Учител по неволя
                                    Страх и омраза в училището^[1]

Но за какво е този труд, кажи ми...^[2]

                                                          Джефри Чосър

   Г-н Многознаев се беше запътил към училището, в което работеше вече трета година. В началото му се струваше, че  е прокълнат с неблагодарна професия,  която дори не можеше да упражнява нормално, защото беше попаднал в училище, чиито възпитаници се славеха из провинциалното градче като “царете на алкохола”. Обаче с течение на времето започна да вижда и някои позитиви в “прокобата” си.  Да, вярно беше, че в това училище не можеше да се преподава много-много, но пък за сметка на това повечето ученици не ходеха на училище, а след третия час в “даскалото” оставаха само пет-шест хлапета. Това позволяваше на г-н Многознаев да не подготвя уроци, да си почива и да се чуди как да си уплътнява свободното време в класната стая, в която често нямаше никого. Вярно е, че беше затрупан от хиляди бумащини, както всъщност е с всеки учител, особено ако е класен ръководител, но когато на човек не му се налага да готви уроци и да преподава, нещата не изглеждат чак толкова мъчни. Затова г-н Многознаев понякога дори отиваше с усмивка на работа.
  Днешният ден обаче беше съвсем различен!  Дори и в професията на учителя, работещ в това забравено от Бога училище, имаше дни, в които нито едно позитивно нещо не се появяваше сред мрачната атмосфера на погубени надежди, витаеща из злокобните недра на училището.
   Г-н Многознаев ходеше по оживената улица, която се намираше точно до сградата на училището, когато чу силен крясък, долитащ от същата тази сграда, строена някога с възрожденски идеали:
  - Даскалеее, само Левски! Е*и му майкатаааааааа!!!
  Г-н Многознаев дори не вдигна поглед към Георги от 11б клас, чиито глас моментално бе разпознал, а приведе глава и засрамен отмина две жени, които започнаха да го зяпат и одумват.
  - Така е, като нямат читави учители! За какво им плащаме заплатите? – на висок глас рече едната.
  - Да, така са занемарили дисциплината, че направо да те е срам да минеш покрай училище! – допълни другата.

                                                                            ***
  Г-н Многознаев влезе засрамен в училището.   Едва бе започнал да се отърсва от неприятния спомен за двете груби жени, когато зад гърба му изскочи един пищен бюст, иззад който се появи г-жа Гърдиголямова.
  - Здравей, Многознаев.
  - Здравей – отвърна учителят.
  - Днес имам нужда да ме заместиш за първия час. Нали не е проблем? – попита преподавателката.
  - Ами всъщност аз дойдох по-рано, за да попълня едни неща в дневника… - опита се да се измъкне г-н Многознаев.
  - Ох, моля ти се! Животът ми зависи от това! Имам си лични грижи! – примоли му се с плачевен глас г-жа Гърдиголямова.
  - Е, добре – отвърна г-н Многознаев, чието сърце моментално се бе изпълнило със състрадание и милост към тази жена в нужда. – Но да знаеш, че вчера малко се посдърпах с г-жа Алкохоликова, задето от една седмица работя непрекъснато, защото все замествам някого. Ето, днес например ще замествам петима души. Но нищо. Не се притеснявай. Всеки от нас може да изпадне в лични затруднения. Няма проблем.
  - Ти си слънце! – възкликна колежката му, след което го прегърна и целуна по бузата. – Благодаря! – допълни тя и слезе тичешком по стълбите, а след като излезе от училището, се качи в колата на любовника си, с когото тепърва щяха да обсъждат туристическата дестинация, която щяха да посетят този уикенд, докато съпругът на преподавателката, зает с грижите за децата, си мисли, че тя е на педагогически семинар.
 

                                                                                 ***
 
                                                              5 часа по-късно
   

    Ако човек застанеше пред кабинета, в който преподаваше г-н Многознаев, можеше да чуе ужасяващи неща. Ето какво се чуваше две минути преди да свърши петият час:
  - Само ЦСКА, але, але! Само ЦСКА, але, але!!!
  - Тихо! Спрете да крещите! Спрете да тропате! Ще счупите чиновете! Не Ви ли е срам!? Престанете! И спрете да ме замеряте с жълти стотинки!
  - Баща ми е инструктор, инструктор съм и аз! Е*би му майката!!!!!!!
  Звънецът най-после би, придружен от радостните крясъци на учениците, които излязоха от класната стая и хукнаха нанякъде си.
  - Добре ли си, господине? – попита чистачката Насето, която влезе в класната стая и завари преподавателя да се държи за главата, изпаднал в отчаяние.
  - Ох, остават ми цели два часа – въздъхна той. – Хич не съм добре.
  - А, господине, спасявай се. Не може така – рече чистачката. – Бегай бърже оттука, оти тия че те умора!
  - Така си е – отвърна Многознаев. – Поне за днес няма как да ме тормозят повече, защото часовете до края на деня са ми запълнени. Писна ми да замествам! Все някой липсва!
  В този момент телефонът на преподавателя започна да звъни.
  - Съжалявам! Не! Няма да вдигна! – каза г-н Многознаев.
  - Защо, кой е? – попита чистачката
  - Директорката – отвърна преподавателят. – Ще се направя, че не съм чул телефона.
  - И да се правите, и да се не правите, аз имам и крака! – проскърца острият глас на г-жа директорката зад гърба на г-н Многознаев.
  - Ох, уплашихте ме, г-жо Алкохоликова! – отвърна притесненият учител. – Какво Ви води насам?
  - Насам ме води, Многознаев, това, че не си вдигате телефона – отвърна директорката. – Искам да Ви помоля този час да замествате при учениците от 11^а клас, защото не можем да открием господина по физическо. Охраната каза, че побягнал от училището някъде по средата на третия час.
  - Много съжалявам – отвърна г-н Многознаев, - но аз имам още два часа, така че няма как да стане.
  - Спокойно, за всичко съм помислила – отвърна г-жа Алкохоликова. – Казала съм на учениците да влязат в съседния кабинет, та да можете Вие да отскачате ту при тях, ту при своите ученици.
  - Не мога да съм на две места едновременно! – възпротиви се преподавателят. – А и вече е шестият час! Сигурно има две-три хлапета. Не може ли да ги вкараме при другите?
  -  Опасявам се, че не може, Многознаев – отвърна г-жа директорката. – Не може, защото учениците от 11^а клас са около 30 на брой. Те винаги идват в пълен състав за часовете по физическо. Някои от тях са обещаващи ръгбисти, а други просто обичат да играят на топка, та затова не може, Многознаев. Точка по въпроса! А заместванията за днешния ден, няма да Ви се заплатят! Следващият път внимавайте в картинката! А пък някога в бъдещето, може и да Ви се реванширам, че работите без пари.
  - Добре – отвърна смирено унизеният преподавател. – Но просто не знам как ще станат работите. Отивам да глътна малко чист въздух, преди да е започнал ужасът.
 

                                                                               ***
    В стаята, в която се намираха учениците от 11^а клас, цареше грандиозна вакханалия. Сред пушеците, излизащи от наргилетата, човек можеше да види сбирщина от диваци, които крещят, ругаят и плюват по пода. Разбира се, учениците не бяха забравили играта на боклукбол, чиито правила целяха да се вкарат колкото се може повече нечистотии в процепа на големия шкаф в стаята. Играта бе подета от 11^б клас, но бързо се разчу за нея, та вече ученици от най-различни паралелки и възрасти, за радост на чистачките, почти не използваха кошчетата за боклук.
  - А бе, как можа да го хвърлиш това плодово мляко в шкафа? Може да се разсмърди! – обади се Димитър, отправяйки гневен поглед към Наско.
  - Първо на първо – отвърна Наско, - само аз от цялата стая пих нещо здравословно. И второ на второ, е*ал съм го!
  - Я по-тихо, ако обичате – обади се Виолина, която седеше на първия чин и водеше задушевен разговор с Цветелина. – Някои тука обсъждаме важни работи – допълни тя, а после продължи да люпи семки, чиито люспи хвърляше по пода.
  - Та направо не знам какво да правя – поде Цветелина. – Ти какво ще ме посъветваш? По-вървежна си все пак.
  - Ами верно е, че имам опит с чичаците – отвърна Виолина, - ама па твоя не е чак толкова стар – на тридесет и пет е. С такива не съм си имала работа. Ама заголи се там нещо, заплаши го, че ще звъннеш на жена му… Току-виж ти е купил ботушки.
  - Да, верно! – отвърна Цветелина. – Много съм проста, значи. К’во съм го помъкнала с мене тоя чорапогащник!? – допълни тя, след което, внимавайки съвсем да не повдигне полата си, слави чорапогащника си и го хвърли на пода.
  Момчетата се зарадваха. Някои започнаха да го душат като диви животни, други си го слагаха на кратуните, а накрая, когато го скъсаха, просто го захвърлиха в процепа на големия шкаф в стаята.
  Необезпокоявани от суматохата, Крум и Самуил обсъждаха тихичко нещо важно за тях.
  - К’во мислиш? – попита Крум. – Нали каза, че познаваш Светослава от 9^а клас?
  - Да бе, Круме. Познавам  я – отвърна Самуил. – И к’во от т’ва?
  - Е как к’во?! – възмути се Крум. – Дали да не вземеме да я изнасилиме?
 

                                                        ***
  Г-н Многознаев се беше запътил да преподава, когато нещо внезапно го ужаси! Той видя, че на земята лежи един ученик, а главата му е цялата обляна в кръв.
  - Помощ, даскале! – викаше ученикът.
  Многознаев бързо изтича до него и го попита:
  - Добре ли си? Какво стана? Трябва да извикаме линейка!
  - Ха-ха! – изсмя се ученикът. – Само да се бехте видели как се разтреперѝхте, даскале – изсмя се ученикът. – Толкова ли не разбирате, че това е червено мастило. Само да се бехте видели, егати! – довърши ученикът, след което стана, разсмя се още по-гръмко, а сетне си отиде, оставяйки разтрепераният преподавател да стигне до стаята с единадесетокласниците както може.
  Ужасяващите крясъци от стаята, в която се намираха единадесетокласниците, събуди г-н Многознаев от шока. Той се разбърза и влезе вътре, но там завари ужасяваща гледка.
  Две момчета се гонеха из стаята с ножове и крещяха:
  - Ти чия майка наричаш “крастава свиркаджийка”?!
  - Твоята! И тая на баща ти!
  Съучениците им се опитаха да ги разтърват, но напрежението само се покачваше.
  - Сега че го заколям тоа! Сега че го изкормим тоа! – крещеше едното момче и размахваше още по-заплашително ножа си.
  - Спрете! Какво става тук?! – разкрещя се г-н Многознаев, заставайки между тях. – Прибирайте тези ножове, преди да са Ви изключили! Не Ви ли е срам?! – продължи да им говори той, а след петнайсет минути, когато учениците все пак седнаха по местата си, преподавателят започна да говори по същество.
  - Така. Нямаме време за губене. Нека да се възползваме от това, че имаме допълнителен час, та да свършим нещо полезно. Денисе, нали ми беше обещал да напишеш едно съчинение. Написал ли си го?
 - Да, даскале – отвърна момчето. – Сега ти го давам – допълни то.
- Страхотно! – отвърна г-н Многознаев. – И без това бях решил да ти пиша четворка, за да не останеш на поправителен. Реших да те оценя по лесен начин.
- Че ми оцениш пишката – каза си под мустак момчето, без да му пука дали учителят може да го чуе.
  Момчето донесе листа си и го захвърли пред бюрото на току-що смирено преглътналия обидата учител с думите:
  - Изпонапопреписва̀х малко от една книга.
  - Нищо – отвърна г-н Многознаев. – Все пак си се постарал. Но не виждам къде ти е името! То се пише най-отгоре, а ти си го забравил.
  - А бе, не видиш ли, бре! – кресна ученикът и започна да тряска по бюрото на преподавателя. – Кьорав ли си! Те го те! – грубо посочи с пръст малкото квадратче в средата на листа, в което пишеше “Деката”.
  Учениците се разсмяха. Настъпи суматоха, която продължи известно време. След това преподавателят се изправи пред дъската и каза:
  - Може би някои от Вас си имат гаджета и се чудят как да ги зарадват или какво да напишат във валентинките. Ето, аз  Ви давам един съвет. Можете да напишете акростих. Любимите Ви ще се впечатлят. Акростих се пише, като напишете името на любимия или любимата си от горе надолу, а срещу всяка буква напишете нещо хубаво. Ако името е “Роза”, може да напишете “Р като радост” и т.н. Хайде, нека опитаме с едно име, което обожава поетът Едгар По. Той даже има и такова стихотворение.
  След като изрече тези думи пред отегчената си публика, преподавателят написа на дъската името.
Л
Е
Н
О
Р
А
- Готово! – възкликна той. – Хайде, кой ще попълни стихотворението? “Л” като…
- Френска любов – обади се Цветелина.
- Ще запиша като “любов”  - отвърна г-н Многознаев и записа.  – Добре – продължи той. – “Е” като…
- Ерекция! – провикна се Димитър!
- “Е” като “едем”, което значи “рай” – поправи го учителят и записа. - “Н” като…
- Нож!
- Добре. “О” като…
- Оргазъм! – провикнаха се петима или шестима идиоти.
- “О” като “обич” – поправи ги преподавателят. – “Р” като…
- Ректум! – обади се някой от учащите.
- Като “разум”! – поправи го учителят. – И “А” като…
  Тук вече учениците започнаха да се препират:
- Анален!
- Анус!
Настана скандал.
  Г-н Многознаев побягна от стаята, но когато излезе извън нея, видя как г-жа Алкохоликова е открехнала вратата на съседната стая и блъска чистачката, опитвайки се да я вкара вътре.
  - Не влазям! Не влазям! – викаше чистачката.
   Г-жа Алкохоликова обаче се оказа доста силна жена и я набута вътре, след което затръшна вратата.
  - Всичко наред ли е, Многознаев? – попита тя.
  - Да – отвърна смаяният преподавател, а после я изчака да слезе надолу по стълбите, след което влезе в тоалетната, за да изпие три-четири валерианови хапчета.
  Когато излезе от тоалетната, чу смях и викове на ученици, които обаче бяха нищо пред крясъците на чистачката, които гласяха главно следното:
  - Че Ви изтепам, говедааа!!!!!!!!
  Г-н Многознаев си плю на петите, без да му пука кой и как ще го замества следващия час, а в главата му звучеше с прискърбие песента на Веселин Маринов “Затова ли всичко е било”.

                                                              ***
  Изпълнен с огорчение, смачкан и разбит, г-н Многознаев се бе запътил към кварталната кръчма, в която често търсеше утеха и съвети от старейшините там. Преподавателят много добре се беше убедил в достоверността на мъдростта от романа “Quo Vadis” на Хенрик Сенкевич, която гласеше следното: “В кръчмата е най-лесно да узнаеш нещо^[3]”. Хората, които се събираха там, бяха наистина мъдри, наистина пияни, разбира се, и наистина вулгарни.
  Вярно е, че часът беше едва дванадесет и половина, но за кварталната кръчма това беше един доста оживен час. Старата пивница утвърждаваше ежедневно също така старата мъдрост, че в това провинциално градче просперират предимно кръчмите. Ако човек имаше желание да преуспее в нещо, просто трябваше да отвори кръчма или баничарница. Но с кръчмата залагаше на сигурно.
  Имаше само една пречка, която трябваше да премине изтерзаното сърце на г-н Многознаев, преди да се подслони в уютната алкохолопродавница. Тази пречка бяха проститутките. Положението беше такова, че близо до кръчмата, която се намираше в близост до училището, често се навъртаха проститутки. Ранният час никога ни ги спираше.
  “О, не, по дяволите!”, помисли си г-н Многознаев, когато видя една мургава проститутка, която беше боядисала косата си в яркочервено, а дрехи по нея почти нямаше. Преподавателят се направи, че не я вижда, но тя се приближи бързо към него и се провикна нагло:
  - Хайде, душко! Свирка? Секс?
  Учителят само наведе глава и ускори ход, подминавайки проститутката, която взе да го ругае, тъй като сводникът  ѝ я гледаше злобно.

                                                                 ***
 
  - Как е, даскале? – попита един от пияниците в кръчмата. – Отдавна не те бях виждал. Заби ли флага некъде?
  - Положението е доста лошо – отвърна преподавателят. – Учениците са като диви зверове. Безсилен съм. Направо не знам какво да правя!?
  - Да, така си е – съгласи се с него друг от пияниците в кръчмата. – Днешните за нищо не стават. Това е ‘щото махнаха казармата.
  - А бе, к’ва казарма, бе!?? – провикна се друг от редовните пиячи. – На днешните лекета, ако им дадеме пищови, ше се изтепат! Той Петко Славейко си го е казал, нали, даскале? Не сме народ, не сме народ, а….?
  - Мърша. Хора, дето нищо не щат да вършат^[4] – довърши цитата преподавателят.
 - Поне с жените не си го закъсал, даскале – намеси се друго пиянде. – То и с тая заплата нема как да го закъсаш! Като на просяк ти плащат! А мръсниците само пари ги интересуват! Още Наполеон е казал, че всички жени са курви. А аз по-мъдър от него човек хич и не познавам! Една жена какво търси? Не ми търси хубавите очи, не ми търси хубавия нос, а ми търси парите. Иска, ако я е ударил хормона, да роди дете и мъжа ѝ я интересува какво ще ѝ осигури, нема любов, нема пет лева.
  - Недей така – обади се г-н Многознаев. – Жените са най-прекрасното нещо на света! Не са зли, за разлика от това, което описваш.
  - А бе, ти нищо не разбираш! – скара му се пияндето. – Няма нищо по-лошо от успяла жена! Тя мойта затова ме остави, ‘щото, ако една жена преуспее, т.е. успее повече от мъжа си, моментално го зарязва и си намира друг. Та мойта затова ме зареза̀, мръсницата, ‘щото я повишиха в банката и понеже имам пирон в главата. О, Сатана … все чрез жени / плетеш коварните си хитрини! Както виждаш, и аз съм чел туй-онуй, даскале. “Кентърбърийски разкази” от Джефри Чосър. Имаше яко секс в тая книга! - след като каза тези думи, пияницата надигна четвъртата си чаша троен облак. – Който пие облак троен, той за утре е спокоен!^[5] – допълни уверено той. 
  - Ти несправедливо обвиняваш жените и изкарваш Джефри Чосър женомразец, което съвсем не е вярно, но да не би ние, мъжете, да сме по-добри?! – започна да спори с него г-н Многознаев.
  - Е, как!? – възмутено му отвърна пияницата. - ние, мъжете, сме душички! Ние само искаме жена ни да ни пере, готви, чисти, глади, да ни храни, когато сме болни; да ни пренася насам-натам, а пък за секса си е отделен въпрос – там си търсиме яки лисички. Мойта веднъж ме сбара с две мургавелки, та малко ми се разсърди тогава. Иначе, да не си помислите нещо, аз много мразим мургавите! Бих ги изтепа̀л! Ама иначе съм бил с две-три шоколадчета и много си ги тачим. Харесвам и такива с шоколадова кожа, иначе съм Хитлер! – довърши той.
  - Хайде, моля Ви се, само без расизъм! – каза раздразнено г-н Многознаев, след което си допи бирата и излезе.
                                                               ***

На излизане от кръчмата преподавателят срещна две момчета от 11а клас, които го поздравиха.
  - Здравейте, господине – каза едното. – Случайно да знаете къде е 37-ми блок?
  - Не – отвърна г-н Многознаев.
  - Жалко – каза второто момче. – Нищо. Аз знам  в кой парк ходи да тича Светослава.
  - Какво? – объркано попита Многознаев.
  - А… нищо, нищо – отвърнаха момчетата и продължиха пътя си.

ПП: Всички прилики с лица и действителни събития са нарочни.
ПС: Историята е написана по действителни събития.

[1] Препратка към романа на Хънтър Томпсън “Страх и омраза в Лас Вегас”

[2] Цитатът е взет от Чосър, Д., Кентърбърийски разкази, София, Народна култура, 1980г.

[3] Цитатът е взет от Сенкевич, Х., “Quo Vadis”, София, Народна култура, 1980г.

[4] Този цитат е от творбата на Петко Славейков “Не сме народ”

[5] Това е популярна песен от хумористичното предаване Клуб НЛО, излъчвано от Канал 1 в периода 1996 – 2004 г.