Произведението не е подходящо за лица под 18 години
ТЪЖНА ВЕЧЕР
Тъжна вечер - аверите вече се гушкаха с всякакви жени, а аз с кучето Рекс в краката.
Отчаян съм, човеко! Обезверен... Неразбран...
Чувствам се като палачинка сред звездите, като бастун насред пустиня, като сомнамбул в печка, като гладиатор сред фармацевти...
Моята ми кликна, че е по организационна работа и сега няма кой да ме осветява с мъдрост, умереност и доброта.
Теглих шута на Рекс и се захванах с нета. От немай къде.
Влязох в блога на Вичката. Гадняр е, ей! Значи така тушеше тежката социална мъка по света? Пускаше снимки на хубавата си приятелка, обаче този път - с два пича. И това във форум за самотни и отчаяни кочове като мен. Левият от ония двамата - с бая член, а десният - с направо почетен член. Баси! Животът не е справедлив. Бате, ще си останем само аз и ти, Рекс, със снимките тук!
Зачетох се във форума. Имаше коментари и на гаджьоци. Слагаха си отпред какви ли не никове... Тоя номер го знаех! Коя се притеснява от мъжа си, коя се притеснява, че е кльощава - а тук се e представила за секс-бомба. Мъка да ги гледаш. Така е, всяка си има някаква комплексарска причина, за да си остане анонимна. Като са анонимни, щракалките могат да се представят и за Червената шапчица, след като се срамуват от това, което са!
Ама и Вичката ги вършеше едни с този свой блог – истинска кошара на психари. Продължих да превъртам надолу. Почесах се - дали да не се заям с някоя от тези? Една си беше онлайн отвсякъде, ей. Беше си оставила и скайпа на камера. Вики! Нацъках ù нещо като "как си?". Тя веднага клъвна.
Беше си просто една стара щракалка, някъде около 22. Стара, но класика - като мачкан лак с нови ципове. Пък не беше лошо момичето като вид, де. Някак си - лъскаво минало от пръв прочит. Абе – изобщо, по-така си беше.
И вика, аре да си играем, пу – аз първа. Развъртя се пред камерата, както майка ù я беше родила. Фантазираше като луда. Но в рамките на нормалното, доколкото можеше.
И викам - ами... аз нямам нищо против, даже специални благодарности.
И ми дръпна един подробен инструктаж как се качва на жена. Нагледно и прилежно. Пред уеб-камерата. То не беше въртене и чепене, даже и пърдене в ла минор... Явно си беше мноооого факана на заден ход, та и аз реших да пусна една, но не толкова смрадлива. Щото все пак си бях дома.
Станахме си някак толкова близки и толкова бързо.
И викам - евалла, сестро, тъкмо си мислех, че ще си остана единствения неоправен в града тази вечер. Пък макар и онлайн. Интересното е, че дори и така събужда в мен поезия или нещо подобно на сърбеж, ама по-така. Ама не... То това напълно сериозно...
И сигурно съм направил някоя нелепа физиономия, щото тя вика – всичко това дотук може да е плод на моето болно въображение… А може и зеленчук да е... Всичко може! Обективно погледнато, важното е да се кефиш по специален начин. Някак по-шик е! Не намираш ли?
И аз викам – давай, демек да не я спичам.
И тя вика – ти к'во, обичаш ли ягоди. И, докато отвърна, тя завъртя една между устните си с език, все едно ми въртеше там шмайзера. Леле, бате. Немах вече думи. Останаха ми само звуци, верно...
И тя вика - аз сега съм готова да продължа със загадките. Сега кажи какво вино предпочиташ - червено или бяло? Ако ме питаш за вместимостта, ще ми видиш и отварачка.
И аз викам - предпочитам още закачки-загадки, но да са самоделки, демек да не се стеснява. И я питам дали да не се засегне.
И тя вика - с две думи, аз не се чувствам обидена.
И аз викам - и аз така, обаче съм в процес на събиране на напрежение отпред, от кръста надолу, сещаш ли се?
И тя се хили като зелка. И вика – защо го правиш?
И аз викам - защо го правя ли ? Защото като ми мине гадното, ми става пак така.
И тя ми се хили - загадъчно някак си и предизвикващо копнеж. И несбъднати надежди... И вика – ще ти подаря един невероятен артистичен номер. Измъкна отнякъде бутилка бяло на мехурчета и започна да си го излива между бомбите, през пъпа и се сещате докъде. Започна да се кълчи и да се пипа, изпъната назад като лайсна на фиат. И вика – харесва ли ти, харесва ли ти... Леле-мале, ти казвам, братле... И шийт - финиширах първи! По навик... И направо на клавиатурата. Фак!
И викам - разкайвам се, чу ли? Не съм толкова смотан, бе! Обичам да ме обичат... Заповядвам ти да ми простиш, за да мога да спя спокойно...
И тя се разхили, факаната кучка. Като за световно, братче!
И викам ти, братленце - направо ми стана мнооого кофти, да знаеш.
И тя ми вика - сега вече е задължително пак да наминаваш.
И аз викам - когато мога, удоволствие. Че в момента нямам подходяща. А вече се маркирах и съм доста изпразнен от съдържание и от некви притеснения.
И тя вика - Ивчо, няма да те оставя сам, ето, виждаш ли? Чакам и тръпна от нетърпение.
И аз викам, че да. И затварям скайпа, значи. И се облягам назад. И си мисля – ей, всички искат да ядат каквото аз ям и да разберат точно колко ми е голям... кефа, де!
Ама, аре - може да рефрешна утре по някое време...
***
© Михаил Конярски Всички права запазени