11 февр. 2009 г., 08:03

Тя - душата на едно малко момиче 

  Проза » Другие
937 0 2
2 мин за четене

Валеше от два часа. Калният и студен дъжд обливаше малките, забравени от Бога, улички. Студът допълнително сковаваше жалките и очернени души на хората, пълзящи като плъхове по улиците на града. Мракът обгръщаше всичко – града, улиците, душите, включително и Нея. Тази вечер всички земни сили бяха срещу нея. Мракът я обръщаше с мъртвешко-студените си лапи. Чувстваше се сама, чувстваше се предадена от всички. До преди два часа тя се бореше с бурята в Нея. Чувствата и емоциите водиха война помежду си и тя не знаеше чия страна да вземе. Любовта с все сили се опитваше да надделее омразата, обучена да се справя в подобни ситуации. Силите й се бяха изчерпали. Тя забрави за всички чувства и емоции съществуващи на земята - тя спря да чувства. Но само едно усещане не я напускаше – усещането за самотата, която я разяждаше допълнително отвътре. Тя (самотата) се беше съюзила с болката, която чакаше определените моменти на слабост за да напомни за себе си. Чувстваше се толкова отдалечена от всичко хубаво и земно, сякаш беше да друга планета, съвсем сама, изоставена от всички. И сякаш беше малка мишка живееща в малкия си измислен свят – в своя малък стъклен аквариум, с нейните малки въртележки, тунелчета и измислени светове. И сякаш всички я гледаха и се забавляваха, като виждаха щастието, което тя намираше в собствената си реалност. Сякаш беше малко дете, паднало на средата на пътя, гледащо как всички останали я сочат и се подиграват. Дете ли?! Всъщност Тя отдавна не беше дете, всичко детско, свято и невинно в нея отдавна беше изчезнало. Дори спомените за „детето” в Нея бяха почнали да се изпаряват и забравят. Тя отдавна беше навлязла в забързания и шумен свят, неотговарящ на детските представи.

Тя почувства как внезапно около нейното сърце започна да се издига голяма тухлена стена, ограждаща малкото, скъпоценно сърчице, живеещо в нея. Чувстваше се изплашена, дори застрашена, но нямаше от какво – това беше само предпазна реакция, опитваща се да осигури малко мир, спокойствие и тишина. Стена, опазваща я от страховитата буря на емоциите и чувствата. За Нея всичко беше толкова объркано, толкова сложно и толкова страшно. Чувстваше се като само, малко дете, затворено в студена стая обгърната в мрак. В главата й прехвърчаха различни мисли – добри, лоши, страшни, мили, горещи, студени. Мисли, които я объркваха допълнително. Сякаш й бяха вързали очите и я бяха вкарали в играта на „Сляпа баба” – вече не знаеше на къде отива, какво да очаква и кого да очаква... Тя вече не искаше да знае нищо... Искаше... искаше... може би искаше просто малко любов и топлина, може би просто искаше някой да я стопли от студената, мъртвешка прегръдка на мрака и самотата...

 

Тя – душата на едно малко момиче, гледащо през прозореца на малката си тъмна стая. Момичето, наблюдаващо звездите... Качени толкова нависоко в небесата...

© Александра Фирсова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Всеки от нас вече е загубил частица от "детето" в себе си,но знаейки този факт всички се стремят да го опазят.
    Еми аз от време на време се появявам тук,таме :P Всичко зависи от настроението
  • Никога не загубвай детското в себе си!
    Хареса ми. Носи настроение, дори и малко тъжно...

    п.п. ей незнаех, че ще те намеря и тук
Предложения
: ??:??