Дългото ми чакане най-сетне бива възнаградено. Дворната порта се отваря и тя излиза. Вдигам бинокъла и го доближавам до очите си. Облечена е в официална рокля и е вдигнала косата си на кок. Изглежда добре. Няма какво да се лъжа, направо прекрасно изглежда. Извръща се и поглежда право към мен, но няма как да ме види, защото съм много далеч. Освен това съм с колата на баща ми – прецених, че може да е запомнила моята. Сърцето ми се разтуптява от вълнение. Усещам как по лицето ми плъзва червенина.
Тя се отдалечава бавно от портата. Вече не използва патерица, но в походката ѝ има лека следа от накуцване. Скоро ще се възстанови съвсем. Сигурно е ходила на рехабилитация, както ѝ заръчах. А можех аз да се погрижа … Важното е, че е добре.
Мъжът й изкарва джипа и ѝ махва да се качва. Изглежда нормален човек. Едричък е, но определено не прилича на мутра. Какъвто и да е, не ми е приятен. Тя се усмихва и откликва на подканянето. После изчезват. Няма смисъл да ги чакам да се върнат, тръгвам си.
След ...