- Брусяяя! - провикна се горе, от ореха, Дичкиното момче и жените под дървото се дръпнаха да не ги цапне някой от падащите орехи. Като тежък, плоден дъжд закапаха орехите от раздрусаните клони заедно с откършените листа, клонки и шушулки, за да замрат върху постланите в тясното сокаче стари черги и софралъци.
Голям беше орехът на Дерибеите. Всяка година поне кошник от големите даваше, макар че клоните му се простираха не само в двора, но и над уличката покрай дувара. И кой-де минеше есенно време си пълнеше джобовете с накапали орехи.
А есен заесени вече и гората насреща се кипреше в топли багри, уморена, дъхтеше на шума и свличаше бавно дреха под мекото слънце - мързелива и преситена. Над селото въздухът беше изпълнен с аромат на пушек, на печена царевица, на пресен хляб. Хората щъкаха из село или по къра, потънали в грижата да доприберат роденото от природата и да се приготвят за зимата.
Василица Дерибейката беше събрала миджия от комшийки и дружки да оберат ореха, и понеже мъжът й и момчето й днес бяха отишли до града да продадат кола дърва, беше повикала Дичкиното момче да бруси ореха. То беше едро и силно. Тая зима баща му щеше за първи път да го вземе с него горе, на къшлите - да зимуват със стадото им.
- Брусяяя! - пак се провикна то от ореха и друсна силно клона над Руса - щерката на Василица. Момичето отскочи назад и се засмя на закачката. Имаха се те двамата с Дичкиното момче - сприказваха се често пред вратника или на Смининка, за вода като иде Руса. Гледаха се като котараци и все се закачаха един друг.
Жените дообраха набрусеното в кошниците, поотупаха престилки и пренесоха в двора орехите. Василица ги канеше да ги почерпи, че й помогнаха, пък и да си побъбрят това-онова за новините из село. Под ореха, в сокака, остана само Руса да изтупа и сгъне постланите черги. Дичкиното момче - Благоя, се смъкна от ореха, подпря се на ствола му и взе да си чупи орех, гледайки Руса.
- Довечера отивам при тате на къшлата. - рече Благоя.
- През Турски гроб ли ще минаваш? - лукаво попита Руса.
- Ба! Че няма да обикалям, я!
- Не те ли е страх? - задразни го момичето.
- Мене не ме е страх, ами тебе!? - опери се Благоя.
- Брей, ти ще кажеш! - не му остана длъжна Руса - Хич не ме е страх, биля! Ей сега да кажеш - отивам и око ми не мигва!
- Ха, да те видя да идеш по нощите! Ама, нааа - страх те е!
- Ще ида и по нощите! Не ме е еня за бабини деветини! - накокори се Руса и метна сърдито плитка на другото си рамо.
- Хайде, като ми се правиш толкоз на мъжка Дойна, да те видя! - Благоя изтегли овчарския нож от пояса си и й го подаде. - Ха, иди го забий нощя ножа на Турски гроб отгоре, да видим държи ли ти!?
- Ти само гледай! - заканително изфуча Руса - грабна ножа, завря го между накатените вече черги, нарами купа постилки и се връцна към вратника.
Турски гроб беше особено място и хората от селото избягваха да минават нощем през него. То беше поляна в гората с каменна плоча изправена на нея, килната от времето на една страна. Никой не знаеше кой е погребан там. На плочата, покрита с мъх, се виеха непознати знаци, а стари хора казваха, че мястото не е хубаво и по-добре да не се мотаеш много там. Разправяха още, че лоша магия го държала и имало случаи хора, нощували там, после да се халосват в акъла.
"Какво толкова?! - мислеше си Руса. - Гроб като гроб! Да няма да стане погребаният, та да ме изяде?" - и чакаше да падне вечер, да се върнат баща ú и брат ú от града, да вечерят, да си легнат всички, та да се изсули през яхъра на пътя.
Тя тихо притвори вратничката след себе си, загърна се в плетената си, вълнена жилетка, опипа дръжката на Благоевия нож, втъкнат под колана на престилката ú, и пое по малкото дървено мостче през реката. Планината сякаш дишаше насреща ú. Луната се беше оцъклила отгоре и правеше дърветата да приличат на странни хора и животни. Руса навлезе в гората и тайнствени шумове, шушнене и звуци я обгърнаха. Вървеше по утъпканата пътека и уж всичко ú беше познато през деня, а сега ú се виждаше друго и страшно. Тя беше отраснала в тази гора, в тази планина. Беше ходила из тях за вършини, за гъби, за билки. Беше спала по жетва на открито със семейството си. Беше си играла тук, познаваше всеки шум, всяка пътека, всяко растение... Познаваше къде сърна е лежала, къде глиган е минал, къде мечка е драла по кората на дърветата. А сега... защо трепереше така сега?
Студени мравки припълзяха между плешките ú, но тя продължи нагоре към Турски гроб - зарекла се беше...
Високите дървета, нашарили земята с причудливи сенки на лунната светлина, се разстъпиха и Руса излезе от гората на поляната. Цялото ú същество се дърпаше назад, но тя насочи крачките си към гроба. Странна тишина цареше на поляната - ни птица да шукне, ни ветрец, ни клонка да шумне... Въздухът лежеше студен и мъртъв. Само отдалеч се зачу кукумявка да вика. Космат облак попъпли по лицето на Луната и поляната потъна в мрак. Само каменната плоча стърчеше като единствен зъб в устата на старец.
Руса, с треперещи вече колене, наближи камъка, бръкна под колана на престилката и измъкна овчарския нож на Благоя. После приклекна до гроба и, като вдигна високо ножа, с все сила го заби току до основата на каменната плоча. Счу ú се, че нещо въздъхна и тръпки полазиха по тялото и. Страхът я грабна в ледената си шепа и я дръпна да побегне, но сякаш нещо я държеше коленичила и я дърпаше към гроба. Руса се опита да скочи на крака, да се махне от това място, да хукне надолу към селото, но тайнствената сила не й даваше да стане, а я дърпаше през кръста към земята. Като животно хванато в капан, Руса се замята безсилно, подпря длани в гроба и напъна с все сила да се откопчи, но напразно - незнайната сила я дърпаше обратно към гроба. Сърцето се беше качило в гърлото й и блъскаше в очите и в ушите й. Ръцете и краката й се вкочаниха, а тя бясно се дърпаше да се измъкне и скимтеше от ужас. По лицето й шурна гореща пот, а тялото й се вледени. Страшна болка я прониза отляво и сърцето й сякаш се пръсна на парченца...
Руса падна напред и пред очите й притъмня, макар Луната в този миг да подаде лице зад туловището на облака и огря поляната. Тънка струйка кръв изпълзя в ъгълчето на устата й... Руса вече не помръдваше. Само кукумявката продължаваше далечните си крясъци...
На сутринта Благоя подкара овцете към Турски гроб - искаше да види дали на Руса ú е стискало достатъчно да дойде през нощта и да забие ножа му там. Кучето се защура нанякъде, лавна веднъж-дваж иззад дърветата, а после тънко зави... Виеше откъм Турски гроб. Недобро предчувствие жегна Благоя през сърцето. Той разбута пристъпящите полека овце и се затича към поляната. Силните му нозе прелитаха през туфите трева, през храсталака, клони го пляскаха по лицето, тръни деряха фланелата му, но уплашен, Благоя тичаше натам...
Отдлеч още видя нещо скупчено върху гроба, облечено в синята вълнена жилетка на Руса. Нямаше време да се зачуди и запъхтян дотърча до купчето - Руса беше...
Кучето стоеше на два разкрача и повдигнало нагоре глава точеше вой към ранното небе.
- Русо, Русо... Какво стана? - Благоя хвърли кривака си и сграби раменете на момичето да я изправи, но главата на Руса безсилно повисна назад, а очите й бяха неживи. Беше студена вече - в ръцете си Благоя държеше труп.
Кокалената дръжка на ножа стърчеше от дебелата, вълнена престилка на момичето, а тъканта около дръжката беше разнищена от неистовите опити на Руса да побегне.
Беше се преметнала злощастната престилка... беше легнала върху гроба, а момичето беше забило ножа през нея - в Турски гроб. И повече не бе можало да стане оттам...
Благоя изплака и захлипа като дете. Мъртвото тяло на Руса потрепваше в неговите ръцете, подрусвано от хлиповете му - отстрани изглеждаше, сякаш и двамата плачат.
© Радост Даскалова Все права защищены
Поздрав!