Усмивката 2

          Усмихна му се. А той си помисли: Как е възможно една усмивка - невинна и загадъчна, да закръгли живота му, както се закръглява число с безкрайно много знаци след десетичната запетая. Цялата сложност в мислите и в действителността му, мигом изчезна. Сякаш фея бе махнала с вълшебната си пръчица. Току-що се бе качил в превозното средство, претъпкано като женско сърце с безброй любови, изгубили от стълпотворението си всякакво значение и смисъл. Автобусът бе наситен с гъста смес от миризми - цяла една менделеева таблица от "аромати". За щастие носът му бе порядъчно запушен от повалилия го вирус. Ала все пак регистрира двата края на "спектъра" - мирис на тъмнокожи от негалантно естество в смесица с клошарска фламбирана запръжка. Помисли си колко добре би му се отразил сега неговият стар противогаз, с който не се разделяше в казармата, особено нощем, за да се предпазва от натрапчивия дъх на партенки в спалното помещение. Но бе услужил с него на свой приятел, решил да пръска жилището си против корейски хлебарки. Корейски ли?! Искаше да каже севернокорейски - те бяха най-хард. Но ето, че срещу него стоеше тази невероятна фея с най-невинната усмивка на света и той не можеше да устои на изкушението да я доближи. Провирайки се с труд през няколкото застанали между тях тела, най-сетне я достигна - нея - момичето-мечта. Тази, която в мрачната софийска утрин му замести така липсващото слънце. Защото нейната усмивка бе именно едно малко слънце. Почти я докосна, а нейната мила усмивка бе вече разцъфтяла като кокиче - омайваща и даряваща. Какво видя това момиче в мен та ми се усмихва толкова прелестно - помисли си неразбиращо той. Подобно нещо не му се беше случвало никога в този скапан живот. И най-близките му хора не го бяха награждавали с такава усмивка. А ето - една съвършено непозната девойка го правеше...И докато мислите му трескаво течаха, а сърцето му биеше ускорено до пръсване, девойката внезапно се изправи. Усети, че му призлява. Толкова щастие му идваше пряко сили. Беше невероятно стройна й красива. Протегна му ръка и хвана неговата. Ток премина през снагата му. Господи, нима сънуваше най-красивия си сън. Пътниците наоколо бяха замръзнали в гротескни пози на учудване от ставащото. Сякаш двамата се бяха изправили пред оживелите капричоси на Гоя. Само двамата в един споделен магически миг, хванати ръка за ръка. И тогава тя отвори уста и с най-невероятния и сладък глас му каза: Аз слизам на тази спирка. Ще дойдеш ли с мен?  Той се подчини без колебание и като лунатик тръгна след нея. Казвам се Маргарита - нежно му прошепна в ухото. - Не се ли сещаш още коя съм? Сещаше се, но сякаш не смееше да й повярва. Ако беше тази, която предполагаше, значи му предстоеше среща с Воланд... И тогава видя луната и звездите. Огромна луна с множество сенки по нея като отвори на кратери, с рояци звезди - големи кръгли светулки, сякаш нарисувани от дете. - Води ме - прошепна й в отговор. Ще те следвам навсякъде. Маргарита го прегърна нежно и той почувства как двамата се отделят от Земята. За миг потрепери от мисълта, че няма никога повече да се завърне на Нея. Но после си помисли - какво по-хубаво от това.  Защото отиваше в неизвестността със същество, което бе очаквал цял живот и нищо повече нямаше значение. Нищо. Обърна се и погледна надолу. Земята приличаше на син портокал. Беше щастлив. Безкрайно щастлив. Най-после след толкова години на Очакване. И точно тогава се събуди. В нищото!