови пътеки, стига ми, че знам тази.

– Не, не стига – иронично отсече Совата, разтърси и сви глава в дебелата си, перушинеста яка, приготвяйки се за сън.

Както всички знаят, нощните грабливи птици, за да бъдат почтени и непорочни горски обитатели през деня, спят. 

– Чакай, чакай! Моля те, не заспивай веднага! Как така не стига?! – тревожно запита Жабата.

– Не е достатъчно да знаеш, трябва и да можеш. Само облаци не стигат, трябва и дъжд.

Този път главата на Совата напълно се скри, като останаха само двете снопчета пера да стърчат отгоре, и Жабата разбра, че разговорът е приключил.

„Не мога да стоя тук вечно!” – помисли си тя. – „Горското духче не каза кога ще се върне. Но и Совата е права – знам пътечката, вярната посока, но сама едва ли ще се справя. В гората има всякакви животни! Ако ме срещнат... Ох, защо си нямам другар, който поне кураж да ми дава?! Къде си, Горско духче?”

– Ето ме! – не от пътеката, по която беше заминало, а сякаш отгоре, от Слънцето, като по водна пързалка се спусна вихрено и се изправи до гранитния камък Горското духче.

– Здравей, принцесо!

– Здравей, приятелю! – радостно плесна плавници Жабата. – Толкова съм щастлива, толкова съм щастлива! Имам да ти разказвам безброй неща. Научих толкова много! Сега вече знам да ловя риба! Знам коя е вярната пътека, кое е добро и зло, как да се справя с трудностите на живота!  

– Браво, принцесо! – усмихна се Горското духче.

– Казваш ми „принцесо”, но аз сега всъщност съм една грозна, зелена, пъпчива жаба – помрачи се усмивката на Жабата. – Много истини научих, но най-тъжната за мен беше причината, поради която бях омагьосана да се превърна в жаба и така загубих близките си, родния дом…

Една сълза потече по лицето ѝ, отрони се, плъзна се по клона, на който стоеше, и тупна  върху гранитния камък. Камъкът не можа да понесе огромната печал, стоварила се върху него, разтроши се на един милион и хиляда камъчета; всяко камъче се пръсна на един милион и хиляда песъчинки; вятърът издуха песъчинките и ги запокити в реката; реката ги понесе, потопи ги на дъното на морето и удави непоносимата мъка!

Жабата слезе от дървото, избърса насълзените си очи, въздъхна дълбоко и погледна виновно Горското духче:

– Бях... бях една... Не искам да изричам онези лоши думи, но разбрах защо изгубих всичко. Бих искала да мога да си върна човешкия облик и да се върна у дома! О, тогава съм сигурна, че ще бъда друга: добра, скромна, грижовна, трудолюбива... Бих искала... толкова бих искала! Но ще мога ли, приятелю?  

– Да, можеш! – уверено отвърна Горското духче.

– Как? Как да се върна у дома?

– На подскоци. Ха-ха-ха! Скок – подскок! – с дрезгав смях се обади Совата от короната на ябълката. – И най-дългият път се изминава крачка по крачка! Ха-ха-ха! Скок – подскок, скок – подскок!

– Ти вече си тръгнала, принцесо – утеши я Духчето. – Направиш ли първата крачка, половината път е извървян!

– Ха-ха-ха! Първата крачка, първият скок... Скок – подскок, скок – подскок! Ха-ха-ха! – продължаваше да се тресе от смях Совата.  

– Да вървим, да се махаме оттук! – не се стърпя Духчето.

– Довиждане, мъдра птицо! Благодаря ти за всички съвети! Сега вече имам цел – пожелай ми успех! – вдигна глава на прощаване Жабата.

– Ха-ха, имаш цел! Крайната цел е нищо, важен е пътят към нея. Ха-ха-ха! Скок-подскок към целта! Ха-ха-ха!

Духчето вече се беше отдалечило по дясната пътечка и Жабата пъргаво тръгна да го догонва, но се спря, обърна се да помаха за последно сбогом и чу Совата да мърмори:

– Целта, целта... Не се вторачвай в целта, радвай се на пейзажа!