Виктор беше приседнал в края на леглото на сестра си и милваше дългите светлокестеняви коси, които утринното слънце, надничащо през прозореца, превръщаше в река от разтопено злато и кехлибар. Лицето ù беше толкова бледо, че сякаш отразяваше лъчите, превръщайки ги в милион искрящи частици в напоения с миризма на лекарства въздух. Затворените ù клепачи потреперваха леко, издавайки колко неспокоен бе сънят ù. Сред белите болнични чаршафи тялото ù изглеждаше притеснително слабо и крехко, особено с тънките тръбички, излизащи от различни места на ръцете ù.
 Виктор въздъхна дълбоко и придърпа завивката по-близо до гърдите ù – боеше се да завие изтръпналите ù ръце, за да не закачи някоя от системите.
  -Защо ти трябваше, сестричке… – прошепна тихо той в нищото и вятърът отвън сякаш му отговори тихо, прошепвайки нещо на непознат език, без да спира лудешкия си танц и да подмята високо във въздуха нападалите от дърветата листа.
 Виктор знаеше какво се бе случило. Беше видял всичко. И не бе успял да направи нищо.
 Онази вечер, онази ужасна вечер, сестра му бе отишла на рождения ден на приятеля си, който щеше да се празнува в дискотека на другия край на града. В пет сутринта му се беше обадила да го помоли да я посрещне, защото дома им се намираше в пешеходна зона и нямаше кой да я докара до там.
  -Добре – беше промърморил той сънливо в слушалката. – А не могат ли да те докарат до бариерата и после да те изпратят пеша?
  -Абе да ти кажа – беше се изкикотила тя, – не са много трезви и не ми се рискува.
 Виктор беше вдигнал вежди от изненада.
  -Искаш ли да дойда да те взема? – разтревожено беше попитал той. – Не ми се иска да се возиш в кола с пиян шофьор…
 Сестра му се беше засмяла и той бе схванал, че и тя не си е спестявала алкохола.
  -Стига се шашка, де – малко завалено му беше заръчала. – Чакай ме на бариерата, става ли?
 Виктор се беше съгласил неохотно и, загърнат в едно огромно яке, бе застанал на бариерата да я изчака. Бе наблюдавал, леко присвил очи, кръговото кръстовище на около двайсет метра от бариерата не повече от петнайсет минути, когато бялата кола на приятеля на сестра му се бе завъртяла шеметно, оставяйки следи от гуми. От другия край на кръстовището изскочи тъмносин автомобил, чийто шофьор явно не бе очаквал пътя му да бъде затворен от друг автомобил.
 Всичко бе станало за секунди. Тъмносинята кола бе набила спирачки, но не достатъчно бързо и бялата бе останала под гумите ù. Зловещият трясък, прогърмял, когато таванът на бялата бе пропаднал, още ехтеше в съзнанието на Виктор. Той се бе хвърлил през бариерата и бе изтичал до двете коли. Виктор бе забелязал, че шофьорът на синята се мъчи да излезе, но вратата му заяжда, обаче не му бе обърнал внимание. При вида на сестра си, чиито кестеняви коси, почти махагонови в сърцето на нощта, се бяха обагрили в алено, му бе причерняло и единственото разумно нещо, което бе успял да направи, бе да звънне на спешните номера…
 Сега седеше на леглото ù. Знаеше, че единствено бързата му реакция бе спасила живота ù, макар да не бе успяла да помогне на приятеля ù, загинал на място...
 Това обаче не смекчаваше чувството му за вина. Ако не се беше съгласявал да остави пияното момче да я докара… ако, като неин по-голям брат, се бе противопоставил на глупавото ù решение… ако беше взел своята кола и бе отишъл да я вземе направо от дискотеката…
 Ако бе проявил малко здрав разум, когато бе нужно… сега малката му сестричка нямаше да лежи почти бездиханна в бялата болнична стая, сред всичките тези тръбички и монитори, които някак му нашепваха, че ù остава малко…
 Той сви юмруци толкова силно, че ноктите му, макар и късо подрязани, едва не разраниха дланите му. Погледът му отново се плъзна по очарователния водопад на косите ù, по нежната ù бледа кожа, по неспокойно потреперващите клепачи и безкръвните ù, напукани от сухота устни…
 Не би могъл да я загуби. Та тя беше малката му сестра, тази, която обичаше повече от всичко, която се бе превърнала в част от него и имаше такова голямо място в сърцето и живота му, че той не си представяше с какво би могло да се запълни празното пространство, ако тя си отидеше от него…
 Устните му докоснаха студеното ù чело, бузите, по които не бе виждал руменина от онази вечер…
 И той знаеше, че не може да я изгуби…
 Че не може да остави невинното момиче, красиво като зората, която ù пращаше въздушни целувки през прозореца, да си отиде от брат си, лишавайки го от най-сигурната опора и утеха…
 Защото той имаше нужда от нея… много повече, отколкото някога бе показвал… много повече, отколкото тя имаше нужда от него… много повече, отколкото би могъл да признае…
  -Обичам те, малката – прошепна тихо той в ухото ù, надявайки се, че тя може да го чуе. – Прости ми. Можех да го предотвратя, но те послушах. Прости ми, малката. Обичам те толкова много. Не ме оставяй.
 Слушаше биенето на сърцето ù, отразено от най-големия монитор.
 Туп-туп. Туп. Туп-туп. Туп.
 Сякаш това биене поддържаше не нейния, а неговия живот – до такава степен той се усещаше зависим от него. Ритъмът беше бавен, муден, сякаш то биеше едва ли не по принуда…
 Но най-накрая се отказа от преструвката, че може да поддържа един вече приключил живот…
 Виктор не погледна монитора, когато той издаде един дълъг равен тон и на екрана се появи права линия…
 Не погледна и прекрасната зора, напъплила безгрижно отвън, нехаеща за това какво ставаше в болничната стая…
 Погледът му бе прикован единствено и само в леко открехнатите бледи устни на сестра му, които никога повече нямаше да поемат глътка въздух и в нежно затворените ù клепачи, най-после намерили покой…
  -Не ме оставяй – повтори той като ехо и сведе глава на рамото ù, без да се тревожи, че ще закачи някоя от системите…
 Те вече нямаха значение…
 Нея я нямаше.
 По-късно Виктор гледаше как спускат ковчега ù, още отворен, в хладния гроб. Кестенявият водопад на косите ù се пилееше по бялата рокля, точно както онази утрин в болницата, ръцете ù бяха нежно скръстени пред гърдите, украсени с бели калии… любимите ù цветя…
 Облечена в снежнобяло… бяло като колата, сложила край на два живота… бяло като болничните чаршафи, в които я бе гледал Виктор…
 Бяло като небесното царство, към което се бе запътила и което брат ù знаеше, че тя ще достигне…
 Баща му до него надигна бутилката с вино, от което трябваше да се сипе на гроба, забравяйки факта, че би било светотатство. Той не мислеше разумно, още не бе спрял да плаче, неспособен да преодолее загубата на малката си дъщеря и явно бе решил да прибегне до изпитания стар метод – да удави мъката в алкохол.
 Виктор спря ръката му.
  -Ще караш колата на връщане – напомни му той, отделяйки само за миг поглед от сестричката си.
  -Само една чаша – обеща мъжът.
  -Не – отсече Виктор. – Нито една чаша.