Тя се страхува само от градушките – 4 част
– Добре, но Вие не работите, Разметаница, как ще ми платите наема? А
и стаята не е подходяща за малко дете…
– Започвам работа следващата седмица, наистина, просто Ви моля да
приемете, че и депозита, и първия наем ще Ви платя, когато взема първата заплата, моля Ви! – обеща Мета, лъжейки, без да ù трепне окото. Тя нямаше представа какво ще прави оттук насетне – не работи, няма и лев, дори дрехи си нямаха с детето. Всичко бе останало там, където никога нямаше да се върне. Никога!
И тя стана обитател на тази влажна приземна стаичка. Когато отвори вратата, в нея сякаш се втренчиха, ненужни досега, един дюшек, изгърбен от буците дреб и, несигурна в четирите си крака, едновремешна, олющена маса със зяпнала като беззъба уста дупка след напусналото я чекмедже - друго нямаше.
Страховете, като паяжини обвиха ума и сърцето ù. „Ето сега ще ме намери и - край - ще ме убие, този път със сигурност ще ме убие! Побеснял е, че го ритнах и успях да избягам”. Тя нямаше откъде да знае какво се е случило след нея. Знаеше само, че нямаше друго какво да стори в този ужасен момент, когато… При спомена сърцето ù се сгърчи, обзе я отново преживеният ужас, но и се смеси с усещане за вина.
И всичко се завъртя пред очите ù отново:
Оглушителният, внезапен трясък на първата гръмотевица я изправи рязко в леглото, сърцето ù спря, за миг ошашавено накъде да поеме… Започваше страховита буря, светкавица раздра тъмнината и Мета мярна вълчите очи впити в нея, устата му се беше превърнала в цепка, отъняла до черта… Той знаеше за безумния ù неистов и непреодолим страх от градушки, а отвън вече тропаше по стъклата… Сега тя беше дете, само онова дете, което помни ужаса и тропота от ледени късове и нищо друго. Трепереща, в дива паника, Мета се хвърли към него и силно го прегърна. Антон откликна и я взе в ръцете си, изправи я нежно, без да я изпуска от ръце. Колкото по-силно я притискаше, толкова по-сигурна беше тя. С едната ръка бе обвил талията ù, а с другата се пресегна и отвори прозореца. „ Нее! Нее…! Моля те…! Не! ...” Държа я надвесена над него, докато явно е загубила съзнание... или просто е „изключила”, защото, когато се опомни, лежеше на пода, а вън небе и земя се бяха слели в едно и се чуваше само трясъка на поредната гръмотевица. Влетя мълния и това, което тя освети, вледени вените ù, взе очите ù – той, приличен на демон, с вдигната високо над детското легло ръка, в която светкавицата открои острието на сатър, нейния сатър…, този, с който би го убила… - бе го видял, бе разбрал…
”Бях ти казала, че ще те убия” – той извърна глава, изненадан може би от внезапния ù скок - бе се озовала до него така ненадейно - или може би от гласа ù, неестествено равен, сякаш изпод земята. С един само светкавичен замах, правейки живописна ножица с краката си, дясното стъпало на Мета се вряза във неговия удобно извърнат към нея врат… Другото стана бързо – тя бе паднала почти едновременно с Антон, изправи се с неподозирана бързина, грабна пищящия Александър, и като стрела се понесе вместо към изхода на блока, нагоре по стълбите, нямаше как да излезе вън, ужасът от градушката бе по-силен от това, което би ù причинил онзи звяр. Знаеше, че ще я намери след миг може би, но не можеше да преодолее този си страх…, не можеше.
Студът от стъпалото, върху което седеше незнайно откога, бавно превземаше цялото ù тяло, а Александър, успокоен до топлата ù гръд, спеше с леко отворени устица. Усети, че е тихо, много тихо. И потъна в нощта. Бурята бе пропъдила дори и пияниците. Никой не срещна една трепереща млада жена, стиснала дете в ръце, боса и почти по бельо – толкова ефирна бе зелената ù нощница.
Остатъка от нощта прекара у приятелка. Тя бе една нисичка такава, но все пак намериха какво да облече Мета, както и дрешка за Александър – децата им бяха родени през месец. Но толкова - Мета нито можеше, нито искаше да остане в дома ù. Знаеше, че ще бъде открита и пребита на място – не желаеше да създава неприятности на Ани.
Тя наистина започна работа. От свекърва си, която я обичаше като родно дете, разбра защо Антон не я е намерил досега. Той не я бе и търсил. Поразяващия крак на Мета го бе извадил от строя за дълго. Сега лежал в дома на майка си с гипсиран врат – оказало се, че има скъсани мускулни влакна и пукната ключица, тъй като вероятно, падайки, е превил ръката със сатъра под себе си. Разказал, че Разметаница внезапно полудяла и го нападнала със сатър…, още повече от известно време забелязвал странни прояви от нейна страна…”Така значи – опитва се да изпълни заканата си, да ме изкара луда” – помисли Мета.
Започна работа в кафене, съвсем избирателно – нямаха си нищо с детето, нито дрехи, нито посуда, завивки, абе – нищичко. Така знаеше, че изкарвайки дори и левчета бакшиш за деня, ще може ежедневно да разполага с пари, за да купи, я кифла, я нещо готово за сина си. Дори едно яйце да купи – няма котлон, няма тиган – даже и вилица няма. Заживя ден за ден. Бе толкова красива, че клиентите искаха да сядат само на маси, които тя обслужва. Работеше до среднощ. Бе изключително любезна, ухажваха я всякакви мъже – направо бяха луднали по нея. Тя им се усмихваше, докато сърцето ù плачеше за едно заключено с часове момченце в една влажна, студена стая, без всякакво забавление, играчка, телевизор. Само чакащо да тропне вратата, да види мама… А когато нощем, смъртно уморена, се прибереше неговата красива майка, то биваше заспало в някой ъгъл, с подути очета и не виждаше, как тя се опира на стената, свлича се по нея до седнало положение, събува с ръка една след друга високите обувки, запраща ги с гняв към отсрещната стена, гримът ù се размива в едри сълзи, а в ума ù звучи „Клоунът” на Васил Найденов: „…но външността, излята във калъп разпада се в тясната гримьорна. На масата е другото лице, разтегнато от смях, наивно бяло, а истинското - в двете му ръце - пред матовото тройно огледало, а истинското в двете му ръце…” …Но „задържаното” ресто, превърнато в храна за Александър, си струваше всяка нейна сълза, всяка пришка от обувките с убийствен ток… Да, тя трябваше да бъде хубава, усмихната, желана…, но – недостижима.
Една вечер тя се прибра по-рано, тъй като в заведението нямаше да има ток за остатъка от вечерта и завари малкия си син да маха с ръце, сякаш нещо го е сграбчило. По крачетата му пълзеше скорпион. Ужасена го грабна и напусна тази отвратителна дупка на мига. Никога повече няма да живеят в такова нещо и никога няма да го остави вечер сам, зарече се тя. Ако трябва ще проси, ще краде, но няма да го остави!
Нае апартамент – по-празен от най-празното. Постави условие – само дневна смяна, ако искаха да я задържат на работа, а те искаха. Вечер поставяше Александър върху корема си – да му е мекичко, така коремът ù стана органът, заслужил своята автономност – сякаш Мета започна да обича с корема си. Сърцето ù може би се е изхабило – мислеше си тя - или не е като другите сърца, или пък е нещо дефектно. Парите не достигаха за друго освен за наем и ток. А имаха нужда от дрехи, лекарства и какво ли не. Един котлон и една цинкова чиния – толкоз с покъщнината. Може би съвсем скоро – месец, два и поне - дюшек, пружина – догодина. А как ù липсваха книгите, но за такъв лукс… Имаше библиотеки в града разбира се, но тя бе твърде заета с неимоверните усилия да оцелеят, да стъпи на крака, може би още малко време и това щеше да направи.
Все пак сърцето си вършеше работата – свиваше се до болка, когато чуеше:
– Мамо, знаеш ли как разбирам колко е часа – по „Сънчо” – чувам го
от „горе” - сочеше с усмивка тавана малкото и къдрулче. Бе наследил нейната деликатност явно – не казваше „Нямаме телевизор, защо…? Кога ще имаме…?”. Дали бе постъпила правилно, лишавайки детето си от всичко, обричайки го на мизерия…? Мира нямаше Метината душа. Гордостта ù беше нейното проклятие – една дума - и баща ù би я спасил, но… Никога!
***
Той все пак оздравя. Намери я. Десетки пъти разбива вратата ù, десетки пъти утрото я заварваше в „Бърза помощ” и също толкова пъти я преби насред работното ù място, пред всички – колеги и клиенти. Ръмжеше като звяр, когато се докопаше до нея - арестуваха го и пак го пускаха, но страх нямаше от нищо и никого. Искаше я. Молеше я. Заплашваше я. Тя не склони. Толкова пъти бе на косъм да се предаде, особено когато Александър боледуваше, а той се разболяваше толкова често, нещо за което тя укоряваше себе си – че седят на пода, спят на пода – нямаха никаква печка – топлеше ги котлонът. Тя буквално гладуваше, за да купува лекарства за него.
Мета се страхуваше, че се превръща в безчувствено същество. Една смътна тревога започна да витае около нея, че ще смеси ролите, навън беше една – красива, усмихната, самоуверена, а вкъщи - съвсем различна, но тя, истинската, уплашената до смърт Мета, и в един миг няма да знае коя е и Антон ще се окаже пророк – ще стане луда, съвсем луда. Тогава ще вземе детето ù и то, само за да я смаже, да си я върне.
Но тя грешеше - той бе решил да я примами по съвсем друг, жесток начин. Отвлече детето ù - изчезнаха сякаш от света. Полицията и прокуратурата бяха безсилни, а и той му беше баща – нямаха развод, а и те сигурно не си даваха много зор. Но не и тя – обиколи безброй вили, отдалечени, порутени, занемарени… Бродеше и нощем, в това време не се страхуваше от нищо и никого… ”Само да не загърми” - молеше се тя - „само да не загърми”. Бе платила на един циганин-дървар да използва коня му за една седмица, даде му и златната си халка, както и малката златна гривничка на детето си, която купи за деня на Кръщаването му… и яздеше денонощно по чукарите.
Очите и, втренчени в непрогледния мрак търсеха някъде да зърнат светлина….И я видяха – нищожна светлинка, може би от свещ.
Рязко отвори вратата на паянтовата барака.
– Какво…? Как, Разметанице, любима…, знаеш ли…, аз те…
– Мамо, мамо…
Тя отстрани с треперещи ръце детето си, което бе се вкопчило в коленете ù, изпусна дълбока въздишка и, с жест на безмерна умора, сне от рамо голямата си дамска чанта, която носеше за заблуда, сякаш уморена и примирена, е готова да се завърне, да остане… Антон протегна ръце към нея и в този миг тя замахна силно с чантата. Удари го по рамото, не уцели главата, но ясния звук от пукот на кост щеше да звучи дълго в нея. Новата ютия в чантата и не бе купена за дома и - бе спасила детето ù и може би живота ù - бе я купила минути преди да отиде в циганската махала.
***
– Господи, толкова красива, с кого е?! – попита мъжът с безупречен
костюм, около когото имаше дузина подобни нему костюмари с по чаша в ръка.
– Добър вечер! Да ви предложа питие?
Жената се извърна някак плавно и топло го обгърна с пъстрите си очи. Усмихна се леко и вдигна чаша в красноречив жест.
– Освен ако питието Ви е по-приятно от моето – дълбокият, леко
гърлен глас, мина като топъл бриз край тила му и си остана там.
– Не Ви познавам, била ли сте и друг път на подобни коктейли? – той
прихна. – Какво говоря – щях да Ви запомня, нали?
Тя не се усмихна. Не помръдна. Остави го да се мъчи да продължи разговора. Той бе озадачен – всяка жена би се засмяла, закокетничила или поне клишираното „О, благодаря…, много мило…, ласкаете ме…!” Не и тази. Гледаше го право в очите. Лицето ù не изразяваше нищо.
– Не отговорихте на въпроса ми.
– О, извинете! Мислех за нещо друго. – смутено се усмихна тя.
– И за какво мисли красивата ви глава?
– Тя? Нищо. Аз мисля с корема си. – така го каза, че макар и да бе ясно,
че е шега, някак почти ù повярва.
– Страхотно чувство за хумор.
– Пенсионирах го отдавна, но понякога работи на хонорар при мен –
усмивката ù го зашемети – този път тя се шегуваше, бе сигурен в това и той звучно се засмя. Тя забеляза как почти всички извърнаха глави към тях, по-скоро към него, и също се усмихнаха някак дежурно, все едно, че и те чуваха разговора им.
– Не разбрах обаче често ли ходите по коктейли?
– Не. Съвсем обикновена жена съм. Придружавам братовчед си днес. Дойдох в София и го ангажирах с мои проблеми, а той пък се оказа ангажиран тази вечер и, както се казва, „обесих му се на врата” – отговори тя, поднасяйки чашата с финес към устните си.
– За първи път разговарям с „обесница” и се оказа, че това ми харесва
– наистина му харесваше. Знаеше, че го очакват, но... да чакат! – Братовчед Ви? Мога ли да знам на кого точно дължа удоволствието?
– Да разбира се, човек изпитва истинско удоволствие толкова рядко в живота си, че винаги трябва да отдава дължимото на този, който му го доставя – тази жена го изненадваше все повече – тази ù реплика бе поднесена с равен и хладен тон, който бе в пълен контраст с топлината и блясъка на очите ù.
– И той е?
– Посланик Д.
– Казахте ли ми името си?
– Наричайте ме Мета.
Придържаше я леко за лакътя, докато търсеха братовчед ù, когото той разбира се отлично познаваше. Почти през цялата вечер разговаряха. Бе завладян, не, привлечен като от мощен магнит от чара ù, от лекотата, с която навлизаше във всяка тема, сякаш знаеше всичко, от дрезгавия ù смях. Очите ù сменяха цвета си от зелено до златисто кафяво, но още не разбираше какво ги преобразява така внезапно. Разбираше, чувстваше, че тя се опитва да прикрие, да озапти мощния си интелект, като че не искаше да го хаби за подобен фриволен разговор. Определено - жена, знаеща цената си до санти́м. И той остана изненадан от внезапната мисъл, че е готов да плати всяка цена.
„Искам тази жена. Искам я за себе си, до себе си, искам да я слушам, да разговарям с нея, да я водя със себе си…, да ù покажа света!”
***
– Ти наясно ли си какво отказваш и най-вече на кого?! Та той е най-могъщия мъж в държавата. Усмихваш се, вдигаш иронично вежди, но си е така – и през „соца”, и сега – той е Човекът, разбираш ли? Кани те просто на вечеря. Е, няма да бъде вечеря като вечеря. Публична личност е, както сама знаеш и трябва да сте в някоя конферентна примерно зала на проверен ресторант, насаме – само двамата, но това е заради журналисти и други персони. Той е джентълмен, умен, а също така и забавен. Друга жена би… Господи! Толкова си упорита – бе оставила братовчед си да я убеждава съвсем умишлено.
Мета прекара една превъзходна вечер - умна жена с умен мъж.
Кръстосваха „шпаги” цяла нощ. Бе като манифестация на дадености - чар, интелект, бърза мисъл срещу точно същите такива у другия. Удоволствието им един от друг бе огромно. И докато той осъзнаваше, че се влюбва все повече в тази жена, то тя си мислеше: „Отново ще продавам. Времето настъпи.” В края на вечерта, той, задържайки хладната ù ръка бегло я целуна по лицето и каза:
– До скоро, Мета.
Охраната му я изпрати до лимузината, с която бе пропътувала пътя до столицата. Мета седна вдървено, не се отпусна на комфортната седалка зад шофьора, тя не умееше да се отпуска – от дете, дори и когато беше съвсем сама в дома си – просто не го можеше. Предстоеше ù тричасово пътуване. Заедно с автомобила, на пътешествие потеглиха и мислите ù, както в миналото, така и в настоящето. Тя не обичаше, а и не умееше да мисли в бъдеще време, освен когато планираше отмъщението си.
Бе изминала дълъг път за кратко време. Беше млада - само на 27, но се чувстваше стара, да – стара, не възрастна. Мечти нямаше, само дадени - но засега, само засега - неизпълнени клетви. И надежди – големи надежди – за Александър.
През живота си досега бе разбрала само едно – „Животът е личен, много личен”.
За три години успя да се разведе – най-накрая. Бе извършила нещо и то така, че вече Антон се страхуваше от евентуална среща с нея, не тя от него, но сега не ù се мислеше за това как го постигна, а и не бе приключила с него, дори не бе започвала.. може би друг път, ще мисли за това, а може би ще го запише в дневник – нее…, тя не е „розовка” лигла, която ще седне да списва „лексикони”. А и откъде това време – все работеше на две места и успя да обзаведе апартамента, макар и с вехтории на старо – сега имаха всичко необходимо – чисто битово, разбира се. Успя да изчете всичко, което ù беше нужно, за да се самообразова, да получи широки познания по история, култура, политика, изкуство, дори медицина. Имаше влечение към езотерика и окултното, запозна се съвсем задълбочено с доктрините на известни в тази област личности, но това на което се отдаде изцяло, бе психологията. Искаше да знае защо хората постъпват по един или друг начин. Защо? Защо самата тя постъпва по конкретен начин? Хората, с които се срещаше и общуваше, почти винаги оставаха с впечатлението, че тя е дипломиран психолог. И не бяха никак далеч от истината, ама никак.
Голямата част от малкото си свободно време посвещаваше на сина си. Играеше с него, тичаха, рисуваха, научи го да „гледа” кино, отговаряше на всеки детски въпрос – нямаше никога „не ме занимавай с това…, това не е важно, когато пораснеш ще ти кажа” и т.н. Водеше го в детската градина, прибираше го, макар да и се налагаше да взема такси, понеже излизаше в работно време. Не го остави никога да се чувства изоставен, сам. Възпитаваше го в движение. Никога не му казваше „така се прави, така не се прави”. Нека я наблюдава и да преценя, кое-как.
Не малко време ù отне да следи от разстояние главоломната кариера която направи синът на най-омразния ù човек – В. – онзи, убил детето в нея, погазил жената, преди да е станала още жена и накрая, сякаш завъртял петата си, за да я смачка - до край, до бездиханност, този който пося „градушката” в душата ù. Синът му Р.В. бе станал вече генерал с немалкото участие на връзки, пари и какво ли не бащино себеотрицание и жертви. Е – тя щеше да го смаже - съвсем скоро. И това ще бъде само началото. Докато просто го елиминира – истински, физически. Щеше ли да намери и сили, и смелост да убие? Да – беше се заклела още от дете, че ще го направи. Тялото е нищо, тялото е „под наем” – то сигурно може да бъде убито, Душата да убиеш – това е Грехът. Но първо трябваше да се сдобри с Бог. Той я изпрати директно на зрелостен изпит в този живот, късаше я постоянно – за нея нямаше предоставени конспекти, насоки, подготовка … Време е да разбере дали го е издържала. А после? – после да „скъса дипломата” и да извърши това, за което „остана”, имитирайки живите, бидейки мъртва.
***
Срещаха се още няколко пъти, вече бяха доста по-близки, Мета знаеше, че скоро ще трябва да „продаде”, а той „да плати”. Харесваше този мъж. Дори харесваше и охраната му. На екрана не изглеждаше така добре – виждаше го десетки пъти дневно. Той бе наистина по-могъщ и от президента и от министър-председателя.
– Знаеш ли, Мета, чудя се кога ще поискаш нещо от мен, наистина се чудя. Бих направил за теб какво ли не и ти го знаеш. Никога нищо не искаш, не казваш, дори не зная как живееш в онзи твой затънтен град. Не че не бих могъл да узная, каквото ми е нужно – знаеш… Само поискай! Каквото и да е. Нещо, нещичко.
– Наистина ли? –произнесе тя с премерено глезена нотка, съвсеем леко.
– Да, скъпа. Къща, апартамент – тук в София, пансион в колеж за сина
ти в чужбина…
– О, той е още толкова малък, без него бих умряла, наистина, знаеш,
затова и не оставам никога при теб, и се налага да пращаш кола толкова далеч и обратно.
– Все пак поискай….
– Добрреее…да видимм - нима можеш всичко? – психологът в Мета бе
обучен до съвършенство - мъжкото его, съчетано с егото на мъжа-политик ù бяха интуитивно ясни, но ролята си е роля. Подпря глава на лакът и люшна тежките си черни коси, отдели кичур с ръка и небрежно го заувърта между пръстите си: – Дори можеш да уволниш примерно… генерал? Ей така – само защото Мета би поискала?
– Да. Но за какво би ти послужило това – засмя се той – Какво дете си, понякога, Мета - искай нещо лично за себе си.
– Шегувам се, просто те пробвам – смехът ù звънна в отговор на неговия.
– И кой генерал трябва да уволня според моя „главнокомандващ Мета” – попита шеговито той.
– Амии.. генерал В. например.
– Решено, Графиньо. Утре имате главата му – гледаше я право в очите
произнасяйки това.
– Графиньо? …Ровил си в миналото ми? – Мета застана нащрек, от
смеха ù нямаше помен, въпросът бе зададен отново с озадачаващия го равен тон. „Ужас! Той я е проверявал, какво ли още знае?” – стрелна се в ума ù.
– Само малко - имах много интересен разговор с посланик Д. -
…любопитно родословие. Потомка на руски граф… още като те видях, ми заприлича на „барешна” такава една.….
– Голям смях! – успя да произнесе със смях Мета - Нима си повярвал на
тази…ъъъ… семейна легенда. Та аз съм си просто Мета. Кой век сме - всеки произхожда от някъде…, от някого…
Тя ревниво пазеше това в себе си. Наистина неоспоримо бе доказано, че родословието им води началото си от руски дворянски род и то на граф К. Пък и какво ли я ползваше този „прашлясал” дворянски произход. Може би от там идваше така объркващата живота ù гордост, тази мисъл често я бе спохождала.
– Да не говорим за това, някак се чувствам нелепо, моля те!
– Добрее…, добре. Все пак утре имаш главата му – усмихна се той – …Хайде, ела!
– Да бе, да не би да си Президентът на Републиката?! – подразни го тя.
Произнесе го съвсем преднамерено и бе абсолютно готова за внезапната хладина в погледа му, и я издържа, гледайки го право в очите, но тя се стопи за миг, както снежинка в ранен пролетен ден.
***
Мета отпиваше от кафето си и играеше шах с Александър. Владееше тази игра почти до съвършенство, беше много добра, макар и често да се оставяше да бъде победена. Виж, синът ù беше друго нещо – с него играеше честно и го побеждаваше, но той ставаше все по-добър - колкото нея почти. Новините започнаха и тя, сякаш отдалеч, като че думите минаваха през рупор, взирайки се в малката снимка в горния ляв ъгъл на екрана, чу:
„Снощи, близо до дома си, е бил застрелян .…."
Вече не чуваше. Не бе способна да разделя звуците един от друг. Догади ù се. Кръвта на „барешна”-та в нея сякаш се отдръпна, за да стори място на другата, огнената кръв на Мета. Мислено заповяда на „уплашеното до смърт дете” в себе си да се покрие надълбоко, много надълбоко.
Преобразяването бе мигновено – усети го с корема си. Нямаше за кога да отлага, знаеше го - сдобряването с Господа се отлагаше. И заплака. Една сълза падна точно върху „царицата”, която синът ù тъкмо отстраняваше от играта. Знамение? – Мета не отдаваше нищо на случайността. Отдавна не бе изпитвала онова усещане за разхождащ се, мъртвешки пръст по гърба си. Беше в беда, отново.
Всъщност бяха в голяма беда.
/Следва/
© Ренета Първанова Все права защищены