Усещане  за... (4) - трета част

Попиваше жадно влажния, есенен въздух, засъхналите вече листа нежно шумоляха под равномерните му стъпки, студените лъчи на слънцето премрежваха погледа му, който бавно обгръщаше жалките останки от отминалото вече лято...

„Трябва да го преодолея!“ - опита се да се окуражи той.

Сам, много добре осъзнаваше, че е по-лесно да го каже, отколкото да го осъществи.
Промяната в него струеше отвсякъде и знаеше, че е готов да продължи пътя си някъде напред - без посока и без мисъл за обвързване, но и без отчаянието на един губещ човек.

Всъщност - той не се чувстваше „губещ“.
Събитията от последните месеци го бяха събудили от собствената му летаргия, накараха го да се почувства отново жив, желанието за живот бавно, но сигурно обгръщаше ежедневието му.
Отдаде се изцяло на работата си.

Работеше до късно през нощта с мисълта да забрави и да се съсреодоточи върху кариерата си.

Използваше всеки свободен миг да се разхожда мълчаливо из прекрасните кътчета извън града.
Есента бавно, но с уверени стъпки настъпваше наоколо и всеки път му напомняше за едно и също – старостта.
Да, и той остаряваше, но никога не се беше замислял сериозно над това, сякаш годините тихо и незабележимо минаваха покрай него, без да оставят тежкия си отпечатък върху него.
И все пак времето безмилостно се изнизваше, като пясък между пръстите...
„Нуждаеше се от ново предизвикателство!“ - самата мисъл за това, го накара внезапно да спре и плахо да се огледа наоколо.
Едно такова предизвикателство щеше да „излекува“ душевните му терзания и да го отдалечи от мрачните мисли, неволно появяващи се понякога.

И  то се  появи...
Неочакванно,  но   напълно   достатъчно,  за   да  предизвика   собственото  му  себелюбие  и  самочувствие.

Проектът   сам  по  себе  си    изискваше  дълбоки познания  в  материята, стабилна  подготовка,  сравнително  добри  комуникативни   умения  по  английски  и най-важното,  което  си отбеляза  той -  пътуване  до  избрана  от  него  дестинация.

Разбира  се  -  тази  дестинация  трябваше  да  бъде свързана  с  тематиката на  проекта,  но това той  го отчете  като  нещо  маловажно.

И  тогава   погледът  му  сам,  несъзнателно (може  би?!) -  неволно  се  спря    върху   онова    изображение, изписано  с  ясни   букви  -  „Лисабон”.
Колкото и  да  не искаше  да  си  го  признае -  първото  ,  което  го   прониза в  този  момент  беше: „Ето – това  е  знак  на  Съдбата!”
Неволно  се   усмихна  на  прокрадналата  се   палава   мисъл  и  въпреки,  че  горчивината  в   душата  му  все  още  да  не  беше  зараснала – онова   покълнало  някога  семенце  на  надеждата,  като  че  ли  отново  се  пробуди  в  него...

Опита  се  да  отхвърли  тази  идея,   но  опитите  му  така   и  си  оставаха  безуспешни.
”Не!Дори  и да  успея  да  се  преборя  за  това  пътуване  -  няма  да и  се  обадя!” – твърдостта,  с  която  почти  гласно   изрече  това,  беше  толкова  крехка,  че  се  топеше с  всяка  изминала   секунда пред  изгарящия  му  от  очакване  поглед.

Знаеше,  че  притежава  необходимите  познания,  за  да  се  справи  с  проекта и макар  да  знаеше,  че няма  да  е лесно  да  спечели  това  финансиране – мисълта,  че  ще  може  да  се  потопи  в  ледените  води  на  океана,  да  се  разхожда  по  същите  онези,  осеяни  от  романтика, тесни, слънчеви   улички,  по  които  беше  стъпвала   и  тя...

Дори и за него - беше   твърде  примамливо  изкушение,  на  което  не  можеше  да  устои.

И отново  се  потопи  в  работа.
Работеше  денонощно  над  проекта, заспиваше  и  се събуждаше   единствено  с  мисълта  за него.
Почти  не  се  хранеше,   освен  в  случаите,  когато  гладът  надделяваше  и  той  го  залъгваше  с  няколко  набързо  приготвени  сандвича.

Рядко   отговаряше  на  телефонните  позвънявания,  обзет  от  трескавата   подготовка  и  с  единствената  мисъл,  че  трябва  да  се  справи  на  всяка  цена.

В  миговете,  в  които  си  позволяваше  да  си  почине  -  се  отпускаше  под  нежните  звуци  на  музиката,  потапяше  се  в  необятния   свят  на   мечтите  и  сънищата с  едва   прикрита  усмивка,  застинала  на    измореното  му  лице.

Понякога  летеше  в  сънищата си – над  бурните  океански вълни,   като  изгубена   птица,   озъртаща се да   намери  спасителен  бряг,  луташе  се отчаяно  и  объркано, докато   внезапно   не  се събуждаше, потънал  в студена пот   в  притихналата,  празна    стая...

Когато   приключи и  със  заключителната  част,  внимателно   го  прочете дума по  дума,  запамети   файла  и  с нескрито  вълнение  кликна  върху мястото  мястото, на  което  пишеше „изпращане – онлайн”.
Беше  се научил   да  очаква  винаги най-лошото  от  живота.
Затова  и сега,  въпреки  огромните   усилия,  отдадени   в  подготовката  на  този проект – беше   подготвен  да  се  примири  и със   загубата...

Все  още   не  знаеше  по  какъв начин  тя  ще   се  отрази  върху  него -  но все  пак  предизвикателството  си  го  биваше.

Животът  му  си  продължи под монотонността  на  ежедневието -  работа, заниманията  в  къщи,  откъслечните  излизания  с  приятели, мимолетни случайни  срещи  за по  една  нощ  и все по-честите  разходки  навън  -  там  където  оставаше  сам  и  където  мечтите   и  фантазиите  му  витаеха  на воля,  като  пъстроцветни  пеперуди усетили  полъха  на   първите  пролетни цветни  отражения.

Обичаше настъпването    на   пролетта.
За  него  -  тя  беше винаги  ново  начало, на  нещо  несбъднато  досега,  на  ново   очакване,  на нови надежди...

Понякога  с   минути  застиваше  пред  гледката  с  току-що  появили  се  цветенца, жадно  проточили  шия  към  все  още  хладните  лъчи  на слънцето,   омаян  от  аромата   на   свежа,  зелена   трева  и   нежното  жужене  на първите пробудили  се  пчели.

Името  му  стоеше  там -  пред  него, пред    невярващият  му  поглед, взрял  се   в   светлото отражение на  монитора и  сякаш   пронизващо  му  крещеше – „Ти  успя!”.
Но той  като че ли  не  чу този  писък.
Възможно ли  беше всичко това да  бъде  един  кошмарен сън -  всичко   да   е  било  един   отчаян   мираж,  породен от собствените  му  чувства и   желания?!

Излезе  навън  и се потопи  под  ласкавите   лъчи  на  априлското слънце,  пое  дълбоко   въздух,  сякаш за  да  усети,  че  е  все  още  жив  и,  че  това наистина   не  е  сън.

Пресъхналите  му,  напукани   от  умора   устни  напираха  да извикат   на  целия  свят – „Аз  успях!”,  но  думите  застинаха  безжизнено,  някъде там дълбоко  в  гърлото  му,  неспособни  да  пробият  с крехката си  сила влажната,     пролетна  тишина. 
Безжизнено  се  свлече върху  напоената  с  роса  трева  под него  и треперещите  му  ръце   жадно  се впиха  в  девствената  влага    на  застиналата  в  очакване земя  и едва   тогава  усети  двете  парещи  сълзи,   невинно  изтърколили   се  по страните  му, даващи  отговор  на  всичко  вилнеещо  в  душата  му...

Португалската  столица  го  посрещна под  сумрака  на    хиляди весело блещукаши  светлинки,  които   замрежиха    и  без  това   измореният  му  поглед.

Почти   12-часовото  пътуване беше  го  изтощило  до крайност,  но  очакването   и  тръпката  от  това  безумно /според него/ приключение    поддържаше   адреналина  му  на  необичайно     високо  ниво.

Беше  напълно сам , сред  множеството  от    пътници,  неспособен  да сподели  вълнението,  което  го  беше обхванало,  мислите,  които  прелитаха през  съзнанието  му   като  бушуваща  река,  помитаща  всяко  камъче  по  пътя  си.

Обади  и  се.

Седмица  преди   полета.

Не  знаеше  как  ще  реагира тя  -  но  беше   длъжен да  го  направи,  вероятно  за да  задоволи  собствения  си  егоизъм, а,  може  би, за  да   възроди   искрата  на надеждата ,  която  макар  и  слаба  се  беше загнездила  трайно  в  някое  от  кътчетата   на  съзнанието   му.

Това,  коетох  се  случи  в  началото  го  изненада.

Тя  реагира  твърде  спонтанно, неочакванно  дори  и  за  него  -  бурно,  дори  невъздържано  на  моменти, атакувайки  го  с    десетки въпроси,  относно   часа  ,  номера  на  полета,  пристигането,  хотела...

Объркан  и  развълнуван  той  едва   успяваше  да и  отговори,  до  момента  в  който  тя    някак  си  между другото  спомена,  че  „ще направи  всичко  възможно  да  се  видят”...
Еуфорията  и    очакването  за миг  се  стопиха  като  крехък  пролетен  сняг.

През  цялото  време  на  пътуването  се  опитваше  да  разтълкува   тези нейни  думи  и  в  мислите  му  изникваха  хиляди  варианти:   ако   се  появи  как  би  реагирал,  как  би  се  държал  с нея,  какво  би  и  казал,  какво  би  почувствал!?

И  като  в  противовес  на   всички   тези   нескончаеми  тревоги  и разсъждения,  логично  се  появяваше  и  въпросът:

„А,  ако  тя  не  се  появи?”

Отговорът   увисваше  неловко  във въздуха,  без  посока   и  объркващ  го до  безкрайност.

„Ще  се  случи  това,  което  трябва  да  се  случи!” -  уморено  заключи  той,  опитвайки  се  да  не    ангажира    и  без това  изтощеното  си съзнание  с  излишни  тревоги.

 Терминалът  беше  необичайно  пуст,  макар  и  да  беше  час  след  полунощ,  полетът  от  Мюнхен  беше  единственият,  който  пристигаше  по  това  време.

Със  слизането  си  от  самолета  усети леко сладникавия  мирис на   океанския  бриз  и характерната за този географски пояс    среднощна жега.

Хотелът се намираше в един от новите крайни квартали и през  30-те  минути път с такси през нощен Лисабон, освен с прекрасните гледки завладяващи погледа и спиращи дъха му,  трябваще и да изтърпи и разваления английски на опитващия се  да бъде гостоприемен шофьор.

Младежът на рецепцията изгледа подозрително среднощия си  гост, но след кратка справка изписа задължителната си    изкуствена усмивка, подавайки небрежно ключовете от стаята и  любезно  пожелавайки  му”Welcome  in  Lisbon sir!”

С  плахи стъпки  влезе в притихналата в  мрак  хотелска  стая,  тежко отпусна натежалия багаж и с небрежен жест разтвори  стъклената  врата,  водеща  до  неголяма  тераса.

Беше  усетил   аромата  му -  но  сега   го  видя -  широк  и  просторен, като съвършено  огледало,  отразяващо  сребърните  отлясъци  на  притихналата  луна,  изгубващо  се  в  необятните  предели  на   хоризонта...

Мисълта, че се  беше изправил лице  в  лице  с  Океана, че  вдишваше с пълни шепи от   леко  горчивия  му  вкус,  беше  способна  да  го  разплаче, и  той  с  усилие  успя  да  задържи  напиращите  сълзи  в  очите  си. 

„По  Дяволите! Аз наистина  съм  тук!”- уморен  и  невярващ,  почти   простена  той  и  безпомощно  се  отпусна  върху  мекото  легло.