29 дек. 2009 г., 09:40

Тъгата на крехката душа

829 0 1
2 мин за четене

Спомням си как преди войната всичко беше различно. Всеки миг с теб, всяка въздишка, целувките – дълга или кратка,  разходките ни. Тогава всичко беше различно, а какво всъщност се промени ?
Дойде студената, жестока война и аз като всеки млад и физически здрав момък бях извикан да участвувам. Зная, ти беше така тъжна тогава, усещах го в очите те, макар и да се усмихваше за пред мен. Дълга и мъчителна бе нашата раздяла тогава и с много увещания за благи бъдещи времена помежду ни и топли прегръдки след благополучното ми завръщане.
Помня деня, в който те видях за последно, преди да тръгна на военната си служба. Помня го сякаш бе вчера. Дългите ми коси се развяваха от силния вятър, а ти стоеше на прага на дома си и не искаше да повярваш, че може и да се виждаме за последно. Прегърнах те силно и тогава усетих трепета на крехкото ти сърце. За последен път...
Войната бе тежка и сурова. Дори и в най-тъжните си и меланхолни представи не съм мислел, че когато се върна, теб няма да те има. Доста често пишех писма, които нямаше как да ти пратя, ала пишейки ги, ми носеше малка душевна утеха.
Минаха около шест месеца, когато войната най-накрая приключи и аз тръгнах с изражение на измъчена радост към мястото, където бях те видял за последно. Ала щом стигнах там, какво ли чувство порази бедната ми душа?!
„Тя почина, сърцето ù не издържа” – казаха ми. Но защо, защо, защо ? Защо не можа да понесеш геройски изстрелите на съдбата и не дочака завръщането ми. Защо се бе родила с проклетото си прекрасно, но и слабо сърце. Сърце, пръснало се под напора на ужасната и тягостна вест, която всеки момент може да съобщи за края на любимия или пък по-лошо, въобще да не пристигне с дни, седмици...
И сега полагам шест червени рози на гроба ти, по една за всеки месец, в който не бях с теб. По една за всяка глътка вина, която изпитвам постоянно. Вината, че ме нямаше до теб, не бях там, за да спра малкото ти сърце да спре. Гледам красивите ти очи, алените устни, нежното лице, хубавата коса, но уви, снимката ти стои срещу мен и гледа със студенина и празнота. Защо те няма...
А си спомням как преди войната всичко бе различно. Но нищо, аз ще търпя своята болка и ще нося своето тежко бреме вовеки! А, ти, почивай в мир, крехкий ангел сияен!

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Денис Метев Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

50 лева на час 🇧🇬

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

С нами Бог 🇧🇬

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...