През малкото прозорче в тъмната стая се просмукваше лъч бяла и чиста светлина - неопетнена, недокоснала прашната, тъмна стая по този начин от много дълго време. Беше средата на януари, а навън бавно и продължително по земята залягаха уморени снежинки. За няколко часа всичко побеля и придоби девствен, неопетнен, непорочен вид. Всеки който зърнеше тази природна картина, се чувстваше някак спокоен, пречистен, смирен, сякаш Вселената му е простила всичко.
За мое щастие, тези които можеха да се почувстват така душевно богати, бяхме аз и моят вече покоен дядо. Тази стаичка, намираща се под двуетажната ни къща, от която бликаше всеки ден весел кикот, служеше не само за склад и мазе, но и за единствения дом на този старец, който баща ми като че ли не обичаше - спор в миналото за някакви земи или нещо подобно. Само аз, която в детството ми се изявявах като смело и любопитно момиченце, слизах често (понякога тайно) долу, за да нося от топлата зеленчукова сума , която мама готвеше зимно време. С ...