ТЪЖНА ВЕЧЕР

Тъжна вечер - аверите вече се гушкаха с всякакви жени, а аз с кучето Рекс в краката.

Отчаян съм, човеко! Обезверен... Неразбран...

Чувствам се като палачинка сред звездите, като бастун насред пустиня, като сомнамбул в печка, като гладиатор сред фармацевти...

Моята ми кликна, че е по организационна работа и сега няма кой да ме осветява с мъдрост, умереност и доброта.

Теглих шута на Рекс и се захванах с нета. От немай къде.

Влязох в блога на Вичката. Гадняр е, ей! Значи така тушеше тежката социална мъка по света? Пускаше снимки на хубавата си приятелка, обаче този път - с два пича. И това във форум за самотни и отчаяни кочове като мен. Левият от ония двамата - с бая член, а десният - с  направо почетен член. Баси! Животът не е справедлив. Бате, ще си останем само аз и ти, Рекс,  със снимките тук!

Зачетох се във форума. Имаше коментари и на гаджьоци. Слагаха си отпред какви ли не никове... Тоя номер го знаех! Коя се притеснява от мъжа си, коя се притеснява, че е кльощава - а тук се e представила за секс-бомба. Мъка да ги гледаш. Така е, всяка си има някаква комплексарска причина, за да си остане анонимна. Като са анонимни, щракалките могат да се представят и за Червената шапчица, след като се срамуват от това, което са!

Ама и Вичката ги вършеше едни с този свой блог – истинска кошара на психари.  Продължих да превъртам надолу. Почесах се - дали да не се заям с някоя от тези? Една си беше онлайн отвсякъде, ей.  Беше си оставила и скайпа на камера. Вики! Нацъках ù нещо като "как си?". Тя веднага клъвна.

Беше си просто една стара щракалка, някъде около 22. Стара, но класика - като мачкан лак с нови ципове. Пък не беше лошо момичето като вид, де. Някак си - лъскаво минало от пръв прочит. Абе – изобщо, по-така си беше.

И вика, аре да си играем, пу – аз първа.  Развъртя се пред камерата, както майка ù я беше родила. Фантазираше като луда. Но в рамките на нормалното, доколкото можеше.

И викам - ами... аз нямам нищо против, даже специални благодарности.

И ми дръпна един подробен инструктаж как се качва на жена. Нагледно и прилежно. Пред уеб-камерата. То не беше въртене и чепене, даже и пърдене в ла минор... Явно си беше мноооого факана на заден ход, та и аз реших да пусна една, но не толкова смрадлива. Щото все пак си бях дома.

Станахме си някак толкова близки и толкова бързо.

И викам - евалла, сестро,  тъкмо си мислех, че ще си остана единствения неоправен в града тази вечер. Пък макар и онлайн. Интересното е, че дори и така събужда в мен поезия или нещо подобно на сърбеж, ама по-така. Ама не... То това напълно сериозно...

И сигурно съм направил някоя нелепа физиономия, щото тя вика – всичко това дотук може да е плод на моето болно въображение… А може и зеленчук да е... Всичко може! Обективно погледнато, важното е да се  кефиш по специален начин. Някак по-шик е! Не намираш ли?

И аз викам – давай, демек да не я спичам.

И тя вика – ти к'во, обичаш ли ягоди. И, докато отвърна, тя завъртя една между устните си с език, все едно ми въртеше там шмайзера. Леле, бате. Немах вече думи. Останаха ми само звуци, верно...

И тя вика - аз сега съм готова да продължа със загадките. Сега кажи какво вино предпочиташ - червено или бяло? Ако ме питаш за вместимостта, ще ми видиш и отварачка.

И аз викам - предпочитам още закачки-загадки, но да са самоделки, демек да не се стеснява. И я питам дали да не се засегне.

И тя вика - с две думи, аз не се чувствам обидена.

И аз викам - и аз така, обаче съм в процес на събиране на напрежение отпред, от кръста надолу, сещаш ли се?

И тя се хили като зелка. И вика – защо го правиш?

И аз викам - защо го правя ли ? Защото като ми мине гадното, ми става пак така.

И тя ми се хили - загадъчно някак си и предизвикващо копнеж. И несбъднати надежди... И вика – ще ти  подаря един невероятен артистичен номер. Измъкна отнякъде бутилка бяло на мехурчета и започна да си го излива между бомбите, през пъпа и се сещате докъде. Започна да се кълчи и да се пипа, изпъната назад като лайсна на фиат. И вика – харесва ли ти, харесва ли ти... Леле-мале, ти казвам, братле...  И шийт - финиширах първи! По навик... И направо на клавиатурата. Фак!

И викам - разкайвам се, чу ли? Не съм толкова смотан, бе! Обичам да ме обичат... Заповядвам ти да ми простиш, за да мога да спя спокойно...

И тя се разхили, факаната кучка. Като за световно, братче!

И викам ти, братленце - направо ми стана мнооого кофти, да знаеш.

И тя ми вика - сега вече е задължително пак да наминаваш.

И аз викам - когато мога,  удоволствие. Че в момента нямам подходяща. А вече се маркирах и съм доста изпразнен от съдържание и от некви притеснения.

И тя вика - Ивчо, няма да те оставя сам, ето, виждаш ли? Чакам и тръпна от нетърпение.

И аз викам, че да. И затварям скайпа, значи. И се облягам назад. И си мисля – ей, всички искат да ядат каквото аз ям и да разберат точно колко ми е голям... кефа, де!

Ама, аре - може да рефрешна утре по някое време...

***