Хората не се определят от техните имена, но в този ден бях твърдо решен да науча Нейното! 

    Пътувах в градския автобус, както всеки учебен ден по това време. Живея на първата спирка на автобуса, затова винаги когато се кача в този безсрамен час и седна на най-задната седалка или както аз я наричам - „наблюдателницата“,  единственото нещо което мога да наблюдавам е умрялата муха на облегалката отпред. Тази муха стои там от толкова време, че вече не съм сигурен, дали може да бъде почистена. 

   Пътуването обаче става далеч по-приятно на шестата спирка - качва се Тя. Не знам как се казва. Все пак когато си съвсем леко срамежлив като мен, дори и да можеш да четеш мисли, е много трудно да научиш нечие име. Рядко някой си пътува в автобуса и задълбочено мисли: „Аз съм Иван“. Но мен не ме интересуваше толкова името ѝ, колкото дали ме е забелязала. И в този ден имах шанс да разбера. За първи път от два месеца Тя седна срещу мен. Това означаваше, че мога да използвам „особеността“ си.

   По комиксите, филмите и прочие хората се случва да имат способности, дарби, суперсили…Често по някаква необяснима причина, получават някаква много яка сила. Аз също имам една, само че единственото общо с техните, е че нямам обяснение от къде е. 

   Мога да чета мисли.  Но не като в Х-мен - избират си някоя красавица и започват да чуват някакви важни неща. В реалността се оказва че имам два основни проблема с тази идея.

   Първо, не мога просто да гледам нечия глава и да чета мисли, трябва да гледам в очите и то не просто да гледам, а по-скоро да се взирам, и не стига това ми и човека трябва да отвърне на моя поглед. Не знам защо, може би мислите ни не се намират в главите, а в очите. Но излиза, че за да прочета нечия мисъл трябва да съм толкова близък с целта, че тя сама да ми казва какво ѝ е в главата, тоест в очите.

   Втората и основна разлика в реалността, е че хората не си мислят, това което ни се иска, тогава когато ни се иска: В час по История в главата на господин Петров никога не са отговорите на теста, а само някаква Мария. 

Та когато имаш способност, но тя не те прави никак способен. имаш по-скоро „особеност“.

Но това нямаше значение, Тя седеше срещу мен и в този ден щях да видя какво се крие зад тези прекрасни очи, и ако това не беше достатъчно, най-после се бях решил да я заговоря.

   Тя беше  от онези момичета, които са малки и нежни, но излъчват увереност и твърдост, а аз усещах и силна непристъпност. Винаги седеше с кръстосани крака, насочени към прозорците и с поглед отнесен леко към небето, сякаш замечтан за… всъщност нямаше как да знам за какво, аз изобщо не я познавах, но откакто получих своята „особеност“ се научих да гледам в очите на хората и те казваха много неща още преди да ми отвърнат, а Нейните говореха за мечти. 

   Започнах да изпитвам нещо, не беше в стомаха, беше малко по-нагоре, но не беше и в сърцето... Беше в гърдите. Сякаш въздуха който ги изпълваше беше горещ и тежък, но и много приятен. Това чувство беше копнеж - исках да знам какви са мечтите ѝ... Какво има в Нейните гърди. 

   Не бях влюбен в Нея, все пак не знаех нищо за Това момиче а и не вярвам в любовта от пръв поглед, но Тя ми помогна да повярвам в копнежа от пръв поглед. Един поглед от това изящно същество ми бе достатъчен и съм убеден, че след това в моите очи, денем и нощем, човек можеше да види само Нея, без да има нужда от способности. Вече два месеца мислех предимно за Нея, разучавах Я: как се облича, на къде пътува, какво прави в автобуса… 

   Най-вероятно учеше на дванайстата спирка, но често когато беше хубаво времето, слизаше на десетата и ходеше пеша. Погледнах към небето и първите лъчи за деня проникнаха безпрепятствено, показвайки ми че имам по-малко време да превърна наблюденията си в нещо повече. Ако сега не предприемех нещо, последните два месеца нямаше да бъдат увлечение, а по-скоро проучване. 

   Сведох поглед към Нея. Слънцето огряваше лицето ѝ, карайки го да сияе, почти като по филмите. За миг си представих, как кестеновите ѝ, меки коси започват да се развяват, откривайки още повече шията, а Тя се обръща към мен, с премрежен поглед и любовна, нежна усмивка и в този момент срещаме погледи… Ако се беше случило така нямаше да имам нужда от „особеността“ си. Разбира се, обаче в автобуса нямаше вятър

   Но тогава се случи това: Автобусът спря и отвори вратите си за да пусне пътниците стигнали до края на пътуването си, и тогава сутрешните повеи се впуснаха, сякаш за да ми помогнат и развяха косите ѝ… Е, не беше точно като в представите ми, кичурите ѝ, по-скоро се разрошиха, но това ми стигаше. Взрях се в очите ѝ, чакайки да извърне лице (към мен), за да се среши с пръсти  и за първи път от два месеца да срещнем погледи. Това се и случи...

   В този миг научих две важни неща: Очите и бяха синкаво-зелени, издаваха сила, красота и увереност, само миг ми трябваше да осъзная, че независимо какво се случи, още дълго време те щяха да се отразяват в моите. А във вторият миг узнах второто нещо…

   Когато си вперил поглед в някого, присвил си леко очи, за да можеш да си концентриран и да видиш ясно мисълта му, щом той се обърне и те срещне, неговият поглед не е точно премрежен, а по-скоро ококорен и най-логичната и честа мисъл е: „Този защо ме зяпа ?“ ...

   И отново както в представите ми нямах нужда от супер “особености“ за да разбера какво е в главата ѝ, тоест в очите ѝ. Може би ако не се бях взирал в нея като лешояд, щях да взема телефона ѝ или поне да узнам името ѝ, но сега силно се обезкуражих да я заговоря. 

   Но така или иначе още в началото си знаех, че не ме интересува толкова името ѝ, а сега бях сигурен, че поне ме е забелязала...