4.02.2021 г., 8:33

Успокоение

841 1 0
2 мин за четене

Въздухът се бе наслоил и тежеше толкова, че можеше да задуши и диво животно.

Но не беше от онази тежест, която предизвиква вътрешно дразнение.

Дразнение, което бе склонно да те накара да скочиш от мястото си  в очакване товара да се разтовари, където и да било другаде, само не и върху краката ти. 

Дразнението, приравняващо се на момент на облекчение, който никога не се появява, когато ти бе необходим.

Не.

Та, този слой въздух беше нетипичен и не ми действаше така както го познавах - попиващ във всяка една част от мен, притискащ ме сякаш играеше ролята на гравитация. Дори преди понякога се забиваше, вкопчвайки се в мен и карайки ме да вдишвам, докато не се уморя или откажа да извършвам този обикновен процес.

Не.

Днес имах късмет, дори не знаех дали думата "късмет" би била най-уместна да изкажа колко странно се чувствах без наличието на този невидим товар.

Малкото комфорт, с който се бях снабдил бе достатъчен да ме накара да се уверя колко прекрасно би било без него и в същото време колко ужасно ще бъде след няколко минути, когато се завърне.

Страхът, че тялото ми отново ще бъде насилствено вкарано в онова болезнено  състояние, ме вцепеняваше. Дори понякога  действаше толкова коварно, че той самият почти ме вкарваше в него.

Сегашното дразнение, което изпитвах бе несравнимо с онова задушаване

Може би бях твърде изморен от него или достатъчно свикнал, за да кажа, че ме бе напуснало.  Затова определях ситуацията като единично бягство от задушливостта.

А може би най-накрая бях намерил това, което търсех? Но със  сигурност беше твърде рано и звучеше твърде смело да твърдя, че нямаше никога да се завърне.

Нещо ми напомняше, че не мога да избягам, но друго крещеше, че вече успях.

Фактът, че дишах по-леко ми допадаше достатъчно, че да ме накара да се възползвам от него. 

Заспивах и дори сънувах, и все още носих тухлата, завързана с канап за себе си.

Често осъзнавах колко съм зависим от това да се чувствам зле и чувствително по-рядко колко пагубно бе това.

Въпреки това, успокоението не беше илюзия. То съществуваше.

Търсих го достатъчно дълго, за да се уверя, че съществува.

Но винаги ще си остане загадка дали е предизвикано от безграничното примирение или въздухът моментно бе изтънял.

-------------

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Vaу Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...