В автобуса
Беше надвечер. Възрастната жена, потропвайки с бастунчето си, се качи внимателно в автобуса. Поогледа се за празна седалка и като не можа да намери, се прилепи към металната колонка и я прегърна за по-голяма сигурност. Никой от седящите не се помръдна. Даже умишлено отклониха глава, за да се направят, че не са я забелязали. Тя примирено беше обвила със съсухрените си ръце метала и си мълчеше. Само, кой знае защо, в очите й изби влага... Може би заради нещо свое, което й тежеше...
На една от следващите спирки се качи мъж на средна възраст, с каскет и ватено яке. Под якето личеше доброто му телосложение. Яките му, прегорели от слънце и вятър ръце, подсказваха, че работи някъде навън. Той веднага забеляза възрастната жена, огледа се, приближи се до един младеж, който много съсредоточено играеше с телефона си и се обърна към него:
- Извинявай, че прекъсвам заниманието ти, млади човече, но трябва да станеш!
Момчето се сепна, погледна го: - Защо, аз още дълго ще пътувам! - възмути се младежът.
- Можеш и прав да попътуваш! Виж, онази възрастна жена? Не мислиш ли, че трябва да й отстъпиш мястото си?!
Едва тогава младият човек се вгледа в жената и възкликна:
- О, бабо... Накъде си тръгнала по това време?
Жената се взря в момчето, позна го и тихо промълви:
- Ваньо, ти ли си момчето ми? Към вас идвах... Исках да ви видя... Отдавна не сте минавали от къщи, та се затъжих...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Галина Карааргирова Всички права запазени
