4 февр. 2021 г., 08:33

Успокоение

836 1 0
2 мин за четене

Въздухът се бе наслоил и тежеше толкова, че можеше да задуши и диво животно.

Но не беше от онази тежест, която предизвиква вътрешно дразнение.

Дразнение, което бе склонно да те накара да скочиш от мястото си  в очакване товара да се разтовари, където и да било другаде, само не и върху краката ти. 

Дразнението, приравняващо се на момент на облекчение, който никога не се появява, когато ти бе необходим.

Не.

Та, този слой въздух беше нетипичен и не ми действаше така както го познавах - попиващ във всяка една част от мен, притискащ ме сякаш играеше ролята на гравитация. Дори преди понякога се забиваше, вкопчвайки се в мен и карайки ме да вдишвам, докато не се уморя или откажа да извършвам този обикновен процес.

Не.

Днес имах късмет, дори не знаех дали думата "късмет" би била най-уместна да изкажа колко странно се чувствах без наличието на този невидим товар.

Малкото комфорт, с който се бях снабдил бе достатъчен да ме накара да се уверя колко прекрасно би било без него и в същото време колко ужасно ще бъде след няколко минути, когато се завърне.

Страхът, че тялото ми отново ще бъде насилствено вкарано в онова болезнено  състояние, ме вцепеняваше. Дори понякога  действаше толкова коварно, че той самият почти ме вкарваше в него.

Сегашното дразнение, което изпитвах бе несравнимо с онова задушаване

Може би бях твърде изморен от него или достатъчно свикнал, за да кажа, че ме бе напуснало.  Затова определях ситуацията като единично бягство от задушливостта.

А може би най-накрая бях намерил това, което търсех? Но със  сигурност беше твърде рано и звучеше твърде смело да твърдя, че нямаше никога да се завърне.

Нещо ми напомняше, че не мога да избягам, но друго крещеше, че вече успях.

Фактът, че дишах по-леко ми допадаше достатъчно, че да ме накара да се възползвам от него. 

Заспивах и дори сънувах, и все още носих тухлата, завързана с канап за себе си.

Често осъзнавах колко съм зависим от това да се чувствам зле и чувствително по-рядко колко пагубно бе това.

Въпреки това, успокоението не беше илюзия. То съществуваше.

Търсих го достатъчно дълго, за да се уверя, че съществува.

Но винаги ще си остане загадка дали е предизвикано от безграничното примирение или въздухът моментно бе изтънял.

-------------

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Vaу Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Куцата 🇧🇬

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Не поглеждай назад 🇧🇬

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...