Ученик, китара и естрадна певица
(Откъс от Детство и юношество)
Вече бях в единайсети клас. Беше зима – много сняг, студ и леден вятър. Една вечер към десет и половина някой почука на прозореца на стаята ми. ..? Беше Батюшка.(Петър Лянгозов - учителят ни по руски език и мой приятел)
Излязох веднага.
“Влизай!”, поканих го аз.
“Няма да влизам. Имаш ли цигари и нещо за пиене?”, попита той.
“И едното и другото.”, отговорих веднага.
“Тогава вземи и от двете и заедно с китарата те чакам отвън.
Без да задавам въпроси се върнах в стаята. Сложих в една торба ракия, вино и два буркана мариновани чушки, а четирите кутии цигари (целият запас на бандата) в джобовете на куртката си, облякох шинела, шапката, нарамих китарата и навън. Пък какво и да питам? Щом ще има пиене и китара, тя работата е ясна. А и при Батюшка е изключено да се прави моабет с хора, неразбиращи тази много сложна, бих добавил и изискваща изключителна концентрация, материя. Все пак любопитството е присъщо на хората и макар че при мен наистина е изразено в пренебрежително малка доза, вече на улицата попитах:
“Какво става, какъв е този пожар?”
“Просто пиенето и цигарите ни са на привършване, магазините вече са затворени, пък и ти с китарата си ни нужен. Върви с мен и ще видиш.”, кратко отговори той и ускори крачките си - живееше на не повече от двеста - триста метра от квартирата ми.
В антрето ни посрещна красавицата Бина (жената на Батюшка, учителка по френски език) и то усмихната. Явно беше в много добро настроение, защото за пръв път я виждах толкова весела. Любезно ми показа къде да си закача шинела и фуражката и влязохме в гостната. Тогава понятието „хол” в нашия речник липсваше, пък и „гостна” си звучи съвсем иначе - уважително. Значи това е стая за поканени от домакините гости, а не за някакви навлеци, чийто достъп трябва да се ограничи само до антрето, най-много до кухнята, но до гостната? Нее! Разбира се, точно в този момент не ме занимаваше този, едва ли не научен реферат относно споменатото помещение – то ме осени доста по-късно, но просто съм забравил да го публикувам.
В „гостната” имаше един мъж и две млади жени.
“Запознайте се, това е мъжът, за когото ви говорих.”, представи ме Батюшка на руски - как да не го обичам и уважавам.
Започнах да се ръкувам с тримата непознати.
“Оля”, изчурулика първата жена – висока, с дълга руса коса.
“Владимир”, каза мъжът - едър, атлетически сложен, на възрастта на Батюшка, последвано от едно истински мъжко ръкостискане, от което една несвикнала на такава сърдечност ръка би станала на пихтия.
“Ирина”, представи се и втората жена.
“Чмихова”, допълни Батюшка.
Зяпнах от учудване. Макар и млада, Ирина Чмихова вече беше известна естрадна певица. Аз, разбира се, не бях я виждал (къде телевизия по онова време), но вече знаех някои от песните й.
“Но той наистина ли е твой ученик?“, зачудена каза Ирина също на руски, навярно по-скоро да каже нещо - явно и другите двама бяха руснаци.
“Вярно е и се гордея с това. Но за мен, той първо е истински приятел и после учител и то какъв?”, без да му мисля много, изтърсих първото нещо, което ми дойде наум – също на руски.
“Петя, ама ти не каза, че той е руснак.”, обърна се тя към Батюшка.
“Е, пропуснал съм.”, смотолеви той, но веднага изкоментира в типичен негов стил:
„Но и на него не съм казал, че ти си половин рускиня.” – Батюшка ги владееше тези неща до съвършенство, дори и повече.
Всички се разсмяхме и това ми помогна да се освободя от сполетялата ме така неочаквано изненада. Всъщност изненадите не се нуждаят от нечие разрешение, иначе ще са си чисти ментета.
Масата, освен голяма и удобна, беше отрупана с разни неща за ядене. От едната й страна имаше два стола, на които седяха Оля и Володя, срещу тях, на някакъв диван беше седнала Ирина, а на останалите два стола откъм тясната страна на масата явно стояха домакините.
Единственото свободно место беше на дивана, отляво на Ирина, пред което също имаше чиния и прибори. Все пак не можех сам да решавам къде да седна - вече ме бяха запознали и то много добре с тънкостите на протокола. Но Бина дойде при мен и ми посочи същото место, с което този въпрос отпадна.
Докато Батюшка вадеше от торбата пиенето и чушките, аз подпрях китарата на стената, сложих цигарите на масата и седнах на дивана. Тогава той поясни:
„Това са мои много близки приятели, с които се познаваме от Пловдив още като деца. И тази вечер, наа път от Димитровград, където играят в тамошния театър, решили да се отбият да ни видят. Може би не знаеш, но Ирочка е първо актриса и после певица.”
Откъде можех да знам това? Но независимо от този „информационен вакуум”, отново изтърсих нещо, което самó се навря в устата ми:
„Според мен тя първо е певица...” и спрях, разбрал, че аз съм последния човек, който трябва да прави подобна преценка.
Тъкмо исках да се извиня, когато другите се развикаха:
„Браво! Браво!” и започнаха да ръкопляскат, което доста ме сащиса.
Ирина, която също ръкопляскаше, разбра смущението ми. Прегърна ме, разцелува ме и каза, внезапно преминавайки на „ти”:
„Благодаря ти. Не знаеш колко си прав! Най- много от всичко обичам пеенето, то просто е в кръвта ми.” и веднага добави:
„ Но стига сме се занивали с мен. Петя, та той още няма чаша!”
Фиестата, прекъсната поради пристигането ми, започна отново. Пиеше се по руски – залпово. За сметка на това пък замезвахме яко. Батюшка, в чиято компания (сиреч при “свободен режим”), беше невъзможно да се скучае беше на върха, но и Володя, прегърнал нежно сгушилата се в него Оля, се бореше и то със завиден талант, за жълтата фланелка. Дори и ние с Оля разказахме няколко вица. Гостите много се смяха като разбраха как учениците помежду си наричат Лянгозов.
Смехът не преставаше, което както е известно, значително намалява действието на алкохола. От компанията само Ирина и Бина не пушеха. От време навреме Батюшка отваряше прозореца да се проветри и студеният свеж въздух също ни помагаше да запазим добрата си форма.
По едно време Ирина погледна към подпряната на стената китара и попита:
“А кой ще свири на тази китара?”.
“Кой ще свири и акомпанира не е важно, най-важното, поне за мен, е кой ще пее.”, отговорих аз и поех подадената ми от Батюшка китара.
“Ще пеем всички. Петя ми каза, че ти пееш много хубаво. Пък и без акомпанимент, пеенето е като осакатено.”, каза Ирина.
“Ирочка, песните, разбира се, ще водиш ти. А при това чудесно настроение, ние така или иначе, няма да се въздаржим да не ти пригласяме.”, намеси се Лянгозов.
“Прав е Батюшка. Относно значението на акомпанимента не съм сведущ, но без теб осакатяването ще е катастрофално.”, изкоментирах аз, преминавайки също на “ти”. Съгласието на останалите четирима се изрази с бурни одобрения и естествено с изпразване на чашите.
Ирина се облегна на рамото ми и започнахме с вече известните ми нейни песни. След това преминахме на руски и цигански романси и т.н., които пък знаех от Батюшка. Пееха всички, даже и красавицата Бина, която до тази вечер не бях виждал усмихната, камо ли да пее. Беше с някакъв тоалет, който отлично пасваше на прекрасната й фигура, прическата й също беше перфектна и най-важното – много весела, нещо, което я правеше още по-красива. Бях много приятно изненадан. Дотогава все си мислех, че тя е една, едва ли не студена и неконтактна порцеланова красавица, но се оказа, че съвсем не е така. Вероятно поради красотата си, тя беше решила да спазва необходимата дистанция спрямо хората, които не са й близки.
Фиестата беше в своя апогей. Стана четири часа, но никой и дума не обелваше за сън. По едно време казах, че трябва да се прибирам и понечих да стана. Ирина обаче ме прегърна през врата и каза:
“Как така ще си тръгваш, та аз не съм ти изпяла любимите си песни? Сега искам и ще пея специално за теб.”
“Хайдеее. Каква я мислехме, каква стана? Да не би Батюшка...”, ошашавен започнах да „анализирам”, както ме бяха учили, но интересно защо не ми стана неприятно. Нещо повече - вместо да си тръгна веднага, взех че останах, дори не се помръднах от мястото си.
“ Благодаря ви скъпи приятели за тази прекрасна нощ. Благодаря и на теб.”, каза Ирина, и помоли здравеняка Володя да придърпа масата към тяхната страна. След това стана и ми каза гамите, в които ще пее.
Когато започна, имах чувството, че виждам един съвсем нов човек - просто стана неузнаваема. Беше захвърлила сценичната си поза и неизбежната за една актриса и вече известна певица превзетост и просто се сля с песните си. Нямаше познатите при певиците резки движения и ритмични поклащания . Само плавни, но едва ли не говорещи движения на ръцете и тялото й. Мелодия, ръце, тяло, чувства бяха слели в едно цяло. Дори ми се стори, че в очите й се запали някакъв непознат за мен огън, който, макар и безмълвен, придаваше на песните й още по-омайващо въздействие.
Тогава чух такива страхотни песни, които никога преди не бях чувал. Не съм ги чувал и след това. Вече съм напълно убеден, че и никога повече няма да ги чуя. Не бях сигурен дали песните извират от нея, или тя от тях. Никой от нас не смееше да се обади. Само тя и китарата. Всички стояха като статуи, омагьосани от нейното изпълнение. Замътените ни от изпития алкохол погледи започнаха да се избистрят, очите ни разчувствано да блестят, а сърцата ни сякаш се разтваряха. Като че ли всичко в нас се беше превърнало в слух. Но и досега съм сигурен, че песните й достигаха до нас не само със своите мелодии и текстове. Не мога да го обясня, дори не мога да го оприлича на нещо, само знам, че имаше още някакъв, направо вълшебен контакт между нея, песните й и нас. Беше невероятно, беше неповторимо. Беше...
Когато свърши, ние продължавахме (вече и аз в това число) да стоим неподвижни, сякаш бяхме хипнотизирани. Едва след няколко секунди започнахме бурно да ръкопляскаме.Другите наскачаха и започнаха да я целуват. Самата тя беше силно разчувствана и явно щастлива от искрения ни възторг
Когато отново седна при мен, тя поривисто ме прегърна. „Анализите” ми изчезнаха моментално. Оставих китарата и инстинктивно започнах да я целувам, без всъщност да знам какво и защо го правя. Не бях на себе си. Сега си мисля, че по този начин съм изразявал благодарността си за върховното удоволствие, което ни бе доставила, но вече не съм много сигурен, че това е била единствената причина.
Останалите продължаваха да ръкопляскат и започнаха да викат “Още!, Още! Още!”, което успя донякъде да ме освести. Бях повече от сигурен, че това “още” се отнася за песните и активно се присъединих към четиримата, посягайки към китарата. Ирина обаче го изтълкува по свой начин и започна така да ме прегръща и целува, че просто почувствах как олекнах и че всеки момент ще полетя. Стаята се взриви от одобрителни възгласи, още по-силни ръкопляскания и викове „Още! Още! „Още”.
Към шест часа наистина си тръгнах. Със всички, без Ирина, чисто по руски, се прегърнахме и целунахме по три пъти, дори и със самата Бина, а Владимир така силно ме стисна в прегръдките си, че ми изпукаха костите. Едва тогава към мен тръгна Ирина, с разтворени ръце. Вдигнах я без усилие във въздуха и ... и останахме така, докато се посъвзех и се сетих, че наистина трябва да си тръгна.
Излязох на улицата, но и безпощадния студ не беше в състояние да ме върне бързо в реалността. В ушите ми още звучаха омагьосалите ме песни.
Повече не срещнах Ирина, но споменът остана непокътнат.
© Христо Запрянов Все права защищены