Тя се страхува само от градушките - 12та част

Тя се страхува само от градушките - 12та част

- Искате ли да запаля лампата или…?

- Не, недейте! – почти извика Мета.

- Ще се наложи – цялото мазе е в кръв и…

- Как в кръв, каква кръв? – не трябваше да има кръв!

- Да, но за Вашата не споменаха нищо – Кръвта на Мета се смръзна, сърцето ù нямаше какво да изтласква…, но пробваше, причинявайки ù почти смъртоносен спазъм.

Тя не можеше да произнесе и дума. Очите ù открояваха силуета пред нея благодарение на приглушената светлина от уличната лампа. Помнеше, че беше облечен изцяло в черно и сега неестествено белите му зъби сякаш си висяха в пространството – една потракваща челюст, която не принадлежи на ничия глава и тяло…

- Страхувате се от мен, нали? – прошепна той.

- Да – каза тя - Вие сте убиец, това е достатъч…

- В момента не, но съм на път да стана.

- Значи ще умра – прегракнало промълви Мета – гласът ù не искаше да излезе.

- Да, защото ще се самоубиете.

Тялото ù реагира мълниеносно, макар да знаеше, че няма никакъв шанс – тя бе длъжна да опита –  едновременно с изправянето си направи крачка напред към обречено бягство. В миг ръката ù се оказа като в клещи. Мета изпищя – и от страх и от болка. Нещо топло заля дланта и бедрото ù.

- Трябва да спрем кръвта ви, и да я почистим… Оставили сте я навсякъде дотук – така наистина ще се самоубиете. Поръчаха ми и косъм да не падне от Вас, а Вие сте като след катастрофа…

Той все така здраво стискаше китката ù, когато направи една крачка и пусна осветлението.

Мета идваше на себе си едва-едва – всичко ù се струваше толкова нереално – ръкавът ù бе подгизнал от кръв, която прокапваше през дланта ù към пода. Взря се в кървавата ръка която държеше нейната, и бавно повдигна глава - белезникавите очи сякаш ù се усмихнаха с разбиране. Той наистина се усмихна и отново я порази белотата на зъбите му. 

– Вие се страхувате от мен, нали? – повторно попита.

– Помислих… Помислих, че ще убиете и мен след него. – промълви тя - мисълта, че Антон е мъртъв, защото тя е поискала, я бе зашеметила. Усети как от думите ù той, внезапно се стегна и стисна ръката ù до болка. В очите му съзря внезапна изненада.

– Какво? Да убия?! Никой не ми е казал да убивам веднага – тревожно изрече той. Гласът му бе приглушен, но настойчив:

– Трябваше да го убия още сега, така ли, госпожо?

Сърцето на Мета се разтупка, като че щеше да изскочи от гърдите ù направо през дрехата.

– Ттой е жив? Кажи ми, че е жив, кажи! – викът ù, по-скоро странното, внезапно преобразяване на тази жена – нотката на властност в гласа ù, тялото, което се изопна като тетива, го изненадаха и сепнаха.

- Копеле! Доведе ме до смърт, до инфаркт – защо каза, че кръвта му е в мазето? – изръмжа през зъби Мета.

- Вашата кръв, не неговата, той си е наред, спокойно! – изрече той и вдигна ръка, за да отстрани нейната, която стискаше и дърпаше силно яката на ризата му. Той бе удивен, че му бе необходима сила, за да отмести крехката ù ръка. Тя го гледаше в очите, страхът бе напуснал нейните – зеленото им го смущаваше и той отмести поглед към наранената ù длан.

Мета гледаше с учудване как се зае с ръката ù – движенията му – бързи, но леки, някак неестествено гъвкави за такъв висок и едър, но добре сложен мъж. Бинт нямаше естествено, но той накъса с бързи, резки движения една чиста покривка за маса, с лентите от нея направи хубава, здрава превръзка на дланта ù, която бе промил с ракия.

– Аз трябва да отида до работилницата. От там ще отида в мазето. Твоята работа, а и уговорката ни е такава, е да стоиш и да чакаш, но тук – каза тя и се изправи. Той натисна рамото ù обратно към креслото с една ръка, другата извъртя към кръста си за миг, а когато я върна обратно, в нея държеше пистолет.

– С това ли щяхте да се върнете оттам, госпожо?

Мета ахна. Гледаше пистолета втренчено.

– Даа, това е Вашият пистолет – ще го оставя отново когато си тръгна, но засега остава у мен. Ние не сме аматьори, ако не сте го схванали досега, е добре да го знаете. Ние не вярваме в късмета.

– Вие?

– Да, ние. А Вие сте аматьорка – иначе щяхте да видите не само мен в онова подземие.

– Хха! – изпусна въздух със свистене Мета и се обърна уплашено към вратата.

– Вижте, аз съм тук изцяло и с изричната воля на единствения човек, на когото се подчинявам. Явно сте голяма клечка или много важна, за да ме постави изцяло на Ваше разпореждане. Имах инструкции за оня „труп” долу и сега той е там и си чака. Оттам нататък ми е казано да правя каквото ми кажете. А дамата долу е с мен. Тя обаче прави каквото само аз ù кажа. Това е.

– Дамата?

– Да, жената, която ще видите там, му прави „компания” - за всеки случай – ако вземе да се прави на „рамбо” – ние не грешим – никога! 

Вървете, в момента той е абсолютно безопасен.

Мета стоеше с ръка на бравата на вратата, но не бързаше да отвори. Постоя така, отдръпна ръката си и се опря на стената. Искаше коленете ù да спрат да треперят, да си събере мислите. Продължаваше да мисли, че всичко е нереално и е само сън, но знаеше, че тя си го е поръчала. Само дето не очакваше, че ще е толкова екстремно – побоят на Антон утежни нещата, изправи я на ръба на истерията – и все пак сякаш всичко продължи много дълго, а бяха минали не повече от два часа. Искаше ù се да е свършило вече, а то едва започваше… и този мъж – толкова страшен, злокобен, с кратките си, едва преминаващи през стиснатите му устни изречения… Преживяното я бе изтощило, тялото ù – вероятно отново синьо – се канеше да я предаде – да рухне, устната ù пулсираше както и раната под стегнатата превръзка. „Време ти е да изтриеш Антон от живота си завинаги, въпрос на минути – и с него е свършено! Време ти е да прегърнеш детето си, Разметанице!” С тези мисли Мета заслиза по каменните стъпала. Бе напрегната – всяка стъпка, която направеше, се повтаряше още веднъж и резонираше в корема ù, струваше ù се, че се наблюдава отстрани - всъщност наблюдаваше се защото се страхуваше, че онзи мъж горе може да я последва.

Спря пред вратата само за миг и рязко я отвори. Ако не бе толкова страшно и злокобно, би могло да бъде смешно – Антон висеше закачен на ченгела, омотан като матрьошка с въже – почти изцяло.

- Мета, Разметанице – извика Антон, но тя не даде знак, че го чува – игнорирала присъствието му изцяло.

Встрани, директно на ледения под седеше жена с пистолет върху коленете си. Тя отправи към Мета невероятните си тъмни очи и леко ги присви.

Изправи се и застина. ”Нима има толкова красиви живи жени?” – помисли с възхита Мета и за миг се обърка – не знаеше какво да каже, но се окопити и направи крачка към нея.

– Много сте красива иии… мокра…, всъщност също като мен – топло се засмя Мета.

Жената се усмихна леко и каза някак рязко:

– А Вие - красива и пребита.

– Интересно – ъъъ…колегата ви предположи, че съм катастрофирала – Мета се стараеше да не поглежда към онова, което висеше в пространството.

– Но аз видях, че ви пребиха – бях на крачка от вас, бой нямаше, но дъждът не ми се размина и на мен.

– Отидете в голямата къща и облечете, каквото намерите – нещо сухо и топло - в това мазе ще се разболеете… Оставете ме сама, когато приключа тук, ще ви извикам да довършите – сама няма да мога да го изнеса.

– Сигурна ли сте?

– Да – студено отвърна Мета. Жената се втренчи в нея – каква метаморфоза – топлият, ласкав тембър сякаш бе удушен от това кратко, ледено „да”. Жената тръгна и леко потръпна, някак убедена, че не е от студа.

– Разметанице, отвържи ме и да се измъкваме, моля те – тези са опасни, тези ще ни…

– Антоне, ако искаш да поживееш – ще ти го кажа само веднъж и няма да повторя повече – ако искаш да поживееш, ще говориш, само когато те питам и тежко ти ако не ми отговориш, но, само когато те питам – така стоят нещата.

– Кои си тези, кои са тези, ще те пречукат…, след мене ще пречукат и тебе, да знаеш...! Разметанице, скъпа…!

– Донякъде си прав – и аз мисля, че може би ще ми видят сметката – в това сме единодушни… Но, Антоне, като се замисля, по-добре да ме убият те, отколкото ти да ме убиваш бавно и мъчително… Те ще ме застрелят, но за теб им е платено и ако трябваше да умреш без мъки – вече щеше да си мъртъв. Схващаш ли разликата? Но преди това ще слушаш, ще слушаш мен, ще ме слушаш цяла нощ и още ден ако трябва, а след това… след това – Бог да ти е на помощ – тук попове няма – ще си идеш неопят и неопростен. Това мога да ти обещая със сигурност. Чимширът умря за погребението на мама, а трябва да „гушнеш букета”, та помолих да ми донесат розата, дето те уплаши толкова. Обещавам да ти я сложа в ръцете. Знаеш, че спазвам обещанията си – винаги! Като казах обещания – обещах ти много неща – след като изпълня първото обещание обаче, другите се обезмислят.  Помниш първото, нали? Бях в кома, държа детето ми над камината и аз съм изпаднала в кома. Помниш ли събуждането ми,  първият ми шепот в ухото ти – беше ме прегърнал силно от „радост” – помниш ли какво ти прошепнах в ухото, Антоне? Питаам, кажи! Отговори, или си тръгвам и пращам мацката обратно тук.

– Моля те, виж, сега не е…

– Какво ти прошепнах в ухото, Антоне?

– Помня, Мета, помня… всичко, но да си ходим, мо…

– Е, ще го повторя за автентичност: „Докоснеш ли сина ми още веднъж, ще те убия! Бог да ми бъде на помощ, но и без Него – ще те убия!”  - това бе клетва, чудовище, не само обещание – от гласа ù лъхаше на смърт и обреченост – Антон висеше на косъм от смъртта и го усети – той не вярваше, че Разметаница ще му посегне, но Мета – да – тя можеше да го убие. Разбра, че е сам - само с Мета. Полъхът на смъртта напираше от тези мрачни, зейнали  като прясно изкопан гроб зеници.

– Но аз не съм го докосвал оттогава, Мета – знаеш, не съм…

– Но пребиваше до смърт мен, майка му толкова много пъти – стотици пъти – до безсъзнание, опита се да ме убиеш - да ме хвърлиш от влак, да ме пуснеш от висок етаж с главата надолу, но не е нужно да ти го казвам – ти знаеш и помниш всичко, нали? Ти си чудовище, Антоне. Ти трябва да умреш, всъщност – не – ти трябва да поискаш да умреш! Повярвай ми, че ще го пожелаеш, ще молиш дори!

– Не искам да умра, чуваш ли, не искам...! Помооощ!

– Тук няма да те чуе никой, не се хаби, страхливецо, и спокойно – има още време до „последната ти вечеря”. Избор на меню? Е, няма. Избрах го вместо теб – знаеш ли какво е дисекция, Антоне – дисекция на Злото…? Нещо като „есе”, в което кратко, но ясно се обяснява – защо на Злото не трябва да се дава втори шанс. Палачът му не би трябвало да носи греха от убийството му…и защо Бог трябва да преосмисли "прошката" като цяло – това ще съдържа последното ти блюдо. Есетата са скучна работа, особено за читателя, но не ми пука – ще го изслушаш и толкова, защото съм  единственият автор „вързал с въже” аудиторията си, за да остане до края, и единственият, отсякъл ръцете ù, лишавайки се от ръкопляскания… – смятам, че така се става автор на така любимия ти „хорър”.

– Ти си извратена, ти си вещица…, малоумна си!

Мета не отвърна. Стана и се отправи към вратата, а той изкрещя след нея:

– Не, не ги пускай, моля те, Разметанице…, не ги викай! Ще мълча…, ще мълча! – Антон плачеше, гласът му съдържаше само ужас и нищо друго, но секна внезапно, когато видя, че тя не излезе, а взе една дъска от изправените в сноп до врата и тръгна към него. Блясъкът в безумните ù очи го накара да се изопне, доколкото може, краката му дълбаеха в празното и разлюляха застрашително ченгела.

– Високо си ми, Антоне – свят ми се завива да те гледам отдолу, а есето е дълго – изрече жената, която той не познаваше – да, това бе някаква непозната - кратко като мигновение облекчение го заля „Това е кошмар, просто лош сън с непозната…, това не е…”. Мисълта му бе прекъсната – очаквайки да стовари тази талпа в главата му, той усети тялото си наклонено ту в една, ту в друга посока – Мета с цяла сила избутваше с дъската, опряна в гърба му, тройния ченгел нагоре, така че куката с тялото му да висне още повече. Бе се напрегнала до изнемога и тъкмо когато осъзна, че няма да е по силите ù – тялото му падна с тъп, злокобен грохот върху дървения плот. Всяко косъмче по Мета настръхна от този сякаш пробил душата ù звук.

Загледа го, неспособна да мръдне и от страх и от ужас. Един вик прелетя до средата на гърлото ù като черен гарван и застина неподвижно в гръкляна.

Ступорът ù бе изместен от внезапна паника – тя взе от пода буркана с вода и заедно с розата го лисна върху тила му. Лицето му бе срещнало дървото – бе паднал по корем. Не помръдна нито с крак, нито с ръце, а и те бяха пристегнати към торса му, омотани с въжето. „Мъртъв е” – ужаси се тя. Страхуваше се да го докосне, но трябваше, трябваше да направи нещо. Огледа се трескаво. Погледът ù се спря на гротесктно легналата във врата му роза. Грабна я и с все сила го удари по оголения мокър врат. Почти чу как бодилите издадоха едно „шовък”, сцепвайки кожата му и потънаха в нея като в масло. Тялото му леко помръдна и тя долови тих болезнен стон.

Седна също като онази жена на пода и зачака. Малко по-късно осъзна, че се тресе – неконтролируемо. Адреналинът и усилието на мускулите ù да го откачи от ченгела бяха влезли в досег с ледения въздух, който превземаше тялото и през мокрите дрехи. Мета смътно осъзна, че има треска. Пред очите ù заизригваха жълто-зелени кръгове – като завъртяни около талията на акробатка и започнаха да се поглъщат един друг. И тя бавно започна да потъва в сладката смърт на безпаметността, не успявайки да довърши последната си мисъл: „А им казах да не стъпват тук, колкото и дълго да ме чакат, колкото и дъл…"…” Клепачите ù се отпуснаха тежко, уморени да следят центробежния танц на една синкава роза, която се центрира между веждите ù и зажужа като зъболекарско "борче",  превърна се в ослепително-бяла челюст и лакомо, с примляскване загълта на късове светлината. Мета потъна в мастилото на мрака  – контур на сянка, в която се бе вторачило едно немигващо око.

Следва

Ренета Първанова