25 мая 2016 г., 20:52

Тъмнина и светлина в дебрите на зеления парк - 3 

  Проза » Рассказы
1160 1 12
21 мин за четене

    

    

Тъмнина и светлина в дебрите на зеления парк. Тайната.

Част 3  –  Предпоследна

Продължение

 

     – Под отрязаната  гърда ѝ са били втъкнати две розови рози, всъщност почти разцъфнали пъпки от рози една след друга, някак много странно насочени по периферията на отреза – така ми разказа моят баща, когато навърших 16 години и той реши, че трябва да говори за това убийство с мен.

     – А наистина ли е било убийство?  – нали ми каза, че била особнячка, да не би сама да го е направила по някакъв начин, още повече на работното си място? – реших аз да попитам и съжалих веднага – погледът на моята нова и интересна позната Стефания стана тежък и почти неприязнен, но веднага ми отговори:

     – Никой за момент не се усъмни в това, имаше всички индикации  за убийство,  а не самоубийство. И от полицията така са го квалифицирали  и разследвали. Но и до ден днешен, около 20 години вече, няма ни най-малка следа или заподозрян. Убиецът не е открит. Аз впоследствие се интересувах доста, тъй като се оказа, че моят баща я наследява и нейният апартамент всъщност става негов. Сега аз съм собственикът. Но не ми се влиза там. Успях да получа допълнителна информация. Бях решила да се заема с разкриването на случая, доколкото мога, но явно не ми стигат силите за решаване на това, което и специалистите не можаха да открият. А това не ми дава мира. Трябва да зная защо и кой го е сторил. Какъв мотив е имал. И да получи заслуженото си наказание. Не мога иначе.

     –  А защо смяташ, че мога да помогна. Та аз никога досега не съм извършвал подобно нещо. Е, да, като малко по-пораснало дете и след това голям ученик много се увличах по А. Конан Дойл, Агата Кристи, Едгар А. По, Жорж Сименон, изобщо класиците в криминалния жанр, и много по-малко по Д.Х. Чейс или Р. Чандлър. Само че това не ме прави “Откриващият убийства”, още повече, че всички те са само писатели, хора на фантазията, а не на реалните действия  – отново реших да се върна към малко по-лековатия начин на говорене, виждайки колко е необичайно сериозна.

     – Знам защо на теб се спрях – освен решаването на загадките, които ти поставих и ме впечатли, чувствам, че можеш да се справиш. И затова почвай да действаш, малко повече питаш.

     – Ето, това е вече типично женско отношение – се изсилих  – “чувствам и толкова, не обяснявам повече!” и “хайде, заемай се със задачата!”. Е, да, ама аз трябва да си помисля малко повече.

     – Дали ще мислиш или не, не зная. Но зная, че вече си се заел – няма как да стане иначе, та ти искаш да решаваш загадки, това очевидно ти е в кръвта, а сега и ме харесваш… Съвсем няма как да се откажеш…

     – Харесвам ли те?  – Е, ти откъде знаеш? – започнах леко игриво, но съвсем елементарно пак да правя опити за “свалки”. Тя ме постави на мястото ми веднага:

     – Зная, но ако това е опит да спазариш малко секс срещу съгласие да работиш по интересната за теб и жизнено-важна за мен загадка, ама съвсем не си познал – аз секс правя само когато искам и човекът срещу мен е на ниво.  – Иначе – и аз те харесвам, но за да видя дали си заслужил капка чувство, ще се видим в Зеления парк, за да видя светлината и тъмнината  в твоето аз, ако мога, и след това ще ти кажа.  

     – И това няма нищо общо с работата, която ти вече не можеш да откажеш. – Естествено, разходите за работа по случая са за моя сметка и по този въпрос няма да има никакъв дебат!

     – Е, чак ли пък толкова съм тъмен, добре че търсиш и малко светлина… ама внимавай, да не те осветя много, че слънцето е живот, ама само ако има йоносфера и земно магнитно поле да ни пазят – реших пак да оригиналнича аз, използвайки познатите ми от всекидневната практика неща от безкрайния и –  ха, ха! – тъмен свят на електромагнетизма.  Не бях познал, не искаше да си играе с думи и да се наддумва с мен. Вече знаех, че трудно ще вкарам в орбитата на моите лафове и свалки такава умна жена, ама пусто си беше навик… Та затова все нещо ме караше да опитвам… Е, в края на краищата стана, ама не защото аз се правех на шут, а защото тя така поиска, т.е. както винаги – жената избра. Природата  си знае работата и защо е направила така, че женските екземпляри да определят  естеството на нещата… Иначе, майко мила, и йоносфера нямаше да има, и магнитно поле на Земата, ако ние, "мъжовете" бяхме определящите… Нищо не каза... дори като че ли не забеляза моя нов нескопосен опит…

     Чукна се се мен, отпи и изведнъж си тръгна. Все да ѝ става навик! Видях, че е тъжна и сега вече изоставих напълно леко несериозните се шеги, които винаги използвах, за да изляза от положение, особено с хубави и умни жени – те много често са недолюбвани, защото от тях се страхуват мъжете. Нямах този комплекс, но желанието ми да съм с нея се усили като на 15-годишен тийнейджър преди първия път. Проследих я, докато се скри за ъгъла, там където започваше широката, красива улица, водеща към “Ковънт Гардън”.  Знаете как се развиха събитията впоследствие със срещата в Зеления парк и след това... И още доста пъти след това!… Но най-важното – потресаващите неща, които се случиха, които открихме – не знаете! Е, ако сте търпеливи, ще ви разкажа… Макар че и тя, и аз сме още много, много объркани и не ни се иска да повярваме, че всичко това е истина… 

 

*

     – Извинете, тук ли е живяла д-р Латина Срацимирова? – знаех, че този въпрос ще е шок за съседите, особено след толкова години. Но нямаше как – трябваше да го задам, дори нещо много повече.

     Чувствах се твърде странно – бях в родния си град след много време, но не се показвах пред приятелите. Никой от тях не знаеше, че съм се върнал.  Дори в любимата ми Морска градина, която цял живот ме е привличала неудържимо, отскачах за разходка само вечер –  когато притъмнееше, бризът галеше телата и душите, а  дърветата  започваха  да си шепнат  историите за Ян Новак.  Не исках и беше важно да не ме вижда никой от познатите ми. А там през април е великолепно – буйна зеленина  – трева и диви цветя по земята, свежи нежно-зелени млади листа по дърветата,  – разцъфнали красиви лалета, виолетки и други цветя,  – японските вишни – по-рано, и дивите рошкови – по-късно, със своите розово-лилави цветове, – всички те създават представа за рай.

     – Вие кой сте и какво значение има? – Дамата, която ми се сопна сърдито беше много красива, млада – не повече от 27-28-годишна, с около пет годишно момиченце, което се заливаше от смях, както и неговата майка, преди да задам въпроса си.

     Изобщо не се изненадах от този прием. Очаквах  много по-сериозни неща. Не се излъгах – започнаха да ми се случват. Но затова, когато му дойде времето.

     – Казвам се Владислав… Упълномощен съм от Стефания…

     – Извинете, Стефания ли казахте? –попита младата жена и почувствах как отношението се променя рязко.

     – Да, Стефания Срацимирова.

     След няколко минути вече разговарях с майката на жената и баба на прелестното малко момиченце. Това, че е баба на детето, не ми попречи да забележа, че е вероятно на моята възраст, около 55-годишна, но хващаща окото на всеки мераклия… Само че аз имах работа… И много красива млада приятелка (е, аз си мислех така за младата приятелка, за Стефания не бях съвсем сигурен, че ще е съгласна с тези мои мисли – не за красотата, а затова, че ми е приятелка, но пък нямах никакво намерение да ги споделям с нея). И така, мислите за красивата баба (според мен – а за тези неща аз много трудно се лъжех, все пак макар и поостарял, си бях варненски гларус   – доста игрива) оставих на заден план. Засега.

      Писмото от Стефания беше точно до нея. Пусна ме в апартамента и ми каза, когато съм готов да ѝ се обадя да заключи и да пием по едно кафе, както и да разкажа малко за Стефания. Не трябваше нито тя, нито който и да е, да знае какво правех. Представих се като агент по имотите. Каза ми, че и други като мен са си пробвали късмета, ама апартаментът толкова много години все оставал непродаден, след онази ужасна случка в моргата.

     Бях решил да не пия кафе с нея, че малко порасналите клюкарки ми досаждаха, но след последната реплика на жената бързо си смених мнението. Може би знаеше нещо важно, дори и без да го предполага – пък и бързо осъзнах, че клюкарките и бабите по пейките в градинките и пред входовете често са безцененен източник на информация, може би по-добър от тази на внедрен агент! Или поне аз си мислих така, без да изобщо да съм се занимавал в тази сфера…

     Апартаментът беше интересен. Бил е добре поддържан, но сега забелязах, че имаше слой прах навсякъде, без следи по него. Очевидно дълго време никой не беше влизал. Но жената ми каза, че и други агенти са си пробвали късмета. Значи някой е почистил поне след последното влизане. Ако можех да разбера кой, имаше голяма вероятност да получа още важна информация. В момента имах по-смислена работа  – да огледам внимателно целия апартмент.  Имаше няколко стаи, които бързо разгледах. Спалните, две, и кухнята не представляваха интерес, поне според мен, ама може би си беше чисто аматьорско разсъждение. Така и си помислих, но веднага си казах “Абе, като експертите не са могли, дай да видим какво можем аматьорите… “. По този повод си  припомних един известен лаф: “Титаник” е направен от професионалисти, а Ноевият ковчег – от любители”.  – Е, да де, ама само дето “Титаник” е съществувал, съществува и сега, счупен и ръждясал, на парчета, на дъното на морето, а Ноевият ковчег – никога, защото е просто красива приказка – ще кажа   с моя неутолим скептицизъм… Този скептицизъм, който не ме подведе, поне досега… Добре, че беше той…          

      – Ето, това е мястото, където ако нещо разбера, ще разбера – рекох си аз, след като влязох и се заседях в хола, който беше и библиотека , и нещо като кабинет. Вероятно тук е работила и се подготвяла д-р Срацимирова – жертвата, чийто убиец трябваше да открия…

     Много часове прекарах на интересното бюро. Не твърде стилно – изключително широк и удобен плот, зад него – огромна висока библиотека, с много книги,  отдясно  до бюрото вместо шкафче за книжа имаше цял старинен скрин – виж я ти какви приумици е имала тази д-р Срацимирова, Латина, то и името странно – не Латинка, като цвете, а като потомък на латините от Рим. Опитах да погледна в скрина – заключен, пет големи чекмеджета. Може би криеха нещо от тайната. Ще питам съседката, която ми даде ключа. Ето че имах още един повод да си поговоря с нея. Нещо ме бе заинтересувала… Грива – лъскава, тъмнокестенява,  чуплива и разпиляна, уж небрежно, ама ти се иска още да я разрошиш… Големи, сивозелени очи, пък и бюстът ми привлече вниманието, та погледът  ми залепна  там като котвата на силнотоково реле…  Крачетата под черния опънат клин явно бяха спортували доста, че вероятно и досега… Гларусът си е гларус, даже и да не може да прави гларусчета, ама… хайде после, че има работа сега…  Столът, на който вероятно е стояла, докато е работила, беше стар дървен, с неудобна облегалка, на която имаше дърворезба  – в кръг се виждаха наредени една след друга глави на животни, нещо като язовци, с погледи обърнати по посока обратна  на часовниковата стрелка, а над всяка глава – по една стрела, ориентирана по допирателната към кръга, образуван от язовските глави. В средата на кръга бяха изобразени множество малки плоски спиралки, като пружината на часовник или като малки водовъртежчета, всички ориентирани в една посока, като наредени … Те като че ли се захващаха едно друго и си предаваха движението ли, мнението ли, ако предмет може да има мнение… и като че ли стрелите, допирателни по окръжността, бяха свързани пряко с тези водовъртежчета, всичко се въртеше, но без да излиза от рамки и без да се разлива в пространството… Странно…  Никъде не бях виждал подобна художествена  приумица, нито бях чел или чувал за такава резбарска работа… Ама художници, много животинки им шетат в главите, не че моите бръмбари бяха по-малко, ама все пак май са по-рационални… Колко, колко много  се заблуждавах…

     Чувствах се притеснен и колкото повече стоях в апартамента, това чувство се засилваше.  Не, не беше някакъв страх от неизвестното – то само би ме привлякло… Вместо това странен дух витаеше у мен… Нещо като “Déjà vu”. Откъде, накъде… Нито бях чувал, нито виждал, нито знаех за това семейство, преди случайната си среща със Стефания в самолета… И все пак, то беше там… Започнах леко да настръхвам… Какво е това, защо се появи… Бях сигурен, че подсъзнателно вече съм видял нещо… Усещах го… Как да разбера какво е? В духове и подобни глупости категорично не вярвам, аз съм екстремално-максимален рационалист и зная, че всяко нещо, колкото и да е  страшно, неизвестно, необяснимо, дори чудо има своето обяснение. И много често това обяснение е човешка измама, лъжа, хитруване, често престъпление… Ако разбера откъде идваше това чувство и какво е точно, това може би щеше да ми даде отговор на загадката или поне нещо за начало… Нищо! Нищо! Нищо! След още пет часа стигнах доникъде.

 

*

     Събудих се в леглото ѝ. Малко се чувствах засрамен. Аз, гларусът! Ха, ха –засрамен! Какво значи това? Пък и  какво да правя! Тук, в родния град всичко се възстанови, рефлекси – условни ли, безусловни ли – не зная! И как да зная? В 10-ти клас  директорът доведе една засукана млада хубавица за учителка по биология. Имаше малка катедра, поставена на маса, върху която покривка скриваше стройните крачета на по-хубавите и млади даскалици! И ние, момчурляците, пообучени  и надъхани от дъртите, ама с успехи при полякините и немкините,  мераклии на плажа, чиракувахме в занаята, но пък си и знаехме работата – вдигахме покривката, фиксирахме я с габърчета и след това, колкото и да я придърпваше хубавото маце, назначено за наша учителка – ядец, не ставаше. Та така и учителката по биология. Уж се стараеше да кръстоса крак върху крак и да видим само прекрасните бедра, но понякога забравяше, оставаше поразкрачена и погледът ни стигаше в бездънните дълбини на съблазнителното тяло, дар от Бога ли, от Дявола ли, кой да каже?…Там на най-тайното място, копнеж за нас!…  Е, и как да зная тогава за биологията, за рефлексите – май усещахме само сексуалните рефлекси… Да не би да бях виновен за това – природа! Така се успокоявах, че съм изневерил на Стефания. Пък и тя не ме беше наела за верен приятел (как ли се наема приятел?), а за детектив… Абе доста поизмислен, ама да видим… Владислав Детектива… Само това не бях ставал.

     Всъщност, нали разбрахте. След прегледа на апаратамента, в който май не достигнах до нищо, отидох да пия кафе с моята връстничка – много хубавата баба на детето, което ме беше посрещнало  заедно с обаятелната  си майка. Естествено с цел да разбера поне малко, а ако мога и да проуча обстановката. Баба му явно си знаеше работата, особено когато иска или си науми нещо – аз не съм сигурен какво проучих и научих, ама тя мен набързо и изцяло ме прочете, без да ми остави дъх.  Е, не че се дърпах, де.

     – Ако искаш едно кафе още – усмихна ми се моята нова партньорка, след като видя, че съм се събудил – или някои други неща… Ами как да откажеш…  Ех, слаб ангел…  Но пък  добре познавах, знаех лафа, даже девиз,  на варненските гларуси – “Господ не прощава само най-големия грях – да откажеш на жена, която и когато има мерак”…

     След  още два часа и другите неща,  все още малко поошашавен от тази фурия, вече можех да продължа с моите задачи.

     – Разгледах апартамента, но ми се струва, че имам въпроси, дали би могла да отговориш на някои от тях. Иначе май е трудна работа за продаване, ама ще се помъча.

     – Не се мъчи да го продаваш, защото се чух със Стефания и тъй като знам какво я мъчи, пък и тя ми намекна, май разбирам  нещичко за задачките ти. Ама все едно нищо не съм казала, пък ти питай. Каквото мога, ще помогна.

     Ха сега де, дали да вярвам, но  беше ясно, че ако не е чула нищо от Стефания, то се е досетила. Само че това не беше много добре. Ами ако се разприказва, може да ми провали задачата, не дай си боже да ме накисне на пачи яйца, че и по-лошо, ако убиецът е наоколо и подразбере, че пак се издирва, този път от някакъв любител.  Но това можеше само да ме амбицира – решението ставаше още по-трудно, но пък знае ли човек…

     – Защо смяташ, че не е продаден толкова години този апартамент – започнах да се правя на такъв, какъвто никога не съм бил и като ченге от филмите, които не гледах изцяло и с особено внимание, защото не ми стигаше търпението, се опитах да започна отдалеч с несъществен въпрос, чийто отговор не ме интересуваше. Но тя отвърна:

     – Нека се опитам да ти разкажа, което мисля, че ще ти е интересно, а след това ми задавай още въпроси, става ли? – попита моята нова приятелка.

     – Разбира се, слушам те внимателно.

     Разказът беше доста дълъг, но все не можех да се освободя от загнездилото се чувство, че вече съм го виждал. Ще попитате “кое?”.  Този апартамент или май по-скоро нещо в него. А тя не ми даде никаква информация в тази насока, пък и как ли? – изобщо не би  могла да подозира, че подобни мисли ми се въртят в главата. Колко важно беше това, което не ми каза, защото не го знаеше и нямаше как дори да го заподозре – та колко хора във всекидневието  са запознати с тази материя…  Беше ужасно, щом започнах да го осъзнавам, или по-скоро да си фантазирам, не можех изобщо да повярвам…

     – Слушай, благодаря ти много за всичко, което ми разказа. Имам само още два-три въпроса.  Видях вътре много картини, окачени по стените.  Знаеш ли кой ги е събирал? – реших, че няма защо да поддържам легендата си за продавач на имоти, тъй като е безсмислено и започнах да задавам въпроси, макар и много напосоки.

     – Да, те бяха наследство някакво на Латина, но май и тя събираше. Не сме били близки, за да зная подробности… Аз… И изведнъж се спря:

     – Ама ти какво си заразпитвал толкова подробно? – някак неочаквано за мен се усети новата ми  позната. Не я разбрах, защото в моето съзнание, колко ограничено е било! – щом сме били в вече леглото заедно, значи аз основателно  я считах не само позната, а нова, близка приятелка.  От въпроса обаче, разбрах, че и да е говорила със Стефания, не е наясно със задачата ми или поне не е напълно наясно. Това беше добре.

     Жените са необятна зелена, тучна равнина, градини с буйни дъхави цветя,  водопади с красота, но и страшни гръмотевици от изливащите се височинни води на тяхното буйно и всеобхващащо съзнание, планински върхове с най-чистия сняг, но и съдържатели на бурни, ерозиращи  нашето мъжко съзнание, ветрове… И ласкави буйни житни полета, които галят  вятъра, когато той е нежен полъх или бриз… Но най-вече прелитащи облаци – един път бурни, намръщени, дъждодоносни и градоносни, други път – леки, пухкави, светлосини, щастливи…  Ала понякога са страшни… Как да ги разбереш! …  Ако си поне малко умен – не се опитвай! Приеми ги!

     И осъзнавайки се с тези мисли, разбрах, че май не беше съвсем на същото мнение като моето за бързото приятелство след една малка авантюра, макар че нямаше нищо против, дори обратното, да се позабавляваме там, където са се решавали, решават и ще се решават съдби, успехи и провали на висши политици и военачалници, на обикновени хора и на гении, на икономики, държавни дела, граници – загуби и печалби, истински или илюзорни  – при и във  всемогъщия господар на грешното човечество,  Н.В. Леглото!

     – Е, и сега, ако Стефания научи, как ще реагира? – изненадващо ме запита приятелката ми от няколко часа.

     – Че откъде ще научи, пък и на нея какво ѝ влиза в работата?

     – Например от мен! –  Не ми се прави на Света вода ненапита, няма как да не си хлътнал по нея…

     – Е, да, ама защо смяташ, че тя ми е обърнала внимание? – реших да поддържам легенди аз, но бе всякакъв успех.

     – Виж, ти си представителен мъж и го знаеш, съвсем малко си на по-голяма възраст, ама за момиче, всъщност за жена като нея, това едва ли е от особена важност,  още повече, че животът започва на 55 – ние с теб го знаем добре, но и тя го е разбрала, освен това си умен, не парадираш… Не бих казала, че си кой  знае колко заможен, но достатъчно, за да не счита, че си търсач на богата жена, не дай боже… Пък и най-вече това, че си непукист, че  ти е “през оная работа” – извинявай за израза, ама е много точна характеристика, удряща в земята всякакви психологии  и “модулации на ноосферата” – ха, ха , че безсмислени  глупости говоря, за да се правя на умна – това просто я е побъркало и не ти е устояла…

     – Абе вие в семейство Срацимирови всички ли сте толкова умни и проницателни? – не се сдържах да се опитам да иронизирам, ама пак не ми се получи.

     – Не, аз и моите деца не сме Срацимирови. Аз всъщност съм малко по-далечен роднина на майката на Латина – изстреля тя – и гръбначният ми стълбе се изпружи от изненада, но и от очакване…

     – Стефания нищо не ми спомена за майката на Латина, макар че ми каза много неща за себе си и за нея, любимата ѝ, но много странна и почти непозната  леля… Интересно ми е дали ти би ми разказала?  – Само при опита да попитам нещо в тази насока, тя ми отряза квитанцията и каза, че за продажбата на апартамента, за което ме е наела (много се разсърдих за това “наела” и  тя разбра…) това е без значение, но не мисля така…

     – Добре, това че си непосредствен и не криеш чувствата си към нея, макар и да спа с мен, което хич не беше лошо… ме провокира да ти разкажа… Има мъже като теб, които са проклятие за нас, жените – знаем, че сте с друга, ама пак ви симпатизираме… е, и великият Шекспир го е казал (очевидно под влияние на жена): “Такъв е животът!” – Беше доста шокиращо да чуя следното:

     – Латина никога не имала и не е познавала майка си като другите деца. Тя, майка ѝ, изчезнала много странно след раждането и детето е било отгледано от нейния, на Латина, баща… Такъв всеотдаен, но и толкова тъжен, като че ли криещ някаква тайна мъж, не съм виждала… Колко го ухажваха, знаеш ли? Знаеш ли колко млади и хубави тогава жени въздишаха по него?… Поне това разбрах, след като поотраснах и се заинтересувах от нашето семейство и по-далечните роднини… Но след като жена му, майката на Латина, изчезнала, той не погледнал друга жена, освен онези – за час или два … биология, какво да се прави…            

     – А какво е станало с нея, с майката, и защо не е потърсила Латина, защо я е изоставила? – въпросите у мен напираха и не смогвах да ги задавам. Задачата вече ми изглеждаше не толкова важна, като че ли не се опитвах да търся убиеца на Латина, интересуваше ме много повече нейния живот и загадките около нея, а също нежеланието на Стефания да говори за това, макар че можеше и да има някакво значение за делото, с което се бях заел… Да, имаше, и то колко зловещо…

     – Никой не разбра точно, макар и да мисля, че разследващите от съответната служба също се позаинтересуваха от този въпрос – поне така се говореше сред хората в махалата – но очевидно са получили нужните им отговори.

     Професионалистите преди години са били там и отдавна са се върнали, където сега се опитвах да се докопам с моите лаишки напъни. Осъзнавах го много добре, освен това знаех, че никой няма да ме допусне до службите, или поне да ме вземе на сериозно, дори и да имам съществена, ама само според мен, информация – още един дето се прави на важен и им пречи да работят, но не можех да спра. Бях обещал на Стефания, пък и вече ме беше хванало – тази задача трябваше да има решение, и то решение, което аз да намеря… Нямаше как – Владислав Детектива, случайно и без негово желание, но той вече беше роден или измислен – за добро или зло…

     – Всъщност, моята дъщеря беше малко по-близка със Стефания и може да знае нещо.   

     За съжаление младата, хубава жена с прекрасното момченце не можа да ми каже нищо, никога не били говорили на тази тема със Стефания. И все пак тя ми даде началото, с което започнах да разплитам тази загадка, за да достигна до невероятния ѝ и жесток край… Макар и вече да се прокрадваше едно съмнение у мен, немислимо, но все пак…

 

Следва.

Всички случки, истории, герои са измислени. Местата, без реално съществуващите, са също плод на  авторска измислица. Авторът е измислен.

©Безжичен

©Bezzhichen

©2016

© Безжичен Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Когато съм го писал, явно съм бил по-умен. Чета пак и ми се струва, че не е мое. Ами ненапразно древните римляни са казвали: "Sic transit gloria mundi". Не че има значение написаното от мен, а по-важно е как всички вървим в неясна посока...
  • Благодаря ти от сърце, LiaNik, за времето, което отдели, за да прочетеш и коментираш моя разказ, и за интересните коментари. Може би след известно време ще напиша друг криминален разказ с малко обобщения и лирични отклонения... .
  • Здравей, Безжичен!
    Ми какво да ти кажа? Пиши повече за забавление!
    Лично аз, бих желала да е така, ако се появяват още такива творби. А за "техническите" грешки, още след първият прочит въобще не ги виждам - трия си ги мисловно . Какво да кажа аз, като при мен ги има винаги, поради бързината с която пиша и така"типичното" за мен женско нетърпение. Поздрави!
  • Да, доста съм изненадан от точния ти прочит - винаги съм считал,че житейските ситуации са гарнирани с хумор и леко надприказване между жената и мъжа, за да е интересно. И значи същото трябва да се запази в литературните произведения. Благодаря ти, LiaNik, че правиш този анализ на едно мое нещо, писано за забавление и защото бях обещал да го напиша .
  • "Жените са необятна зелена, тучна равнина, градини с буйни дъхави цветя, водопади с красота, но и страшни гръмотевици от изливащите се височинни води на тяхното буйно и всеобхващащо съзнание, планински върхове с най-чистия сняг, но и съдържатели на бурни, ерозиращи нашето мъжко съзнание, ветрове… И ласкави буйни житни полета, които галят вятъра, когато той е нежен полъх или бриз… Но най-вече прелитащи облаци – един път бурни, намръщени, дъждоносни и градоносни, други път – леки, пухкави, светлосини, щастливи… Ала понякога са страшни… Как да ги разбереш! … Ако си поне малко умен – не се опитвай!" - Признавам си: Това не го умее всеки. Дори доста автори на подобен жанр не успяват да запазят тази тънка нишка на хумористично свързани по ум и същност герои до края на произведението си.Удоволствие е за всичките ми умствени клетки , да го чета и препрочитам. Поздрави!
  • Пише се от измисления автор ... ...
  • Чакам четвърта част с нетърпение!
  • Благодаря на всички приятели, които хвърлиха по един поглед и на моите работи. Все пак читателите, каквито сме всички, са най-важните. Иначе за какво да пишем.
    През този месец (юни) ще изпратя за публикуване и последната част на този малко дълъг разказ.
  • Аха... "Всички случки, истории, герои са измислени. Местата, без реално съществуващите, са също плод на авторска измислица. Авторът е измислен." Е, щом и авторът е измислен, да дава още по-смело... Очаквам продължението! Поздравления!
  • Поздрави, брат!
    Криминалният жанр е твоята скрита стихия. Казвам ти го като познавач, приеми го като комплимент на човек от "кухнята".
    Ще очакваме продължението с нетърпение!
    Поздрави!
  • Таня, отдавна си мечтаех да напиша нещо криминално, но не ми стискаше - при наличието на такива страхотни европейски (много по-добри от американските) автори и при българските класици - Минков, Андрей Гуляшки, Богомил Райнов... велики и толкова интересни. Накрая реших да пробвам, макар и лаишки...
  • Мъж, който си държи на думата!
    Продължавам да следя с интерес приятното четиво, Безжичен! Наред с останалото, ми е интересна и тази ти - мистериозна - страна! Т.е. не твоята, а на "измисления автор"! Ама как го измисли само!
Предложения
: ??:??