V.
Кръчмарят ни чакаше.
На масата – да казвам ли, че беше под асмата, до чешмата, в коритото на която се плакнеше дамаджанка с вино?
Седнахме, сложи големите чинии със сармите. По три сарми във всяка съдина. Нормални селски сарми – по два юмрука всяка.
И глинена паница с кисело мляко. Лъжица в него – стърчаща като...Добре, ще спестя сравнението...
Хапнахме, пийнахме, разприказвахме се.
Само дето се ядоса, като чу по колко ни е дала ракията.
“Бе тая луда ли е? Навсякъде е по три лева, тя 3,50 иска...Момчета, на ви един и петдесет, аз ще си ги взема от мъжа й...Ама и той като я свие...”
Та си говорихме хубаво, всякакви истории ни разправи, ние с Огито слушахме внимателно – че нали сме от тоя край, знаем си етикета /аз съм от Бяла Слатина, Огито от Плевен/.
Ние пък разказахме някои наши истории.
Например, как в Радиново, Пловдивско, бяхме настанени през къща до казана.
И, който отиваше или се връщаше – все се отбиваше на лаф моабет.
Та една вечер минаха Анкълъ и Компанейро. Компанейрото вече наквасен, Анкълъ като сълзица.
След час се върнаха. Компанейро прегърнал една мацка /имаше две сестрички, по-голямата шавлива малко...Или свободно и демократично мислеща/.
Анкълъ ни прошепна, че й се наточил, а и тя му даваше явни иширети. Пък Компанейрото си беше вече извън играта – използваше я най-вече за подпиране.
И заминаха...
На сутринта Анкълъ се хили през криви гримаси и разправя.
Завели Компанейрото в къщата, дето бяха настанени. Сложили го в стаята – а той спял още по външните стълби, отишли в другата стая.
Там целувки, прегръдки, ръцете шарят като митничарски на личен оглед...
И оная рекла, че й се пие вода.
Ама Анкълъ е кавалер. Даже не помислил да й сипе от гарафата – водата била налята още по обяд.
И рипнал, грабнал стъклото, понесъл се към чешмата на двора.
Пуснал водата, изчакал да се изтече – а то вечерта вече си било студено всичко, напълнил гарафата и бегом обратно.
Не за себе си – мацката да не чака...
А там...
“Братчета, разправя ни той – представете си съвършено идиотската картина. Аз на вратата с гарафата в ръка. Креватът вляво. И на него подрипва косматият задник на Компанейрото...Кога се събудил, кога отишъл там, кога я склонил...”
Е, нищо не се случи после. Анкълъ и Компанейрото си останаха приятелчета и често се смееха на тая история.
Една подробност.
Компанейрото твърди, че нищо такова не е имало. И изобщо не помни подобна случка. И да не го мислим за сексуален лунатик...
А мацката така и не щя да каже какво всъщност е станало...
Ей така в приказки минаха час, час и нещо.
И се сетих, че трябва да се прибираме.
Щото съм съвестен...
Вдигнах Оги, благодарихме, тръгнахме.
И действително по обратния път даже не видяхме слънчогледа.
То и пътят едва следвахме – много завиваше...
VI.
Стигнахме Аспарухово скоро – след четири километра път.
Свежа вечер, лек ветрец, движение – абе, пооправихме се.
И успяхме да заемем място в строя за проверка.
Всичко си беше наред. Освен, дето Коцето липсваше. Видели  се с един младеж от селото и от глътка на глътка...
С две думи – Коцето славно спеше в салона.
И хич не му пукаше за някаква си проверка.
Момчетата успяха да се похвалят, че се качили следобяда на тавана, изловили сума ти гълъби, оскубали ги, а лелките опекли цяла кошница бивши пернати.
Мезето е налице, значи.
Та така си приказвахме, докато звездните братя церемониално си въртяха любимите им ритуали в стил “Ма малей, кви сме юнаци!”.
Само когато в списъка стигнаха до Коцето, нещата малко се пооплетоха.
Ние рекохме, че е болен – внезапно го свил стомахът. Диария, с две думи – не е за пред хората.
Но тогавашното му гадже – една дребна, но змиеподобна /най-вече в езика/ колежка, се зае яростно да разруши хубавата лъжа.
“Мръсник! Лъжат! Пиян е, знам го аз...”
Звездните братя се направиха на приятно разсеяни – уж не са я чули. Макар квиченето й да се носеше над спокойното заспиващо село.
/После, когато се освести, Коцето обобщи нещата: “Целият полк строен, а тая ме излага пред командването...”
Абе, казармата яката ни държа – май и сега още./
Та изкомандваха звездните: “Свободни сте!”.
Пак отклонение. Имах усещането, че тия не са стъпвали в казармата. Така им правеше кеф да командорят и се кичат като пауни.
То се оказа и вярно. Двама били отложени, третият направо освободен.
Пък тогава освобождаваха само инвалиди и педали. Тоя не беше инвалид...
Е, пръсна се народът – свободно време преди лягане.
Ние с Огито, обаче, бяхме огладнели. Шега ли е да минеш два километра път за четири километра време...
Сетих се, че в стола трябва да има таратор от обяд. Вмъкнахме се.
Ами да – половин казан с таратор.
Който още повече ни освежи. Излязохме бодри и свежи като кисели краставички. Само метнахме поглед към казана. И не го забравихме...
VII.
А на стълбището отпред седеше Златко.
Прегърнал отнейде изкопано шише с ракия /ония трите ние бяхме укрили сигурно!/, близва си, гледа в душата си.
Да, де – бяхме забравили, че е сам.
“Какво правиш?” – викаме му вместо поздрав.
“Тъгувам!” – казва ни и поглежда през бутилката нагоре.
“Я дай и ние да потъгуваме” – посегна към шишето Оги.
И се поразтъгувахме. Топла вечер, звезди, тишина...
Което ни подсети нещо.
“Абе, де са тия хора?” – попитахме Златан. Пък той ни обясни, че през деня били косили сено в гробището, та нашите отишли да си попеят на копата.
Оставихме го да тъгува, ние отидохме да попеем.
Позната работа – аромат на прясно косена трева, покрай копата натъркалян народ /де единично, де на двойки, тогава нямаше неромантични тройки/, Компанейрото дрънка на китарата, всеки пее нещо някак си.
Момичетата правеха леки намеци за гълъбите и пиенето. Кога, таковата, ще се почерпим.
А ние отговаряхме с яки натвърди – де бяхте тая заран, когато маахме с лопатите?
Не, не! Не сме алчни и егоисти, ама социалистическото равенство на половете да  го използваш само при ядене и пиене...
Та си попяхме, после момичетата разбраха, че сме твърди – както винаги с тях, поне за мен съм убеден, щото...
Оппа! Малко на подтекст минах...
Както и да е, отидоха те да спят.
Ние пък се прибрахме в салона. Някои съвестни отидоха да спят, по-безсъвестните се завъртяха около нас, но ги отрязахме. Грубо, според тях - прекалено меко, според нас.
Останахме само работниците.
Изкатерихме се по дървена стълба на балкончето, бутилките бяха при нас, кошницата с гълъбите донесена, китарата вдигната, Компанейрото – странно трезвен /заради антибиотиците/ задърпа струните.
Долу някой замърка, от нас някой изхърка...
И настъпи музикална тишина.
Пийвахме, лафехме си, пеехме си...
Да напомня една стара руска студентска песньовка, станала ни любима поради изключителната актуалност и високоморално съдържание:

Когда на свет студент родился,
То разошлися небеса,
Оттуда выпала бутылка
И раздалися голоса:

По рюмочке, по маленькой налей, налей, налей,
По рюмочке, по маленькой, чем поят лошадей!
— А я не пью! — Врешь — пьешь!
— Eй-богу, нет! — А бога нет!
Так наливай студент студентке!
Студентки тоже пьют вино,
Непьющие студентки редки —
Они все вымерли давно .

Коперник целый век трудился,
Чтоб доказать Земли вращенье.
Дурак, он лучше бы напился,
Тогда бы все пришло в движенье.

Колумб Америку открыл,
Страну для нас совсем чужую.
Дурак! Он лучше бы открыл
На Менделеевской пивную!

А Ньютон целый век трудился,
Чтоб доказать тел притяженье.
Дурак! Он лучше бы влюбился,
Тогда бы не было б сомненья.

Чарльз Дарвин целый век трудился,
Чтоб доказать происхожденье.
Дурак, он лучше бы женился,
Тогда бы не было б сомненья.

А Менделеев целый век трудился,
Чтоб элементы вставить в клетки.
Дурак! Он лучше б научился
Гнать самогон из табуретки.

По рюмочке, по маленькой налей, налей, налей,
По рюмочке, по маленькой, чем поят лошадей!
— А я не пью! — Врешь — пьешь!
— Eй-богу, нет! — А бога нет!
Так наливай студент студентке!
Студентки тоже пьют вино,
Непьющие студентки редки —
Они все замужем давно…

И так далее… /за интересуващите се - https://www.youtube.com/watch?v=-0KrAyXcsK8

Нещо гълъбите свършиха, а ние не сме алкохолици. Без повод и мезе не пием.
Сетих се за казана с таратора.
Е, сега стана хептен хубаво.
И нотите като занапираха...Не само през гърлото. И пръстите заиграха, но...
Но две подробности. Първо, нямахме инструменти. И по-дребната – кой ти може да свири...
Обаче, и това оправихме. С подръчни средства. Един взе дървена щайга за хляб, аз бях със зъбчато колело – демек, ударна секция.
Имаше със стол, имаше с бутилка, с лист хартия и гребенче...
Абе, музиканти!
VIII.
Полека-лека намалявахме.
Златан, преизпълнен с ракия и тъга, тръгна пръв.
Разбира се, не по дървената стълба. Кой е луд да рискува?
През прозорчето, по покрива на коридорчето, после по стълбите и – вътре.
Но най-напред спря да погледне за последно към звездите.
И такива амплитуди въртеше...
Ние само си викахме: “Щъ падне...немъ дъ падне...”
Не падна.
Отиде към леглото си. Компанейрото викна отгоре: “Офицеро е мио!”. Ама Златко кротко по кърджалийски отговори: “Офицеро е морто...”
И толкова!
После почнаха да се оттеглят другите.
Абе, уж ракията е концентрат, но на другия ден михме стълбището. Имаше мокра следа широка цяла педя...
Натам нещо ми се губят моменти.
Макар да имах славата на голям пияч. А може и на най-големият.
Е, за това не бях нито виновен, нито отговорен.
Предната година, в Радиново, Пловдивско, бяхме есента.
Войнишки изпращания...Пък тогава това се смяташе голям празник. Гости, празненства, подаръци, заръки, казармени анекдоти и съвети...
В Радиново един притежаваше цяла грамадна палатка – за над сто човека.
И я даваше под наем. Стотачка на вечер. А почти всяка имаше изпращане. Та си правеше човекът годишен доход колкото инженер.
Е, поканиха и нас.
Пийнахме, поднесохме дарове.
А аз – кротко и тихо момче, отидох към полунощ да спя. Оставих поне половината бригада да празнува. Нещо си.
Сутрин ставахме рано – нейде към 5,30.
Та станах аз, измих се, отидох на площада.
Пустооо...
Само под палатката десетина човека пийваха още. Сред тях нито един наш.
Видяха ме, викнаха ме, поднесоха ми котел с вино. Котел – не котле.
Ами надигнах го. Макар да не глътнах. Да не обидя хората. Пък отивах на градината, нали?
И в тоя момент отвред се запоявяваха нашите.
Картинка.
Останали десетина най-яки цокачи в селото. От бригадата – само аз. Поркайки си съвсем спокойно. Без да се люлея, без да пея, без да хълцам – свеж като кисела краставичка напролет.
Е, те – от тогава ме смятат за голям пияндурник.
Пък аз – двайсет и кусур годишен, с пуберското мислене...Що да ги разочаровам и да не се фукам?
Добре, добре, връщам се в салона.
Останахме, викам, петима. Компанейрото трезвен, ние весели.
Поради което решихме да отидем и поздравим момичетата. Със серенада.
Пък и време за романтика си беше – нейде към 4 заранта.
Добута Компанейро количката, дето домакинката караше продуктите.
Ние четиримата седнахме в нея, той ни изтегли до южната страна на сградата.
Точно под прозорците на колежките от руска филология.
Които – поради специалността си ли, по друга причина ли, ама мразеха много алкохола. Де го зърнат – унищожават го. На бързи глътки.