20 дек. 2017 г., 01:10

 Тя се страхува само от градушките - 12та част 

  Проза
1180 11 25
Произведение от няколко части « към първа част
21 мин за четене

Тя се страхува само от градушките - 12та част

 

- Искате ли да запаля лампата или…?

- Не, недейте! – почти извика Мета.

- Ще се наложи – цялото мазе е в кръв и…

- Как в кръв, каква кръв? – не трябваше да има кръв!

- Да, но за Вашата не споменаха нищо – Кръвта на Мета се смръзна, сърцето ù нямаше какво да изтласква…, но пробваше, причинявайки ù почти смъртоносен спазъм.

Тя не можеше да произнесе и дума. Очите ù открояваха силуета пред нея благодарение на приглушената светлина от уличната лампа. Помнеше, че беше облечен изцяло в черно и сега неестествено белите му зъби сякаш си висяха в пространството – една потракваща челюст, която не принадлежи на ничия глава и тяло…

- Страхувате се от мен, нали? – прошепна той.

- Да – каза тя - Вие сте убиец, това е достатъч…

- В момента не, но съм на път да стана.

- Значи ще умра – прегракнало промълви Мета – гласът ù не искаше да излезе.

- Да, защото ще се самоубиете.

Тялото ù реагира мълниеносно, макар да знаеше, че няма никакъв шанс – тя бе длъжна да опита –  едновременно с изправянето си направи крачка напред към обречено бягство. В миг ръката ù се оказа като в клещи. Мета изпищя – и от страх и от болка. Нещо топло заля дланта и бедрото ù.

- Трябва да спрем кръвта ви, и да я почистим… Оставили сте я навсякъде дотук – така наистина ще се самоубиете. Поръчаха ми и косъм да не падне от Вас, а Вие сте като след катастрофа…

Той все така здраво стискаше китката ù, когато направи една крачка и пусна осветлението.

Мета идваше на себе си едва-едва – всичко ù се струваше толкова нереално – ръкавът ù бе подгизнал от кръв, която прокапваше през дланта ù към пода. Взря се в кървавата ръка която държеше нейната, и бавно повдигна глава - белезникавите очи сякаш ù се усмихнаха с разбиране. Той наистина се усмихна и отново я порази белотата на зъбите му. 

– Вие се страхувате от мен, нали? – повторно попита.

 

– Помислих… Помислих, че ще убиете и мен след него. – промълви тя - мисълта, че Антон е мъртъв, защото тя е поискала, я бе зашеметила. Усети как от думите ù той, внезапно се стегна и стисна ръката ù до болка. В очите му съзря внезапна изненада.

– Какво? Да убия?! Никой не ми е казал да убивам веднага – тревожно изрече той. Гласът му бе приглушен, но настойчив:

– Трябваше да го убия още сега, така ли, госпожо?

Сърцето на Мета се разтупка, като че щеше да изскочи от гърдите ù направо през дрехата.

– Ттой е жив? Кажи ми, че е жив, кажи! – викът ù, по-скоро странното, внезапно преобразяване на тази жена – нотката на властност в гласа ù, тялото, което се изопна като тетива, го изненадаха и сепнаха.

- Копеле! Доведе ме до смърт, до инфаркт – защо каза, че кръвта му е в мазето? – изръмжа през зъби Мета.

- Вашата кръв, не неговата, той си е наред, спокойно! – изрече той и вдигна ръка, за да отстрани нейната, която стискаше и дърпаше силно яката на ризата му. Той бе удивен, че му бе необходима сила, за да отмести крехката ù ръка. Тя го гледаше в очите, страхът бе напуснал нейните – зеленото им го смущаваше и той отмести поглед към наранената ù длан.

 

Мета гледаше с учудване как се зае с ръката ù – движенията му – бързи, но леки, някак неестествено гъвкави за такъв висок и едър, но добре сложен мъж. Бинт нямаше естествено, но той накъса с бързи, резки движения една чиста покривка за маса, с лентите от нея направи хубава, здрава превръзка на дланта ù, която бе промил с ракия.

– Аз трябва да отида до работилницата. От там ще отида в мазето. Твоята работа, а и уговорката ни е такава, е да стоиш и да чакаш, но тук – каза тя и се изправи. Той натисна рамото ù обратно към креслото с една ръка, другата извъртя към кръста си за миг, а когато я върна обратно, в нея държеше пистолет.

– С това ли щяхте да се върнете оттам, госпожо?

Мета ахна. Гледаше пистолета втренчено.

– Даа, това е Вашият пистолет – ще го оставя отново когато си тръгна, но засега остава у мен. Ние не сме аматьори, ако не сте го схванали досега, е добре да го знаете. Ние не вярваме в късмета.

– Вие?

– Да, ние. А Вие сте аматьорка – иначе щяхте да видите не само мен в онова подземие.

– Хха! – изпусна въздух със свистене Мета и се обърна уплашено към вратата.

– Вижте, аз съм тук изцяло и с изричната воля на единствения човек, на когото се подчинявам. Явно сте голяма клечка или много важна, за да ме постави изцяло на Ваше разпореждане. Имах инструкции за оня „труп” долу и сега той е там и си чака. Оттам нататък ми е казано да правя каквото ми кажете. А дамата долу е с мен. Тя обаче прави каквото само аз ù кажа. Това е.

– Дамата?

– Да, жената, която ще видите там, му прави „компания” - за всеки случай – ако вземе да се прави на „рамбо” – ние не грешим – никога! 

Вървете, в момента той е абсолютно безопасен.

 

Мета стоеше с ръка на бравата на вратата, но не бързаше да отвори. Постоя така, отдръпна ръката си и се опря на стената. Искаше коленете ù да спрат да треперят, да си събере мислите. Продължаваше да мисли, че всичко е нереално и е само сън, но знаеше, че тя си го е поръчала. Само дето не очакваше, че ще е толкова екстремно – побоят на Антон утежни нещата, изправи я на ръба на истерията – и все пак сякаш всичко продължи много дълго, а бяха минали не повече от два часа. Искаше ù се да е свършило вече, а то едва започваше… и този мъж – толкова страшен, злокобен, с кратките си, едва преминаващи през стиснатите му устни изречения… Преживяното я бе изтощило, тялото ù – вероятно отново синьо – се канеше да я предаде – да рухне, устната ù пулсираше както и раната под стегнатата превръзка. „Време ти е да изтриеш Антон от живота си завинаги, въпрос на минути – и с него е свършено! Време ти е да прегърнеш детето си, Разметанице!” С тези мисли Мета заслиза по каменните стъпала. Бе напрегната – всяка стъпка, която направеше, се повтаряше още веднъж и резонираше в корема ù, струваше ù се, че се наблюдава отстрани - всъщност наблюдаваше се защото се страхуваше, че онзи мъж горе може да я последва.

Спря пред вратата само за миг и рязко я отвори. Ако не бе толкова страшно и злокобно, би могло да бъде смешно – Антон висеше закачен на ченгела, омотан като матрьошка с въже – почти изцяло.

- Мета, Разметанице – извика Антон, но тя не даде знак, че го чува – игнорирала присъствието му изцяло.

Встрани, директно на ледения под седеше жена с пистолет върху коленете си. Тя отправи към Мета невероятните си тъмни очи и леко ги присви.

Изправи се и застина. ”Нима има толкова красиви живи жени?” – помисли с възхита Мета и за миг се обърка – не знаеше какво да каже, но се окопити и направи крачка към нея.

– Много сте красива иии… мокра…, всъщност също като мен – топло се засмя Мета.

Жената се усмихна леко и каза някак рязко:

– А Вие - красива и пребита.

– Интересно – ъъъ…колегата ви предположи, че съм катастрофирала – Мета се стараеше да не поглежда към онова, което висеше в пространството.

– Но аз видях, че ви пребиха – бях на крачка от вас, бой нямаше, но дъждът не ми се размина и на мен.

– Отидете в голямата къща и облечете, каквото намерите – нещо сухо и топло - в това мазе ще се разболеете… Оставете ме сама, когато приключа тук, ще ви извикам да довършите – сама няма да мога да го изнеса.

– Сигурна ли сте?

– Да – студено отвърна Мета. Жената се втренчи в нея – каква метаморфоза – топлият, ласкав тембър сякаш бе удушен от това кратко, ледено „да”. Жената тръгна и леко потръпна, някак убедена, че не е от студа.

 

– Разметанице, отвържи ме и да се измъкваме, моля те – тези са опасни, тези ще ни…

– Антоне, ако искаш да поживееш – ще ти го кажа само веднъж и няма да повторя повече – ако искаш да поживееш, ще говориш, само когато те питам и тежко ти ако не ми отговориш, но, само когато те питам – така стоят нещата.

– Кои си тези, кои са тези, ще те пречукат…, след мене ще пречукат и тебе, да знаеш...! Разметанице, скъпа…!

– Донякъде си прав – и аз мисля, че може би ще ми видят сметката – в това сме единодушни… Но, Антоне, като се замисля, по-добре да ме убият те, отколкото ти да ме убиваш бавно и мъчително… Те ще ме застрелят, но за теб им е платено и ако трябваше да умреш без мъки – вече щеше да си мъртъв. Схващаш ли разликата? Но преди това ще слушаш, ще слушаш мен, ще ме слушаш цяла нощ и още ден ако трябва, а след това… след това – Бог да ти е на помощ – тук попове няма – ще си идеш неопят и неопростен. Това мога да ти обещая със сигурност. Чимширът умря за погребението на мама, а трябва да „гушнеш букета”, та помолих да ми донесат розата, дето те уплаши толкова. Обещавам да ти я сложа в ръцете. Знаеш, че спазвам обещанията си – винаги! Като казах обещания – обещах ти много неща – след като изпълня първото обещание обаче, другите се обезмислят.  Помниш първото, нали? Бях в кома, държа детето ми над камината и аз съм изпаднала в кома. Помниш ли събуждането ми,  първият ми шепот в ухото ти – беше ме прегърнал силно от „радост”  помниш ли какво ти прошепнах в ухото, Антоне? Питаам, кажи! Отговори, или си тръгвам и пращам мацката обратно тук.

 Моля те, виж, сега не е…

– Какво ти прошепнах в ухото, Антоне?

– Помня, Мета, помня… всичко, но да си ходим, мо…

– Е, ще го повторя за автентичност: Докоснеш ли сина ми още веднъж, ще те убия! Бог да ми бъде на помощ, но и без Него – ще те убия!”  - това бе клетва, чудовище, не само обещание – от гласа ù лъхаше на смърт и обреченост – Антон висеше на косъм от смъртта и го усети – той не вярваше, че Разметаница ще му посегне, но Мета – да – тя можеше да го убие. Разбра, че е сам - само с Мета. Полъхът на смъртта напираше от тези мрачни, зейнали  като прясно изкопан гроб зеници.

– Но аз не съм го докосвал оттогава, Мета – знаеш, не съм…

– Но пребиваше до смърт мен, майка му толкова много пъти – стотици пъти – до безсъзнание, опита се да ме убиеш - да ме хвърлиш от влак, да ме пуснеш от висок етаж с главата надолу, но не е нужно да ти го казвам – ти знаеш и помниш всичко, нали? Ти си чудовище, Антоне. Ти трябва да умреш, всъщност – не – ти трябва да поискаш да умреш! Повярвай ми, че ще го пожелаеш, ще молиш дори!

 Не искам да умра, чуваш ли, не искам...! Помооощ!

 Тук няма да те чуе никой, не се хаби, страхливецо, и спокойно – има още време до „последната ти вечеря”. Избор на меню? Е, няма. Избрах го вместо теб – знаеш ли какво е дисекция, Антоне – дисекция на Злото…? Нещо като „есе”, в което кратко, но ясно се обяснява – защо на Злото не трябва да се дава втори шанс. Палачът му не би трябвало да носи греха от убийството му…и защо Бог трябва да преосмисли "прошката" като цяло – това ще съдържа последното ти блюдо. Есетата са скучна работа, особено за читателя, но не ми пука – ще го изслушаш и толкова, защото съм  единственият автор „вързал с въже” аудиторията си, за да остане до края, и единственият, отсякъл ръцете ù, лишавайки се от ръкопляскания… – смятам, че така се става автор на така любимия ти „хорър”.

 Ти си извратена, ти си вещица…, малоумна си!

Мета не отвърна. Стана и се отправи към вратата, а той изкрещя след нея:

 Не, не ги пускай, моля те, Разметанице…, не ги викай! Ще мълча…, ще мълча! – Антон плачеше, гласът му съдържаше само ужас и нищо друго, но секна внезапно, когато видя, че тя не излезе, а взе една дъска от изправените в сноп до врата и тръгна към него. Блясъкът в безумните ù очи го накара да се изопне, доколкото може, краката му дълбаеха в празното и разлюляха застрашително ченгела.

 Високо си ми, Антоне – свят ми се завива да те гледам отдолу, а есето е дълго  изрече жената, която той не познаваше – да, това бе някаква непозната - кратко като мигновение облекчение го заля „Това е кошмар, просто лош сън с непозната…, това не е…”. Мисълта му бе прекъсната – очаквайки да стовари тази талпа в главата му, той усети тялото си наклонено ту в една, ту в друга посока – Мета с цяла сила избутваше с дъската, опряна в гърба му, тройния ченгел нагоре, така че куката с тялото му да висне още повече. Бе се напрегнала до изнемога и тъкмо когато осъзна, че няма да е по силите ù – тялото му падна с тъп, злокобен грохот върху дървения плот. Всяко косъмче по Мета настръхна от този сякаш пробил душата ù звук.

Загледа го, неспособна да мръдне и от страх и от ужас. Един вик прелетя до средата на гърлото ù като черен гарван и застина неподвижно в гръкляна.

 

Ступорът ù бе изместен от внезапна паника – тя взе от пода буркана с вода и заедно с розата го лисна върху тила му. Лицето му бе срещнало дървото – бе паднал по корем. Не помръдна нито с крак, нито с ръце, а и те бяха пристегнати към торса му, омотани с въжето. „Мъртъв е” – ужаси се тя. Страхуваше се да го докосне, но трябваше, трябваше да направи нещо. Огледа се трескаво. Погледът ù се спря на гротесктно легналата във врата му роза. Грабна я и с все сила го удари по оголения мокър врат. Почти чу как бодилите издадоха едно „шовък”, сцепвайки кожата му и потънаха в нея като в масло. Тялото му леко помръдна и тя долови тих болезнен стон.

Седна също като онази жена на пода и зачака. Малко по-късно осъзна, че се тресе – неконтролируемо. Адреналинът и усилието на мускулите ù да го откачи от ченгела бяха влезли в досег с ледения въздух, който превземаше тялото и през мокрите дрехи. Мета смътно осъзна, че има треска. Пред очите ù заизригваха жълто-зелени кръгове – като завъртяни около талията на акробатка и започнаха да се поглъщат един друг. И тя бавно започна да потъва в сладката смърт на безпаметността, не успявайки да довърши последната си мисъл: „А им казах да не стъпват тук, колкото и дълго да ме чакат, колкото и дъл…"…” Клепачите ù се отпуснаха тежко, уморени да следят центробежния танц на една синкава роза, която се центрира между веждите ù и зажужа като зъболекарско "борче",  превърна се в ослепително-бяла челюст и лакомо, с примляскване загълта на късове светлината. Мета потъна в мастилото на мрака   контур на сянка, в която се бе вторачило едно немигващо око.

                                                                                          

Следва

 

Ренета Първанова

 

 

» следваща част...

© Ренета Първанова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Агония...
  • Благодаря, мила, Руми, че не пропускаш мен и Градушките! Утре - и продължението.
  • Прочетох още в деня, когато беше публикувана поредната история на Мета и Антон, защото ми е трудно да те пропусна, Рени! Признавам си... и мен ме полазиха тръпки, много реалистично описваш цялата ситуация!!! Чакам продължението с нетърпение!
  • ЧНГ, Рени!
  • За много години, Рени!
    Здраве и късмет!
  • Щастлива Коледа Скъпа Рени! Весели Новогодишни празници, здраве, щастие и Любов, остро перо и вдъхновение!
  • Честито Рождество Христово и на теб!
    С удоволствие чета "Тя се страхува само от градушките!..."
  • Честита Коледа и Щастлива Нова Година,Рени!Нека те постигнат най-големите добрини на света-здраве до дълголетие,хъс към живота-до умопомрачение ,любов от околните-до изтощение и всичко,което правиш-да носи радост и удоволствие на получателя!!!
  • Благодаря, Албенче, за силните думи! Щастлива Коледа!
  • Рени, зашеметяващо перо имаш...Четох като под хипноза... Съзнаваш ли какво силно въздействие постигаш?!...И тази част отива при любимите. Прегръщам те силно, ти си един невероятен вулкан. от чувства!
  • Очаквах те!
    Прекрасни и Светли Дни, Вики!
  • Следвам те, теб и Мета. Само за това се логнах днес
  • Удиви ме, даже ме сащиса Таничка - не знаех, че си сред читателите...въобще - от началото до сега.
    Трогната съм, много!!
    Ама книга?!
  • Рени, чакам книга!!!
  • Благодаря, че постави в любими, Джу!!
  • На този Докторо-психолигически коментар се зарадвах толкова много, Гавраиле. Благодаря, че си бил тук!
  • Дисекцията на душевният аневризъм на главната героиня води читателят до невероятното усещане за психологичен колабс на фона от смразяваща мизансцена.
  • Ели, Mарианче, не зная - може би четенето на коментарите ви съвпадна с почти сълзливото ми състояние - и ме разплакахте!

    Ели, бих била много радостна, ако наистина започнеш от 1 и да прочета мнението ти за цялата история до тук а и по-нататък. Твоята преценка е важна за мен, много! Благодаря ти!

    Мариaнче, така ме зарадва с този толкова силен коментар! Благодаря ти, че ме следваш с такова постоянство!
  • Не съм чела предходните части, Рени, но тази ме зашемети и ще отделя време за всички.
    Ти не просто разказваш – ти рисуваш картини и образи така, сякаш на живо са пред очите на читателя. Незабравимо!
    Мога само да ти се възхищавам и да те поздравя за умението на разказвач!
    Все така вдъхновена и можеща бъди!
  • И аз ти благодаря,Рени,за оригиналния отговор!Понякога си навличам гняв,неудоволствие ,но съм искрена и ...просто такава съм.Но не обичав лаконичните отговори ...понякога без съдържание...
  • Здравейте, приятели! Благодаря ви, че четете и коментирате, изказвате мнения за необикновената, тежка житейска пътека на Мета или пък лично за мен, разказващата ви тази история.
    Младене, знаейки, че си ограничен с коментарите, присъствието ти тук, ме зарадва твърде много. Благодаря ти!
    Любо, щастлива съм да прочета, че чакаш "с нетърпение" - предвид нашата близост - ти се възхищавам - никога не попита предварително за съдържанието, макар надникването ти с нетърпение в "чакащи". Уважавам това много в теб и съм щастлива от близостта ни!
    Силве, какво удоволствие ми доставят думите ти! Ти, авторът на толкова добра проза - да изказваш възхищение от мен като такава, ме ласкае, дава ми стимул. Казвала съм го не веднъж тук - подобни коментари са "горивото" за "двигателя" на мисълта на пишещия. Благодаря, талантливо момиче, за неизменно високата ти оценка!
    Иржи, станах пристрастена към коментарите ти! Това "живеене" в текста,, усещанията ти, изразени великолепно, ме възторгват! Благодаря!
  • Прочетох го още веднага,Рени ,но не коментирах първа,защото и без друго нямаше да заспя от ужаса,а си и помислих,че когато си го поместила,вече е утре/след полунощ,а това значи,че вече е Игнажден и нали има поверие,че който пръв ти влезе в къщата...Става въпрос за героите,но се успокоих,че това всъщност си ти,Рени и заспах спокойна!Майсторството ти ме изумява....
  • Рени, каквото и да кажа ще е малко, следя с напрежение и интерес. Не знам дали си даваш сметка, колко си талантлива и как безпогрешно си влязла под кожата на наемника. Поздравления и много творческо вдъхновение!
  • Наситено с напрежение и неизвестност... Очаквам с нетърпение следващата част.
  • Не бих искал да съм на мястото на Антон, но също и на Мета. Майсторски водиш повествованието, Рени. Бях в напрежение до неизбежното - Следва. Мета много е преживяла и въпросът сега е дали Антон ще осъзнае, че повече не може да продължава, както досега. Поздравявам те за този откъс!
Предложения
: ??:??