- Брусяяя! - провикна се горе, от ореха, Дичкиното момче и жените под дървото се дръпнаха да не ги цапне някой от падащите орехи. Като тежък, плоден дъжд закапаха орехите от раздрусаните клони заедно с откършените листа, клонки и шушулки, за да замрат върху постланите в тясното сокаче стари черги и софралъци.
Голям беше орехът на Дерибеите. Всяка година поне кошник от големите даваше, макар че клоните му се простираха не само в двора, но и над уличката покрай дувара. И кой-де минеше есенно време си пълнеше джобовете с накапали орехи.
А есен заесени вече и гората насреща се кипреше в топли багри, уморена, дъхтеше на шума и свличаше бавно дреха под мекото слънце - мързелива и преситена. Над селото въздухът беше изпълнен с аромат на пушек, на печена царевица, на пресен хляб. Хората щъкаха из село или по къра, потънали в грижата да доприберат роденото от природата и да се приготвят за зимата.
Василица Дерибейката беше събрала миджия от комшийки и дружки да оберат ореха, и понеже мъжът й и ...