В автобуса
Беше надвечер. Възрастната жена, потропвайки с бастунчето си, се качи внимателно в автобуса. Поогледа се за празна седалка и като не можа да намери, се прилепи към металната колонка и я прегърна за по-голяма сигурност. Никой от седящите не се помръдна. Даже умишлено отклониха глава, за да се направят, че не са я забелязали. Тя примирено беше обвила със съсухрените си ръце метала и си мълчеше. Само, кой знае защо, в очите й изби влага... Може би заради нещо свое, което й тежеше...
На една от следващите спирки се качи мъж на средна възраст, с каскет и ватено яке. Под якето личеше доброто му телосложение. Яките му, прегорели от слънце и вятър ръце, подсказваха, че работи някъде навън. Той веднага забеляза възрастната жена, огледа се, приближи се до един младеж, който много съсредоточено играеше с телефона си и се обърна към него:
- Извинявай, че прекъсвам заниманието ти, млади човече, но трябва да станеш!
Момчето се сепна, погледна го: - Защо, аз още дълго ще пътувам! - възмути се младежът.
- Можеш и прав да попътуваш! Виж, онази възрастна жена? Не мислиш ли, че трябва да й отстъпиш мястото си?!
Едва тогава младият човек се вгледа в жената и възкликна:
- О, бабо... Накъде си тръгнала по това време?
Жената се взря в момчето, позна го и тихо промълви:
- Ваньо, ти ли си момчето ми? Към вас идвах... Исках да ви видя... Отдавна не сте минавали от къщи, та се затъжих...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Галина Карааргирова Все права защищены
