Дългото ми чакане най-сетне бива възнаградено. Дворната порта се отваря и тя излиза. Вдигам бинокъла и го доближавам до очите си. Облечена е в официална рокля и е вдигнала косата си на кок. Изглежда добре. Няма какво да се лъжа, направо прекрасно изглежда. Извръща се и поглежда право към мен, но няма как да ме види, защото съм много далеч. Освен това съм с колата на баща ми – прецених, че може да е запомнила моята. Сърцето ми се разтуптява от вълнение. Усещам как по лицето ми плъзва червенина.

Тя се отдалечава бавно от портата. Вече не използва патерица, но в походката ѝ има лека следа от накуцване. Скоро ще се възстанови съвсем. Сигурно е ходила на рехабилитация, както ѝ заръчах. А можех аз да се погрижа … Важното е, че е добре.

Мъжът й изкарва джипа и ѝ махва да се качва. Изглежда нормален човек. Едричък е, но определено не прилича на мутра. Какъвто и да е, не ми е приятен. Тя се усмихва и откликва на подканянето. После изчезват. Няма смисъл да ги чакам да се върнат, тръгвам си.

След няколко дена пак заставам на позиция. Тя излиза с малката си червена хонда, може би на пазар. Едва успявам да видя лицето ѝ и у мен остава чувство на неудовлетвореност. Тогава се замислям дали да не си купя фотоапарат с голям обектив. Така ще мога да я снимам отдалеч и после да разглеждам снимките на спокойствие вкъщи.

Седмиците минават и аз вече съм натрупал десетина огледа. Така ги наричам. Отказал съм се от закупуването на фотоапарат. Не бива да се вманиачавам.

Денят ми става по-ведър, когато съм я видял, пък макар и отдалеч и без възможност за нормална комуникация. Постепенно започвам да се убеждавам, че отношенията ѝ с мъжа ѝ са добри. Е, не приличат на лудо влюбени, когато са заедно, но поне няма драми. Той вероятно се е вразумил след инцидента и вече не й посяга. Ще ми се да знам дали тя е щастлива с него. Твърдеше, че го обича, значи би трябвало така да е. Като се замисля, тези техни скандали може да се израз на любов. Чувал съм, че в някои семейства партньорите здраво се млатят и ругаят, но не се намразват, даже напротив. А малкият е симпатяга, прилича много на нея. Като ги видя ръка за ръка обаче ми става тъжно – иска ми се да имам дете от нея.

Постепенно психическата ми настройка се променя. Вече съм приел, че тя не е за мен. Сега тя е добре и това трябва да ме радва. Пък някога, след десет години например, съдбата може да ни събере по някакъв начин. А може и тогава да съм намеря по-голяма любов и изобщо да не ми е до нея. Не е нужно да се опитвам да я забравя, времето постепенно ще я изличи от съзнанието ми. Така че решавам да престана със следенето, което общо взето не бе много почтена постъпка. Но просто имах нужда да си начеша любовната краста. Любовна краста, ха-ха.

Понякога се замислям дали съм охладнял към нея. И стигам до извода, че не съм. Просто съм успял да вкарам здравословна доза разум в любовта си. Това е хубаво, защото преди ми минаваха адски гадни мисли, като например, че ако мъжът ѝ я пребие, тя ще дойде при мен. Срам ме е, че мислех лошото на любимия си човек. Но вече е друго, вече съм се осъзнал.

Един ден погледът ми се спира върху двете парчета на гипсовата превръзка. От доста време не съм се сещал за тях. Вземам ги и ги намествам едно върху друго. Става ми мило като си представя как са покривали изящните извивки на крака ѝ, но и малко мъчно, защото вътре дълго време е била стаена жестока болка, нейната болка. Формата е запазена, макар и по грубоват начин, и това ми харесва. За момент имам чувството, че отдолу отново има нежна женска плът. Обаче отпред, където са стърчали пръстчетата ѝ, сега зее дупка. Вътре няма нищо. Това е обикновен, напълно ненужен вече предмет. Глупаво е да държа такова нещо вкъщи, още повече, че то извиква спомени и фантазии, от които… може да пострадам психически. Награбвам двете парчета и ги изхвърлям в контейнера за боклук. Знам, че съм постъпил правилно, но въпреки това ми е криво. Ще ми мине. Направил съм поредната голяма крачка към отърваването от нея. Сбогом моя красавице! Ха-ха.